— Познавам мъже с опит във войната, които не са убили и половината от твоите седемнадесет във всичките си битки. Гордея се с теб, войниче! Цялата Средна земя се гордее с теб! Това е единственото чувство, което би трябвало да изпитваш!
Момчето промърмори нещо, което Калан не успя да разбере. Отново го потупа по ръката.
— Скоро ще намерим помощ. Дръж се! Всичко ще бъде наред.
Той не отговори. Калан се обърна и видя зад себе си пустата бяла пътека. Само тишината отекваше в ушите й. Някъде в далечината се чу вълчи вой.
След известно време се изкачиха на невисокото плато, където се намираше временният лагер. Първите пристигнали вече бяха завити с одеяла и трепереха край огньовете, опитвайки се да стоплят краката си. Някои се обличаха под одеялата. Имаше войници, които посрещаха новодошлите и ги завиваха, други се заемаха с ранените. Повечето от тях бяха започнали да усещат болката едва сега, когато ужасът от битката и цялото напрежение от преживяното бяха утихнали. Калан усети пулсиране в устната си.
Недалеч забеляза Приндин и Тосидин, които се суетяха около огньовете и посрещаха новодошлите. Щом я видяха на гърба на коня, и двамата въздъхнаха с облекчение и на лицата им грейнаха еднаквите им усмивки.
При нея дотича капитан Райан, облечен в униформа на войник от Д’Хара и с бяла превръзка на лявата ръка. Няколко войници се завтекоха да хванат коня й, докато други се опитваха да свалят ранения си другар, чието безжизнено тяло бе увиснало зад нея. Приндин също дойде да я посрещне и й подаде бялата пелерина. Той застана до коня, разтворил дрехата й, за да я наметне. Цял грееше в усмивка. Тя бавно протегна ръка, без да помръдва от седлото.
— Погледите върху тялото ми стигнат за цял живот оттук нататък. Хвърли я горе!
Приндин сви рамене и й подаде пелерината. Тосидин перна брат си по тила. Над насъбраните мъже се възцари пълна тишина. Всички смутено извърнаха очи, докато тя се замяташе и завързваше дрехата си. Щом се смъкна на земята, установи, че едва се държи на краката си. Подпря се на меча. Спря за миг, за да се посъвземе. Всичко се въртеше пред очите й. Погледна мъжа, който лежеше в снега пред краката й.
— Никой ли няма да му помогне? Не стойте така, помогнете му!
Никой не помръдна.
— Казах, помогнете му!
Капитан Райан се приближи и затвори очите на войника.
— Съжалявам, Майко Изповедник, той е мъртъв.
Ръцете й се свиха в юмруци.
— Не е мъртъв! Говорих с него преди малко!
Никой не помръдна. Тя сложи ръце върху гърдите му.
— Не е мъртъв! Не е мъртъв!
Всички бяха извърнали глави. Никой не каза нито дума. Накрая тя огледа мъжете, които стояха с наведени глави около малкия огън. Отпусна ръка.
— Той уби седемнадесет души — каза тя на капитан Райан. — Уби седемнадесет от техните — извика по-високо, за да я чуят всички.
Капитан Райан кимна.
— Добре се е справил. Ние всички се гордеем с него.
Калан изгледа лицата около себе си.
— Простете ми. Всички вие, моля ви, простете ми. Справихте се невероятно! — Гневът й изведнъж се бе стопил. — Толкова се гордея с вас! За мен и за цялата Средна земя вие сте истински герои.
Мъжете малко се поободриха. Някои от тях се върнаха към храната си, други започнаха да раздават канчета и да сипват горещ боб на пристигналите по-късно. Подаваха си комати хляб.
— Къде е Чандален? — попита тя, докато обуваше ботушите си, които Тосидин й подаде.
— Отиде със стрелците. Вероятно точно в този момент обсипва врага със стрели — отвърна капитан Райан и изчака двамата братя да се отдалечат, след което прошепна: — Радвам се, че тези тримата са на наша страна. Трябваше да ги видиш какво направиха със съгледвачите им. Особено Приндин. Беше като самата смърт. Беше зловещо. Докато разбереш къде са ръцете му, жертвата вече не помръдва. Не съм виждал подобно нещо никога през живота си.
— Трябва да ги видиш как се справят в откритото поле на дневна светлина. — Калан го изгледа от главата до петите. — Много елегантно, страшно ти отива!
Той сви рамене.
— Чудя се как носят толкова тежки униформи през цялото време. — Пръстите му докоснаха дебелата кожа. — Все пак добре, че беше на гърба ми.
— Как мина всичко? Колко мъже загуби?
— Унищожихме почти всички по пътя си. С тези униформи не ни се наложи да се бием много. Загубихме само неколцина. — Той погледна през рамо. — Изглежда, при теб е било най-трудно. Опитах се горе-долу да броя войниците, които влизат в лагера. Загубили сме около четиристотин от хилядата мъже, които тръгнаха с теб.
Калан плъзна поглед покрай него, към мъжете около огньовете.
— За малко да загинем всички — тя отново погледна капитана. — Но наистина могат да се гордеят със себе си. Всички, също и момчетата с конете.
Той потърка превързаната си ръка.
— Доколкото мога да преценя от разговорите си с някои от тях, се падат по не по-малко от десет убити на човек. А някои са успели да унищожат по много повече. Доста народ падна под ножа!
Калан преглътна с усилие.
— Но и от нашите също.
— Те спазваха ли заповедите ми? — попита той. — Пазеха ли те от неприятности?
— Държаха враговете толкова далеч от мен, че дори не разбрах как изглеждат. Страхувам се, че не успях да увенчая меча ти с много повече слава, макар наистина да бе успокоение за мен, че го имам в ръката си. Моля се поне да се радваш, че съм го носила по време на битка.
Той се намръщи и леко наклони глава, опитвайки се да огледа лицето й по-добре на светлината на огъня.
— Устната ти май е срязана. — Той хвърли поглед и на Ник, когото няколко войници отвеждаха настрани. — Конят ти е целият потънал в кръв. Ти също.
Това беше обвинение, а не въпрос. Калан не отмести очи от огъня.
— Един пиян хвърли нещо по мен. А кръвта е от ранения, когото доведох с коня си — Очите й се плъзнаха по младите лица, събрани около огньовете. — Ще ми се да бях направила поне половината от онова, което свършиха тези момчета. Бяха прекрасни!
Той изпухтя подозрително, после въздъхна:
— Камък ми падна от сърцето, като те видях!
— Всичко друго наред ли е? Стрелците, кавалерията? Трябва да извлечем всичко възможно от благоприятната ситуация — сега са пияни или се чувстват зле от отровата. Трябва да се възползваме максимално и от подходящите атмосферни условия. Не бива да ги оставяме на мира нито за момент! Трябва да ги връхлита удар след удар. Никой да не се задържа в лагера им. Светкавични атаки, всеки път от различно място.
— Всеки си знае работата и търпеливо си чака реда. Стрелците скоро ще свършат, после идва ред на кавалерията, после на копиеносците. Готови сме и да пресрещнем техните съгледвачи, когато ги изпратят насам. Нашите ще спят на смени, а отсега нататък Императорският орден няма да заспи.
— Добре. Тези тук се нуждаят от почивка. Но утре сутрин отново е техен ред. — Тя вдигна пръст към капитана. — Помни най-важното. — Калан си спомни една мисъл на баща си: — „Оръжието, което завладява ума най-безотказно, е ужасът и насилието.“ Не го забравяй. Това е средството, което те използват и което е време да обърнем срещу тях.
Приндин се върна при тях.
