Тя присви гневно очи.
— Как си позволяваш да се държиш така с мен?
— Това за теб е игра. Начин да прилагаш безумните си правила и да дърпаш марионетката си за яката, за да получиш нова степен. — Той стисна зъби. — За мен обаче не е игра, Паша. За мен е въпрос на живот и смърт. Аз съм затворник, когото държат вързан за яка като животно, като роб. Разполагам с живота си толкова, колкото вие ми позволите. Знам, че ти няма да се поколебаеш да ме измъчваш, ако не играя по правилата ти. Но грешиш, Паша, ако си мислиш, че те заплашвам. Не, това е обещание.
— Не съм това, за което ме мислиш, Ричард! — каза тя. — Искам да съм ти приятел.
— Ти не си ми приятел. Ти си моят тъмничар. — Той вдигна пръст към лицето й. — Никога не работи срещу мен, защото ще те убия точно така, както ще убия и всеки друг, който се опита да ми попречи да сваля яката.
Тя примигна.
— Ричард, не знам какво се е случило с теб някога, но ние не сме такива. Искам да бъда Сестра на светлината и да помагам на хората да прозират добрините на Създателя.
Ричард беше на път да изгуби контрол над магията си. С усилие я овладя. Сега не беше време за това, имаше да върши други работи.
— Не се интересувам от твоята теология. Просто запомни това, което ти казах.
Тя се усмихна.
— Ще го запомня. Съжалявам, че те ядосах и не те наричах с името ти. Моля те, прости ми. Няма да се повтори. Просто спазвах правилата. Така са ме учили.
— Забрави правилата. Бъди самата себе си и ще имаш по-малко трудности в живота.
— Дори и да не ми вярваш, аз просто се опитвам да ти помогна, това е, което трябва да правя. — Тя посочи с ръка. — Ела. Седни на леглото.
— Защо?
Макар тя да не помръдна, той усети леко побутване. Политна назад и седна, където му бе посочила тя.
— Не…
Тя пристъпи към него и застана права между двата му крака.
— Шт! Не говори! Остави ме да си върша работата. Вече ти казах, че моят Хан трябва да опознае твоята Рада’Хан, за да мога винаги да знам къде си.
Тя сложи ръцете си от двете страни на врата му, върху яката. После затвори очи. Гърдите й бяха точно пред лицето му и се движеха с всяко поемане на въздух. За миг той усети привличане, но бързо се овладя. Беше неудобно, но не и неприятно и колкото по-дълго Паша държеше ръцете си така, толкова по-добре се чувстваше Ричард. Когато тя свали ръцете си, го прониза силна болка. Той разтърси глава.
— Какво направи?
— Просто оставих моя Хан да опознае твоята Рада’Хан. — Тя преглътна и по лицето й потекоха сълзи. — И нещо от твоя Хан, от същността ти. — Паша се обърна настрани.
— Това означава ли, че вече ще знаеш къде се намирам по всяко време? Чрез яката?
Тя кимна и направи няколко крачки из стаята.
— Какво предпочиташ за ядене? Имаш ли някакви специални изисквания?
— Не ям месо!
Тя спря.
— Никога не съм чувала подобно нещо.
— А също така предполагам, че вече не обичам и сирене.
Тя се замисли за миг и продължи:
— Добре, ще предупредя готвачите за предпочитанията ти.
В главата на Ричард започна да се оформя план и Паша не бе част от него. Той трябваше да се отърве от нея.
Тя се приближи до висок гардероб от махагон, пълен с изящни дрехи. Имаше фино тъкани панталони, поне десетина ризи, повечето бели, някои с жаба, а също и всякакви разцветки сака.
— Това е за теб — каза тя.
— След като всички сте били толкова изненадани, че не съм дете, защо тези дрехи са моят размер?
Тя разглеждаше дрехите, пипаше платовете, изваждаше по някоя, за да я види по-добре.
— Някой сигурно е знаел. Вероятно Вирна е докладвала.
— Сестра Вирна.
Тя прибра обратно едно черно сако.
— Съжалявам, Ричард, но вече е просто Вирна. — Паша извади една бяла риза. — Харесва ли ти?
— Не. Ще изглеждам глупаво в такива дрехи.
Тя се усмихна кокетно.
— Напротив, мисля, че много ще ти отиват. Но ако не са по вкуса ти, ей на онази маса има монети. Ще ти покажа някои магазини в града и ще можеш да си купиш, каквото ти харесва.
Ричард погледна към мраморната маса. Върху нея имаше сребърна купа, пълна със сребърни монети, а до нея златна, пълна със златни монети. Ричард си помисли, че дори цял живот да бе работил като горски водач, пак не би спечелил и половината от това злато.
— Това не е мое.
— Разбира се, че е твое. Ти си гост в Двореца. Когато ги свършиш, ще ти донесат още.
— Независимо от всички тези неща, от скъпите дрехи, от парите и стаята, яката си е яка и нищо повече.
— Това няма нищо общо с Рада’Хан. Дрехите, с които си облечен, са ужасни. Изглеждаш като дивак от гората. — Тя разгърна пред него едно червено сако. — Ето, пробвай това.
Той сграбчи изящната дреха от ръцете й и я запокити на леглото. После я стисна за рамото и я повлече към външната врата.
— Ричард, престани! Какво правиш?
Той отвори вратата.
— Изморен съм, имах дълъг ден. Лека нощ, Паша!
— Ричард, просто се опитвам да ти помогна да изглеждаш по-добре. В тези дрехи имаш вид на дивак. На някакъв огромен звяр.
Той се успокои и хвана ръкава на синята й дреха. Синя като сватбената рокля на Калан.
— Този цвят не ти отива — каза й той. — Изобщо не ти отива, разбра ли?
Тя стоеше в коридора и го гледаше с големите си кафяви очи. Той хлопна вратата с крак. Изчака няколко минути и надникна в коридора. Нямаше и следа от нея. Върна се при камината, бръкна в раницата си и започна да вади разни неща от нея. Нищо не му трябваше. Никакви дрехи.
Докато опъваше нова корда на лъка си, на вратата се почука лекичко. Той се промъкна по килима и се заслуша. Може би нямаше да се махне, ако не й отговори. Но хич не му се искаше да му се мотае в краката и да му казва какво да облича. Имаше си по-важна работа. Чукането се повтори. Може би не беше Паша. Той стисна ножа си и отвори рязко вратата.
— Сестро Вирна?
— Току-що видях как Паша тича през коридора, обляна в сълзи. Изненадана съм, Ричард. — Тя повдигна вежда. — Не очаквах, че ще ти отнеме толкова време. Бях се скрила зад един ъгъл и вече се притеснявах, че някой може да ме види.
Бе увила главата си с шал, който покриваше и раменете й.
— Наистина ли трябваше да я разплакваш?
— Имаше късмет, че не я убих.
Сестра Вирна свали шала от къдравата си коса и го метна на раменете си. Устните й се разтегнаха в тъничка усмивка.
— Може ли да вляза?
Той я покани с ръка.
— А освен това съм просто Вирна. Не съм Сестра — каза тя, прекрачвайки прага.
Ричард прибра ножа.
