въже, за да не изпадне от ръката му по време на бой. Остриетата бяха извити като на ятагани и се разширяваха към върха. Мъжете развъртяха мечовете си, прехвърляйки ги от дясната в лявата си ръка и обратно. Остриетата се въртяха светкавично във въздуха. Двата обръча отново се задвижиха в противоположни посоки. Онези от вътрешния започнаха да въртят копията си като бойни тояги.
Ричард познаваше горски водачи, които си служеха с тояги. Никой не смееше да се опълчи срещу водач, владеещ това оръжие. Тези мъже тук бяха по-добри от всеки такъв водач, когото Ричард познаваше. Дървените копия се стрелваха в лунната светлина и малките им метални остриета проблясваха като светкавици. Ричард счупи копието в коляното си и извади меча. Характерният метален звън заглуши свистенето на мечовете и копията.
— Не прави това, Ду Чайлу. Спри ги сега, преди някой да пострада.
— Недей да се биеш срещу нас и всеки ще е готов да те дари с бърза смърт. Вече ти го обещах.
Гърдите на Ричард се издуваха от гняв. Той стисна зъби, мускулите на лицето му потръпнаха. Песента стана по-динамична, двата обръча се завъртяха по-бързо. Ричард хвърли гневен поглед към Ду Чайлу, която стоеше на камъка.
— Не нося отговорност за онова, което ще се случи след малко, Ду Чайлу. Ти го предизвика. Каквото и да стане, ще е по твоя вина.
Ду Чайлу заговори бавно, в гласа й имаше нотка на съжаление.
— Ние сме много, а ти си сам. Съжалявам, Ричард.
— Само глупак би приел това за превъзходство, Ду Чайлу. Те не са такива, каквито изглеждат. Вие не можете да ме нападнете всички едновременно. Можете да го сторите по един, по двама или най-много по трима наведнъж. Това не е голямо превъзходство, както ти се струва. — Ричард се учуди откъде идват собствените му думи. На лунната светлина я видя да кима с глава.
— Ти разбираш танца на смъртта, магьоснико.
— Аз не съм магьосник, Ду Чайлу! Аз съм Ричард, Търсачът на истината. Не съм тръгнал със Сестрата, за да ставам магьосник по свой избор. Аз съм затворник, знаеш това. Но ще се защитавам.
Ду Чайлу го гледаше на лунната светлина.
— Духовете знаят, че ще съжалявам за теб, Ричард, но ти трябва да умреш.
— Не съжалявай за мен, Ду Чайлу, съжалявай за онези от вас, които напразно ще загубят живота си тази нощ.
— Не си виждал Бака Бан Мана да се бият. Ние сме недосегаеми. Ти ще опиташ стоманата на мечовете ни. Не се тревожи напразно. Ние сме в пълна безопасност. Убитият ще бъдеш ти.
Ричард освободи магията на меча, яростта.
Мъжете се въртяха и пееха все по-бързо и все по-бързо въртяха оръжията си. Гневът изпълни цялото тяло на Търсача. Въпреки магията, въпреки неутолимото желание да убива Ричард знаеше, че този път няма да е достатъчно — бяха твърде много. Пък и досега не бе виждал някой така умело да си служи с оръжие. Без много да му мисли, освободи още от магията и я остави да се излее в него. Продължи, докато безмилостната омраза запулсира в главата му така, че направо му прилоша. Остави я да проникне в дълбините на душата му. Застанал в центъра на движещите се обръчи, допря острието до челото си. Усети студа на стоманата върху горещата си кожа.
— Острие, нека днес бъде истина.
Продължи да извиква магията. Преди да осъзнае какво прави, измъкна ризата от панталона си и я захвърли встрани — не желаеше нищо да пречи на движенията му. Откъде ли му хрумна подобно нещо? Като че ли точно това трябваше да се направи, но нямаше представа как разбра, че е необходимо. Насочи острието право пред себе си. Напрегнатите му мускули потрепваха, целият бе плувнал в пот.
Откри собствения си център, мястото в себе си, където цареше спокойствие и тишина. Потърси своя Хан в нажежения до бяло център на яростта си.
„Използвай онова, което имаш, чу да му нашепва някакъв глас вътре в него, използвай онова, което е там, освободи го.“
В покоя на съзнанието си той си спомни как бе стоял на магьосническата скала на Зед и бе използвал магията си, за да направи невидим облака, изпратен от Мрачния Рал да го следва. Зед му бе казал, че тази скала е използвана от много магьосници преди него. Когато Ричард се бе изправил върху нея и бе повикал магията, оставяйки я да проникне в цялото му тяло, се бе докоснал до същността на онези, живели преди него. Ясно си спомняше какво е да чувстваш неща, почувствани от други преди теб, да знаеш онова, което те са знаели. Така бе успял да проникне в магьосниците, използвали магията преди него.
Изведнъж разбра какво означава пророчеството.
Зачуди се как е могъл да използва меча досега, без да разбира това, без да го вижда, без да знае какво може магията му. Също както някога на магьосническата скала.
Тъй като магията на Меча на истината бе използвана и от други преди него, тя пазеше в себе си спомена за талантите и бойните умения на всеки Търсач. Пред Ричард се разкриха уменията на стотиците мъже и жени, въртели това острие. В магията бе отпечатано познанието на всеки един от тях — и на добрите, и на лошите.
Спокоен, той усети как към него се приближава първият — от лявата страна.
„Стани перце, а не скала. Носи се с вятъра.“
Той освободи магията, остави я да премине през него. Не нападна, а се остави да бъде отнесен от натиска на другия. Магията на меча го направляваше. Тъй като не срещна очаквания отпор, нападателят се строполи на земята. В същия миг се появи още един, размахал копието си във въздуха. Ричард отново се завъртя и щом нападателят прелетя покрай него, го разсече на две с меча. Пред очите му изскочи острие на копие. Без да спира, Ричард се плъзна покрай него, вдигна меча и го разсече на две. Зададе се следващият — отзад. Ричард го посрещна с ритник в гърдите. Мъжът отхвръкна и падна по гръб.
Ричард се остави изцяло на магията и на покоя, който го изпълваше отвътре. Без да се замисля, правеше неща, които изобщо не разбираше и не можеше да си обясни. Овладя яростта, за да не убива. С плоската страна на острието нанесе удар по тила на един, друг изрита, за да пресече атаката му. Колкото по-бързо се нахвърляха върху него, толкова по-бързо реагираше той. Магията му сякаш се хранеше от енергията на враговете. Плъзгаше се като дух между нападателите, чупеше копията им и се опитваше да ги обезоръжи, без да ги убива.
— Ду Чайлу, накарай ги да спрат, преди да съм наранил някого!
Сгреши. Това, че извика към нея, го разконцентрира. Едно копие успя да пресече защитната му бариера. Яростта избухна светкавично в него при вида на наближаващата заплаха. Трябваше да избира — или да убие нападателя, или да направи необходимото, за да го спре. Мечът се завъртя, върхът му разсече въздуха и откъсна ръката, изхвърлила копието. Разхвърчаха се кръв и парчета кост. Чу се женски крясък.
„Значи някои от бойците на Бака Бан Мана са жени“, каза си Ричард. Все едно. Жени или не, щяха да го убият, ако не им попречеше. По-добре без ръка, отколкото без глава. Първата капка кръв предизвика яростта, желанието да убива. Жаден за още, той почувства как всичко в него закипя. Сега трябваше да се бори не само с нападателите си, но и с напиращото в гърдите му желание да убива. Не искаше да ги нарани. Искаше само да ги спре. Но ако те не желаеха да спрат…
Ричард чупеше копията им, но те намираха нови и отново се хвърляха към него. Той се движеше между тях като призрак и гледаше да пести енергията си, докато те даваха всичко от себе си във всеки един жест. Той чакаше момента, когато щяха да останат без дъх.
Мъжете от външния обръч, които продължаваха да пеят, докато другите нападаха, изведнъж спряха. След миг насочиха мечовете си напред и запристъпваха към него. Онези с копията, които все още се държаха на краката си, заотстъпваха и направиха място на другите.
Във въздуха се завъртяха мечове. Вместо да ги чака да стигнат до него, Ричард тръгна към тях. Те подскочиха от изненада, когато Мечът на истината отблъсна две блеснали остриета.
— Ду Чайлу, моля те. Не искам да убивам никого!
Бойците с мечове бяха по-бързи от тези с копията. Много бързи. Беше опасно да се опитва с думи да ги убеждава да престанат. Разбра го, когато усети пареща болка някъде над ребрата. А дори не бе видял към него да се приближава меч. Все пак нещо го бе накарало да отскочи встрани и така получи само одраскване вместо смъртоносна рана.
Собствената му кръв извика магията на меча в негова защита — яростта, уменията на онези преди него.
