Очите му се завъртяха бясно наоколо.
— Не знам!
Калан отново прокара пръст през гърлото си. Когато и той се строполи на земята, тя погледна към следващия — офицер от армията на Д’Хара.
— Къде е Ригс?
Очите му щяха да изскочат от орбитите, но не заради двата трупа пред себе си. Причината за ужаса му беше тя — духът, който виждаше. Той облиза устни.
— Той беше ранен от Майката Изповедник. Искам да кажа от теб. Преди — гласът му потрепери. — Когато беше… жива.
— Къде е той!
Той подскочи и заклати енергично глава.
— Не знам, велики дух! Беше ранен, конят го ритна в лицето. За него се грижеха лекарите. Не знам къде са палатките им!
— Кой знае къде са палатките на лекарите?
Повечето мъже затрепериха и заклатиха отрицателно глави. Калан пристъпи с коня си напред. Спря пред едно познато лице.
— Генерал Карш. Изключително ми е приятно да се срещнем отново. Къде е Ригс?
— И да знаех, нямаше да ти кажа — изхили се той насреща й. — Гола изглеждаш по-добре, отколкото си представях. Защо са ти тия малчугани? Ние ще те оправим по-добре от тях.
Мъжът, който го държеше, изви ръката му така, че той изкрещя от болка.
— Покажи уважение към Майката Изповедник, келтонска свиньо!
— Уважение ли? Към една курва с меч в ръката? Никога!
Калан се наведе към него.
— Тези момчета, както ги наричаш, държат меч над главата ти. И искам да ти кажа, че всеки от тях е повече мъж от теб. Нали искаше война, Карш. Ето ти война! Имаш истинска война, а не клане на жени и деца. Война, предвождана от Майката Изповедник. Жена. Безмилостна война.
Тя стоеше изправена на седлото си, без да се притеснява от погледа му, който се впиваше в гърдите й.
— Имам едно съобщение, Карш. Съобщение за Пазителя. Ти скоро ще отидеш при него. Предай му, че съм казала да осигури достатъчно място. Решила съм да върна у дома всичките му последователи.
Очите й преминаха през цялата редица на пленените офицери. Тя прокара пръст през гърлото си с бърз жест. И получи също тъй бърз отговор.
Докато телата падаха на земята, тя изкрещя, ръката й се стрелна към врата. Разтърси я ужасна болка. Беше на съвсем същото място… Почувства болката от докосването на устните на Мрачния Рал до врата си, болката, която бе изпитала, когато той дойде в къщата на духовете и беляза Ричард с ръката си. Когато я целуна по врата и й обеща невъобразими ужаси.
Мъжете се спуснаха към нея.
— Майко Изповедник! Какво става?
Тя махна ръката от врата си. По белите й пръсти имаше кръв. Не можеше да си обясни откъде го знае, но беше напълно убедена, че това е кръв, изсмукана от идеалните, безупречно бели зъби на Мрачния Рал.
— Майко Изповедник, имаш кръв по врата!
— Няма нищо! Добре съм! Сигурно ме е драснала някоя стрела, това е всичко. — Тя възвърна самообладанието си. — Набийте на кол главите на офицерите, нека войниците ги видят, за да знаят, че вече няма кой да ги води в боя. И по-бързо!
Докато и последната обляна в кръв глава бе набита на кол, от всички страни започнаха да прииждат вражески войници. Повечето бяха пияни и се заливаха от смях, сякаш всичко беше само пиянска шега. Но макар неефективни и тромави, броят им бе притесняващ. Бяха като пчелен кошер — на мястото на всеки убит заставаха по десет нови. Галеанците се биеха ожесточено, но не можеха да се мерят с безбройните им орди. Мъжете, с които тя бе говорила, убеждавала, вдъхновявала, гълчала и насърчавала с усмивка, падаха под вражеските мечове с болезнени викове. Бяха се задържали в лагера твърде дълго.
Някъде напред също вилнееше битка. Галеанците бяха принудени да отстъпят. Ако това продължеше прекалено много, нямаше да имат шанс за бягство. Не можеха да се върнат по начина, по който бяха дошли, покрай мъжете, които бяха имали време да се освестят и да изтрезнеят от гледката наоколо. Без ефекта на изненадата те бяха просто група голи момчета и една жена. Ако опитаха втори път онова, което веднъж се бе оказало успешен номер, щяха да умрат до един. Трябваше да продължат напред през Ордена и да излязат от другата страна на долината.
Войниците на Д’Хара се нахвърлиха яростно върху белите фигури. Калан усети нечия силна ръка около глезена си. Тя я посече с меча си и ритна с крак, за да падне отрязаната китка. Съществуваше реална опасност да бъдат погълнати от огромния звяр.
Без да обръща внимание на смъртните викове на хората си, без да обръща внимание на обещанието си да не напуска обръча от най-смелите Галеански войници, които я пазеха като зеницата на очите си, без да обръща внимание на дадената дума да не се излага на опасност, тя подкара Ник към предната линия на боя, към сърцето на врага.
Мечът й вилнееше във всички посоки и се забиваше във всеки враг, приближил се прекалено много до нея. Стиснала зъби, тя посичаше плът и кости. Китката я болеше, а ръката й тежеше толкова много, че всеки път й се струваше, че няма да може да замахне отново.
Изплашени, че някой ще я нарани, войниците й застанаха като щит пред нея. Отблъскваха смело тъмната вълна пред себе си и напредваха. Калан пришпорваше коня си да върви все по-навътре в морето от тъмни войнишки униформи. Тя се изправи на стремената и вдигна високо меча си.
— За Ебинисия! За нейните мъртви! За нейния дух!
Това имаше желания ефект. Мъжете от Ордена, макар и объркани от белия враг, бяха решени да го унищожат, независимо кой е той. Сега обаче пред тях се изправи бяла, гола жена на кон. Убеждението им, че се бият с мъже, а не с духове, се разколеба. Те ахнаха в един глас. Тя плъзна поглед по всички вперени в нея лица. Развъртя белия меч над главата си, а бялата й коса се развя на вятъра.
— В името на техните духове, дойдох да отмъстя за тях!
Облечените в кожа мъже паднаха на колене, захвърлиха мечовете си и сключиха молитвено ръце пред себе си. Вдигнаха ги към нея. Закрещяха за милост и закрила. За прошка. Ако бяха трезви, дали илюзията щеше да е толкова пълна, запита се тя. В случая обаче ефектът беше съкрушителен.
— Никому не дължим милост!
Докато всички погледи бяха вперени в нея, към вражеските войници полетя дъжд от стомана. Внезапният, жесток, безмилостен порив ги стресна и ужаси, внуши им усещането, че духовете ще ги победят. Войниците на Д’Хара се впуснаха в бяг, захвърлиха оръжията си и закрещяха от ужас пред лицето на смъртта. Бяха направили точно онова, което се очакваше от тях. Сега вече времето не беше на тяхна страна. Нямаше накъде да избягат. Галеанските орди летяха напред — мощна бяла река, изливаща се върху палатките, огньовете и хората, вълна, която помиташе всичко по пътя си. След миг бялата смърт отново потъна в мъглата.
Калан хвърли поглед назад и видя два коня, свързани с верига. Тя им направи знак да ги последват в мъглата. Ездачите се опитаха да откачат веригата, за да дадат свобода на животните да следват собствения си бяг — сега това бе необходимо, за да успеят да избягат. Някъде вдясно в мъглата тя забеляза кордон от вързани вражески коне. Към тях се носеха Брин и Питър, пришпорили Дейзи и Пип в луд галоп. Калан си помисли да им изкрещи да не го правят, да им заповяда да последват останалите, да им каже, че е невъзможно да унищожат всички коне, че са направили достатъчно и е време да търсят път за спасение. Че е твърде късно за нова атака. Но осъзна, че няма как да я чуят. Брин опъна веригата между двата коня, които препускаха бясно към вражеските коне. Чу се тежкият тропот на копита по заледената земя. Тя хвърли бърз поглед към двамата, убедена, че ги вижда за последен път на този свят. След това извърна глава и насочи меча си напред.
— Там са останалите каруци с провизии.
Мъжете знаеха какво трябва да направят. Каруците мигом бяха залети с газ. Бяха запалени факли.
