вътрешностите им се разпиляваха по снега. Един ранен, заслепен от собствената си кръв, направи няколко несигурни крачки, докато край него прелетя бяла сянка, същински дух на смъртта, и го посече. Наблизо се изтърколи колело от каруца, което бързо се скри от тъмната димна завеса.
Никой не бе успял да вдигне тревога. Съгледвачите отдавна бяха мъртви. Малцина разбраха какво става, преди да ги сполети смъртта.
Напоследък лагерът на Императорския орден се бе превърнал в място на безкрайни веселби и шумни тържества в чест на последните победи и за мнозина, изпаднали в пиянски делириум, бе невъзможно да свържат събитията. Много войници, отровени от бирата, примесена с банду, се бяха натъркаляли болни край огньовете. Повечето от тях се чувстваха толкова изтощени, че изгаряха на място, без дори да се опитат да избягат от горящите палатки. Други бяха толкова пияни, че се хилеха неразбиращо срещу онези, които ги пронизваха с мечовете си. Дори трезвите или онези, които не се бяха напили до оглупяване, не можеха да разберат напълно какво става. Лагерът и бездруго беше място на постоянен шум и крясъци. По цели нощи горяха огньове, около които мъжете се събираха да се веселят и да се топлят. Всъщност огньовете бяха единствените ориентири в хаоса. Затова новопоявилите се разрушителни огньове не направиха особено впечатление на никого. Освен, разбира се, на онези, които изгаряха в тях. Изобщо за войниците от Д’Хара бе част от лагерния живот да се сбият, така че виковете и крясъците бяха нещо нормално. Правилата бяха прости — всеки си имаше своето и то си беше негово, докато друг, по-жесток и по-силен, не му го отнеме. Обединенията между жителите на Д’Хара бяха размито понятие и можеха да продължават завинаги, или да свършат за по-малко от час — веднага щом се появи друго, по-обещаващо и печелившо обединение. Пиенето и отровата пречеха на мъжете да осъзнаят смисъла на крясъците край себе си.
Обикновено в битки тези войници бяха дисциплинирани, но свършеше ли боят, се превръщаха в неуправляема до степен на анархия тълпа. За заплащане обикновено се считаше разпределянето на плячката след битка — както бе станало в Ебинисия, независимо от приказките за нови закони. Тази нова плячка вероятно бе притъпила сетивата им и бе повлияла на отдадеността им към техните задължения. По време на битка или когато се чуеше сигнал за тревога те се превръщаха в истинска бойна машина, в цялост, като че управлявана от един ум. Но в лагера, където пред тях не стоеше обединяващата ги идея за войната, тази машина се разпадаше на хиляди отделни личности, всяка от които преследваща единствено своите интереси. Без сигнал за тревога те не обърнаха почти никакво внимание на допълнителния шум и виковете. На фона на обичайните шумове от правене на сделки и търговия, разказване на истории, смехове, пиене, игра на комар, бой и блудства необявената битка, която се водеше току под носа им, остана почти незабелязана. Ако имаше нужда, командирите им щяха да ги повикат. Без да бъдат призовани да изпълнят дълга си, животът си беше техен, те можеха да разполагат с него както си искат и чуждите проблеми изобщо не ги вълнуваха. Затова когато бялата смърт изникна пред очите им, те се оказаха неподготвени.
Гледката на белите призраци, изскочили сред тях, имаше парализираща сила. Мнозина закрещяха от ужас, мислейки си за духовете на Шахари. Други решиха, че разделението между света на живите и света на мъртвите е престанало да съществува. Или пък че по някакъв начин са запратени в отвъдния свят. Без помощта на бирата, която ги замая и натрови, ефектът вероятно нямаше да е същият. В случая пиенето и сигурността, която им даваше мисълта за тяхната многочисленост, ги бяха направили уязвими както никога досега. И както никога повече нямаше да бъдат. Но не всички бяха пияни и загубили ума и дума. Имаше такива, които яростно се хвърляха напред с мечове в ръце.
Сложила на лицето си маската на Изповедник, Калан наблюдаваше всичко от гърба на бойния си кон. За тези мъже не съществуваха морал и закони. Те бяха истински животни, ръководени от едно-единствено правило — власт. Именно те бяха изнасилили жените в двореца и безмилостно бяха изклали народа на Ебинисия — от старците до новородените бебета. Един мъж се промъкна през обръча от стомана около нея и се подпря на седлото й, за да не падне. Гледаше я с широко отворени очи, а устните му шептяха молитва за милост към добрите духове. Тя разсече черепа му. Обърна коня си към сержант Кулен.
— Пленихме ли палатките на командния състав?
Сержантът направи някакъв знак и един от белите голи мъже изтича да провери, а те продължиха нататък. Щом забеляза конете, Калан даде сигнал. Зад себе си чу шум от галопиращи коне и звънтене на вериги — косата на смъртта, тръгнала да посече класовете на живота. Чу се шум, сякаш момче прокарва пръчка по ограда. Веригата с всичка сила се вряза в масата от крака и пукането на стотици кости се смеси в един общ, продължителен тътен. Цвиленето на конете и тъпият звук от падане на тежки тела върху замръзналата земя заглуши шума от галопиращите копита и чупенето на кости. Дори най-пияните врагове извърнаха глави да видят откъде идва невъобразимият шум и пред очите им блесна кървавият спектакъл. Това бе последното нещо, което видяха, преди да умрат. От палатките наизскачаха мъже, които не можеха да асимилират онова, което виждаха пред очите си. Имаше и такива, които се мотаеха безцелно с халба бира в ръка, сякаш на панаир, и се спираха пред една или друга гледка. Бяха толкова много, че някои трябваше да изчакат, преди да бъдат убити. Онези, които не бяха пияни, осъзнаваха, че пред тях стоят не духове, а мъже, боядисани в бяло. Те виждаха, че ги атакуват, фиксираха насочените към тях мечове. Една групичка, която яростно се опита да отвърне на удара, бе потопена в кръв, но не без жертви. Калан събра хората си и всички заедно тръгнаха към сърцето на вражеския лагер. Тя забеляза двама ездачи — в мъглата не можеше да види лицата им, — които подкосиха краката на всички вражески коне по пътя си, а след това минаха и през редица палатки, създавайки паника и посичайки безпомощните им обитатели. В един миг веригата срещна препятствие, непоклатимо като скала. Двата коня бяха всмукани мигновено навътре и се сблъскаха жестоко. Ездачите паднаха на земята. Върху тях се нахвърлиха мъже с мечове и бойни брадви.
Един мъж с меч в ръка и — притеснено забеляза Калан — бистър поглед изведнъж изскочи до крака й. Вдигна глава към нея и я погледна гневно. Пронизващите му очи я накараха да се почувства просто като гола жена, яхнала кон. Цялото й внимание бе насочено към него.
— Какво по…
Един стоманен крак се стовари върху гърдите му, чу се хриптене.
— Майко Изповедник! — голият мъж зад нея извади меча си и посочи с него. — Палатките на командния състав са ей там!
Някакво движение от другата й страна привлече вниманието й. С опакото на ръката си тя повали на земята един мъж, който едва се държеше на краката си от препиване.
— Напред! Към палатките на командния състав! Тръгвайте!
Войниците оставиха жертвите си и я последваха. Тя се спусна с Ник през морето от хора, огньове и прекатурени каруци. Пътьом те не преставаха да посичат обърканите, паникьосани и пияни врагове, стига това да не ги забавяше. Където бе необходимо, даваха отпор на внезапните нападения.
Само след броени секунди огромните палатки на командирите бяха обградени от нейните бели Галеанци. Бяха взели на мушка малка групичка вражески офицери, не повече от петнайсетина човека. В краката им лежаха поне трийсетина тела, обърнати по гръб в снега. Друга част от Галеанските войници се бяха заели да трупат на куп бойните знамена и знаци и да ги горят. В снега се виждаха разпилени празни бурета. Когато армията им бе нападната, вражеските командири не бяха успели да дадат заповеди. Вече нямаше кой да ръководи Императорския орден.
Лейтенант Слоун посочи с меча си труповете в снега.
— Когато пристигнахме, тези офицери бяха вече мъртви. Отровата си е свършила работата. Останалите са живи, макар и в не особено добро състояние. Намерихме ги да лежат в палатките си. Едва успяхме да ги вдигнем на крака. Можеш ли да си представиш, искаха да им дадем ром! Задържахме ги, както се беше разпоредила.
Калан се наведе и разгледа лицата в снега, но не видя онова, което търсеше. Огледа пленените офицери. И там го нямаше. С каменното си изражение на Изповедник тя се обърна към един от Келтонските офицери в края на редицата.
— Къде е Ригс?
Той я изгледа гневно, след това се изплю. Калан вдигна очи към мъжа, който го държеше. Прокара пръст през гърлото си. Той не се поколеба. Офицерът се строполи на земята.
Тя се вгледа в лицето на следващия.
— Къде е Ригс?
