— Защото изпълнявах стриктно заповедите на тази жена. Наказана съм, задето следвах задълженията си. Наказана, защото направих онова, което Прелатът ми нареди. Искам най-накрая да разбера защо беше необходимо всичко това.
Сестра Улиция се наведе напред и се обърна към другата жена.
— Сестро Финела, моля те, изпрати доклад до Господарката на послушниците. Съобщи й, че послушницата Вирна Совънтрийн е дошла в кабинета на Прелата без разрешение или покана и е произнесла тирада, неприсъща на послушница, която се надява един ден да стане Сестра на светлината.
Сестра Финела вдигна очи.
— Да, да… Послушнице Вирна, това е първият ти ден в служба на великото призвание, а вече си заслужи едно укорително писмо. — Тя цъкна с език. — Надявам се, че ще се научиш да се държиш както трябва, ако се надяваш един ден да станеш Сестра на светлината.
— Това е всичко, послушнице — каза Сестра Улиция. — Свободна си.
Сестра Вирна се обърна на пети. Зад гърба си чу щракане на пръсти. Погледна през рамо и видя Сестра Улиция да почуква с пръст по писалището си.
— Дневникът на пътуването. И… едва ли това е начинът, по който трябва да си тръгне една послушница, когато е освободена от Сестра. Нали така, послушнице?
Сестра Вирна взе малката черна книжка и внимателно я сложи в ъгъла на писалището.
— Да, Сестро — каза тя и се поклони. — Благодаря ви, Сестри, че ми отделихте от времето си.
Сестра Вирна въздъхна облекчено, щом затвори вратата след себе си. Спря се за миг, за да обмисли ситуацията. Забила поглед в пода пред себе си, тръгна обратно през Двореца, по коридорите, някои от които отворени, други затворени, някои облицовани с ламперия, други каменни, някои с паркет по пода, други с плочи. Сви зад един ъгъл и изведнъж се натъкна на някого. Вдигна очи и видя лице, което се надяваше да не среща.
Той й се усмихна по познатия начин.
— Вирна, колко се радвам да те видя отново!
Младото му лице с остри черти изглеждаше непроменено. Вълнистата му кафява коса бе малко по-дълга над ушите, отколкото преди, а раменете му може би малко по-широки, отколкото тя си ги спомняше.
Сестра Вирна наведе глава.
— Джедидайа — погледна кафявите му очи. — Изглеждаш чудесно. Изглеждаш… както винаги си изглеждал. Добре се погаждаш с времето.
— А ти си… ами изглеждаш…
— Думата, която търсиш, е „стара“. Изглеждам стара.
— Ах, Вирна, някоя и друга бръчица — той огледа тялото й — и няколко кила повече не могат да унищожат хубост като твоята.
— Виждам, че както винаги умееш да разговаряш с жените. — Тя го погледна. — И както винаги си бил добър ученик и си напреднал доста. Гордея се с теб, Джедидайа.
Той сви рамене и щракна с пръсти.
— А сега, разкажи ми за новия.
Тя присви очи.
— Не си ме виждал повече от двадесет години, откакто тръгнах на дълъг път направо от леглото ти. Нима това е единственият ти въпрос към мен? Не как съм се чувствала. Не дали съм си мислила за теб. Не дали сърцето ти си е намерило друга. Е, предполагам шокът от това да ме видиш толкова остаряла е прогонил всичките тези въпроси от главата ти.
Изкусителната усмивка остана да грее на устните му.
— Вирна, ти не си глупаво момиченце. Разбираш, че след като е минало толкова много време, не може да се очаква от никой от нас да…
— Разбира се, че го знам! Не се заблуждавам в това отношение. Просто се надявах, че като се върна, ще получа малко добро отношение, малко топлота.
Той отново сви рамене.
— Съжалявам, Вирна, винаги съм смятал, че си жена, която цени откровеността и не обича игрите на думи. — Очите му не я поглеждаха. — Мислех, че си научила много за живота. Предполагам, че съм натрупал поне толкова… оттогава насам… откакто бях млад.
Тя отмести поглед от красивото му лице и тръгна да си върви.
— Лека нощ, Джедидайа.
— А моят въпрос? — в гласа му прозвуча неприятна нотка. Той се опита да я прикрие. — Що за човек е той?
Тя спря, без да се обръща.
— Ти беше там. Забелязах те. Онова, което видя от Ричард, разкрива какъв е той.
— Но видях и какво се случи с теб. Имам известно влияние върху някои от Сестрите. Може би ще успея да ти помогна. — Той направи небрежен жест с ръка. — Ако си откровена с мен и задоволиш любопитството ми, може би ще те измъкна от това неприятно положение.
Тя отново го погледна.
— Лека нощ, Джедидайа!
— Така или иначе, ще се случва да се виждаме, Вирна. Помисли над въпроса ми.
Тя не можеше да повярва, че някога е била толкова заслепена. Помнеше Джедидайа като сърдечен и внимателен човек. Може би паметта я лъжеше. Може би мислеше само за себе си и не му даде възможност да бъде по-любезен. Сигурно изглеждаше ужасно. Трябваше да се изкъпе, да се облече с красиви дрехи, да приведе в ред къдравите си коси и чак тогава да се види с него. Но нямаше възможност да направи всичко това.
Може би ако го беше погалила по бузата, у него щеше да припламне някаква искрица, да си припомни нещо от тяхното минало, сълзите й в деня на тръгването, неговите обещания. Сега беше сигурна, че преди да е заглъхнало ехото от думите му, всякакви обещания са били напълно забравени.
Стигна до коридора, който водеше към стаите на послушниците. Спря се, загледана във вратите. Беше изморена. Денят бе изтощителен. Но вместо да отиде да почива, тя се извърна и тръгна в другата посока. Имаше да свърши още нещо, преди да си легне.
Паша спря пред каменната рамка на вратата, издълбана като лоза. В средата на каменните гроздове бе положена голяма опушена дъбова врата със заоблени горни ъгли. Тя вдигна вежда.
— Твоята килия.
— Няма ключалка. Как ще ме заключиш вътре?
Паша се изненада от въпроса.
— Ние не заключваме нашите момчета. Те са свободни да влизат и излизат, когато си искат.
Ричард се намръщи.
— Да не искаш да кажеш, че мога свободно да се движа из тази сграда?
— Да. Свободен си да правиш каквото искаш. Можеш да се разхождаш из Двореца, в града или където пожелаеш. Много от момчетата прекарват по-голямата част от времето си в града. — Лицето й порозовя от това, което каза, и тя бързо отклони поглед от Ричард.
— А земите около града?
Тя сви рамене и бутна назад подплънката на синята си дреха.
— Разбира се. Макар че не знам какво би търсил из пустошта. Никое от другите момчета не ходи там. Но нищо не ти пречи да излизаш както от Двореца, така и от града. — На челото й се появи загрижена бръчица. — Само трябва да се пазиш от Блатистите гори. Те са изключително опасно място. Предупредиха ли те вече за тях? Показаха ли ти ги на път за Двореца?
Ричард кимна.
— На какво разстояние от града мога да се отдалечавам?
— Рада’Хан няма да ти позволи да отидеш прекалено далеч. Трябва да сме в състояние да те откриваме. Но бъди сигурен, че спокойно можеш да обикаляш на много километри извън града, във всички
