на една месарница бяха изложени покрити с мухи парчета месо. В други магазини се продаваше риба, семена и какво ли още не.
Колкото по-навътре отиваха, толкова по-чист ставаше градът. Главният път се разшири, дори страничните улички станаха по-просторни. Вече не се виждаха колиби, опрени в сградите. Магазините имаха по-големи витрини с шарени кепенци, по-приличен вид, на доста места се предлагаха цветни, местно тъкани килими.
Щом от двете страни на широкия път се появиха дървета, сградите станаха още по-големи. Странноприемниците изглеждаха чисти и спретнати, на прага пред тях стояха облечени в червено портиери.
Върху каменния мост над Керн мъже палеха фенерите, окачени на високи стълбове, за да осветяват пътя в сгъстяващия се мрак. В тъмната вода под моста се виждаха рибари в малки лодки, които също бяха запалили фенерите си. От двете страни на реката патрулираха войници, облечени в красиви униформи с бели ризи, поръбени със златна нишка, и червени туники. В ръцете им стърчаха копия.
Когато копитата на трите коня удариха по калдъръма, Сестра Вирна най-после проговори.
— Днес е голям ден в Двореца. Пристига нов, който притежава дарбата. — Тя го погледна косо. — Това е рядко и радостно събитие. Ще се радват да те видят, Ричард, моля те, помни това. За тях е много голямо събитие. Макар ти да не изпитваш същото, знай, че сърцата им ще бъдат изпълнени с топлота. Биха искали да се чувстваш добре дошъл тук.
Ричард не беше съвсем сигурен в това.
— Какво искаш да кажеш?
— Каквото вече ти казах. Те ще се зарадват.
— Това, което ми каза, може да бъде изтълкувано и по друг начин — че би искала да не ги ужасявам още с пристигането си.
— Не съм казвала подобно нещо. — Тя хвърли намръщен поглед към войниците, които пазеха моста. След малко отново се извърна към Ричард. — Просто те моля да разбереш, че тези жени са посветили целия си живот единствено и само на това.
Ричард гледаше право пред себе си, докато минаха покрай още войници в червени туники.
— Един мъдър човек, човек, когото много обичам, веднъж ми каза, че ние всички можем да бъдем само това, което сме. Нито повече, нито по-малко. — Погледът му се плъзна нагоре по крепостната стена, забеляза войниците, застанали на върха, и въоръжението им. — Аз съм онзи, който носи смърт, и нямам за какво да живея.
— Това не е истина, Ричард — каза тя меко. — Ти си млад и има много неща, заради които си заслужава да живееш. Животът е пред теб. Макар да си нарекъл сам себе си „онзи, който носи смърт“, с очите си се убедих, че единственото, което искаш, е да спрат всички убийства. Понякога не ме слушаш и влошаваш нещата, но то е от незнание, а не от лошо сърце.
— След като ненавиждаш лъжата, Сестро, сигурен съм, че не би искала да се преструвам на някой, който не мисля, че съм.
Тя въздъхна и двамата минаха през голямата порта на дебелата външна стена. Конските копита отекнаха в огромно, сводесто пространство. Отвъд него пътят продължаваше между ниски, кичести дървета. Прозорците на сградите, покрай които минаваха, светеха с мека жълта светлина. Много от тях бяха свързани с покрити колонади или помежду им се образуваха зали, покрити вместо с покриви с решетки. Далечната страна на поляната, която се простираше зад постройките, беше изпъстрена с пейки, облегнати на стена, украсена с дялани фигури на коне.
Минаха през боядисана в бяло порта и се озоваха пред конюшните. В тревата около тях пасяха коне. Спретнати момчета в черни сака и жълтеникави панталони дойдоха да вземат конете им, докато двамата със Сестра Вирна слизаха от седлата. Ричард почеса Бони по врата и започна да сваля багажа си.
Сестрата приглади дългата си пола за езда и пелерината си. Пооправи и къдравата си коса.
— Не е нужно да го правиш, Ричард, ще се погрижат за това.
— Никой няма да пипа вещите ми! — каза той.
Вирна го изгледа и поклати глава, после нареди на момчето да вземе нещата й от коня. То й се поклони и метна през юздата на Джесъп дълго въже. Дръпна силно. Джесъп спря на място. Момчето замахна с камшик и го стовари върху гърба на коня.
— Мърдай, тъпо животно!
Джесъп се опита да дръпне главата. Следващото нещо, което Ричард видя, беше как момчето излита във въздуха през пътеката, блъсва се в една дървена ограда и пада на земята. Над него се бе надвесила ядосаната Сестра.
— Да не си посмял да удариш коня ми! Какво ти става? Как би ти се харесало аз да те плясна така?
Шашнато, момчето разтърси глава.
— Ако някога чуя, че отново си се опитвал да удряш някой кон, ще те изхвърля оттук, след като напердаша добре със същия камшик хърбавия ти задник.
Момчето ококори очи, кимна бързо и измърмори нещо за извинение. Сестра Вирна го изгледа яростно, след което се обърна и подсвирна на Джесъп. Когато той дотърча до нея, тя го погали под брадичката, за да го успокои. Вкара го в конюшната и се увери, че има достатъчно вода и сено. Ричард се постара Сестрата да не забележи усмивката му.
Докато вървяха през двора, тя му каза:
— Помни едно, Ричард: тук няма нито една Сестра, нито една послушница дори, която да не може да те просне по тоя начин със своя Хан, докато в същото време се прозява.
Вътре в просторна, облицована в дърво зала с дълги синьо-жълти пътеки, проснати под дървени масички, чакаха три жени. Щом видяха Сестра Вирна, те подскочиха от нетърпение. Тя беше с цяла глава по-ниска от Ричард, никоя от другите три не я достигаше по ръст. Те пригладиха дългите си пастелени поли и белите си жакети.
— Сестро Вирна! — извика едната от тях и се устреми напред. — О, скъпа Сестро Вирна, толкова се радвам да те видя най-после!
По розовите им лица потекоха по една-две сълзи. Усмивките им сякаш щяха да експлодират на устните им. И трите изглеждаха доста по-млади от Сестра Вирна. Тя се вгледа в огромните влажни очи и нежно погали подсмърчащото лице пред себе си.
— Сестра Фийби. — Докосна ръката на втората: — И Сестра Амелия, и Сестра Джанет. Толкова се радвам да ви видя отново. Наистина мина много време.
Трите се изкикотиха от удоволствие, най-сетне дошли на себе си. Сестра Фийби се огледа, търсейки с очи нещо зад Ричард.
— Къде е той? Защо не го въведе вътре с теб?
Сестра Вирна вдигна ръка и посочи Ричард.
— Това е той. Ричард, това са мои приятелки. Сестра Фийби, Сестра Амелия и Сестра Джанет.
Усмивките се превърнаха в зяпнали от удивление усти. Трите запримигаха срещу възрастта и ръста му. Известно време го гледаха с широко отворени очи, а след това една през друга заобясняваха колко се радват да го видят. После откъснаха очите си от него и отново се обърнаха към Сестра Вирна.
— Повече от половината Дворец ви очаква — каза Сестра Фийби. — Всички изгарят от нетърпение, след като разбрахме, че пристигате днес.
Сестра Амелия приглади назад къдравата си коса, която едва докосваше раменете й.
— Откакто тръгна да търсиш Ричард, в Двореца не е доведен нито един нов. През всичките тези години нито един. Всички са толкова нетърпеливи да го видят. Струва ми се, чака ги голяма изненада — каза тя и се изчерви, поглеждайки го косо. — Особено някои от по-младите Сестри. Приятна изненада, бих казала. И още как, та той е голям мъж!
Ричард си спомни как веднъж, когато беше малък, се бе оказал затворен у дома, защото навън се изливаше страхотен дъжд. Майка му имаше няколко приятелки, които идваха да й помагат да шие юргани и да си приказват, за да минава по-бързо времето. Докато те седяха на пода и шиеха, а той си играеше, го обсъждаха, сякаш не беше в стаята при тях. Говореха колко е пораснал, майка му им казваше колко яде, как вече може да чете. Почувствал същото неудобство, Ричард намести раницата на рамото си.
Сестра Фийби извърна глава към него и лицето й засия. Протегна ръка и докосна неговата.
