— Можеше и да бъде по-лошо. Предишната, която носеше молитвената дреха, беше стара и сбръчкана. Без зъби. Надявам се, че поне на очите ти доставям известно удоволствие. А може някой ден да зарадвам и сърцето ти. Така или иначе, аз принадлежа на Кахарин. И не зависи от теб или мен да решаваме това.
— Напротив, зависи! — Той се огледа и започна да закопчава ризата си. В дъното на поляната видя Сестра Вирна, която го наблюдаваше като бръмбар в кутийка. Обърна се към Ду Чайлу. — А сега имаш работа. Ще трябва да я свършиш. Убийствата приключиха. Двамата със Сестрата трябва да стигнем до Двореца, за да мога да махна тази яка от врата си.
Ду Чайлу се наведе напред и го целуна по бузата.
— До скоро виждане, Ричард, Търсачо, Кахарин, съпруже!
Четиридесет и девета глава
Ричард и Сестра Вирна седяха изправени на седлата си — две дълги, тънки сенки — и гледаха надолу от билото на високия хълм. Някои от по-ниските възвишения бяха голи, само тук-там между тях се виждаха дървета, други бяха потънали в зеленина. Огромният град, проснат в краката им, бе потънал в жълтеникава мъгла, която претопяваше всички цветове в една монотонна, бозава смес. Далечните покриви, покрити с керемиди или плочи, проблясваха на светлината на отиващия си ден като слънчеви зайчета в езеро.
Ричард никога не беше виждал толкова много сгради, подредени толкова добре. Към покрайнините ставаха все по-малки, а близките до Двореца изглеждаха величествени със своите високи фасади. Лекият ветрец донасяше до ушите им шума на хилядите коне и каруци, на безбройното човешко множество. Между сградите криволичеше река, която разделяше града на две, като едната половина беше два пъти по-голяма от другата. По устието на величествената река, по продължение на двата й бряга, бяха разположени кейовете. Реката буквално гъмжеше от лодки и плавателни съдове от всякакви размери. Белите им платна изпълваха въздуха. Някои от тях, доколкото Ричард можеше да види, имаха по три мачти. Той никога не си бе представял, че е възможно да съществуват толкова огромни лодки.
Въпреки че не беше тук по своя воля, той установи, че градът, с всичките тези хора и гледки, го е пленил. Никога не беше виждал подобно място. Човек сигурно можеше да се разхожда с дни и пак да не успее да види всичко.
Отвъд се простираше морето, чиято гладка повърхност хвърляше безброй отражения и златисти отблясъци. То свършваше на хоризонта като отрязано с нож.
Почти в центъра на града, на самостоятелен остров се извисяваше огромният Дворец. Залязващото слънце обливаше в злато внушителната му осанка. Крепостни стени, насипи, кули, засечки и покриви — всички огромни и впечатляващи — се свързваха в една обща структура, която ограждаше лабиринт от поляни, дървета и езерца. Сякаш Дворецът простираше каменните си ръце, опитвайки се да обгърне целия остров, върху който бе разположен.
От това разстояние, с тънките си като конец улици, спускащи се към града, и с мостовете, прехвърлящи реката, Дворецът приличаше на паяк, разположил се в средата на паяжината си.
— Дворецът на пророците — каза Сестра Вирна.
— Затворът — каза Ричард, без да я погледне.
Тя преглътна коментара му и продължи:
— Градът се казва Танимура, а реката, която минава през него, е Керн. Дворецът е построен върху остров Халсбант.
— Халсбант — наежи се той, — това да не е някаква злобна шега?
— Какво искаш да кажеш? Халсбант означава ли нещо?
Ричард повдигна вежда.
— Така се нарича яката, с която хвърлят в атака ловните ястреби.
Тя сви рамене в смисъл, че й е все едно.
— Във всяко нещо търсиш скрит смисъл.
— Така ли? Ще видим!
Сестрата подкара коня си надолу по хълма и смени темата на разговора.
— От много години не съм се връщала в къщи, но всичко си изглежда постарому.
Двамата мъже от Бака Бан Мана, които бяха с тях през последните два дена, за да ги изведат през блатистите непроходими гори, си бяха тръгнали тази сутрин, щом Сестра Вирна най-после се оказа в позната територия. Въпреки че никога не губеше чувството си за посока, Ричард си даде сметка, че по тези места човек наистина лесно може да се загуби. Самият той обаче не се чувстваше като у дома си в пустош като тази и бе много по-вероятно да се изгуби сред морето от къщи, ширнало се в краката му, отколкото в гъстата гора.
През двата дни, които прекараха заедно, мъжете от Бака Бан Мана не приказваха много. Макар да бяха истински майстори на меча, не по-лоши от всеки от онези тридесет, с които Ричард се бе бил, те изпитваха страхопочитание към него. Наложи се да им изкрещи наистина страшно, за да спрат да му се кланят непрекъснато. При все това никакви викове и крясъци не можеха да ги накарат да не се обръщат към него с „Кахарин“.
Една вечер, преди да отиде да заеме обичайния си пост, Сестра Вирна с тих глас му каза, че съжалява, задето се е наложило да убие онези тридесет души. Малко изненадан от нейната откровеност и от очевидната липса на подтекст в думите й, той й благодари за проявеното съчувствие.
Ричард огледа плодородните хълмове и долини.
— Защо тези земи са незасети? Тук живеят толкова много хора, че сигурно винаги има нужда от повече храна.
Сестра Вирна вдигна ръка и посочи земите от другата страна на града.
— Фермите са от другата страна на реката. Тук не е сигурно нито за хората, нито за животните. Бака Бан Мана винаги са били огромна заплаха.
— Искаш да кажеш, че не обработват тези земи, защото се страхуват от Бака Бан Мана?
Тя погледна наляво.
— Виждаш ли тази тъмна гора? — Тя го изчака да погледне към гъсталака, покриващ съседната долина. Виждаха се огромни, стари, чепати дървета, съвсем близо едно до друго, покрити с увивни растения и мъх, които хвърляха дебели, мрачни сенки. — Тя продължава още десетки километри навътре към града. Наричат това място Блатистите гори. Стой далеч от него. Всеки, който остане там след залез-слънце, умира. Мнозина, засели храна там, са намерили смъртта си още преди залеза. Това е място на зла магия.
Докато яздеха, той бе обърнал глава към Блатистите гори. Почувства неясно влечение към това мрачно място, което напълно отговаряше на настроението му. Нещо неудържимо го теглеше натам като към роден дом. С мъка откъсна очи.
Отблизо улиците на Танимура не изглеждаха толкова чисти и подредени, както отдалеч. В покрайнините на града цареше бъркотия и мизерия. Мъже бутаха или дърпаха талиги, натоварени с чували ориз, килими, дърва за огрев, кожи, боклук. Беше пълно с амбулантни търговци, които продаваха всичко — от плодове и зеленчуци и парчета месо, опечено на грил върху малки димящи каменни огнища, до билки, обувки и мъниста. Добре че беше ароматът на печено, та да притъпява отвратителната воня, идваща откъм работилниците за щавене на кожи и кланиците.
Мъже, облечени в мръсни дрипави дрехи, крещяха въодушевено или избухваха внезапно в смях, увлечени в игри на карти и зарове. Страничните улички бяха задръстени от хора и порутени тенекиени колиби. Между тях се гонеха и се плискаха в калните локви мърляви голи деца. Наведени над кофи жени перяха дрехи и бъбреха помежду си.
Сестра Вирна измърмори, че не си спомня подобна мизерия и толкова бездомни, дрипави хора. Ричард си помисли, че въпреки условията за живот всички те изглеждат по-щастливи, отколкото би трябвало.
Макар отдавна да не бе спала под покрив и да изглеждаше малко мръсна и прашна, в сравнение с тях Сестрата имаше излъчване на кралица. Всички, покрай които минаваха по-наблизо, се покланяха пред нея, а тя отвръщаше с благословията на Създателя.
Сградите — едни покрити с олющена мазилка, други с потъмняло с годините дърво — бяха също толкова претъпкани, колкото и улиците. Почти от всеки балкон висеше разноцветно пране. Само тук-там се виждаше по някоя саксия с цветя или билки. От странноприемниците и хановете се носеше шум и смехове. Пред прага
