Тя се обърна и посочи към града.
— Но… аз трябва да се върна обратно, а вървях с часове, за да стигна дотук. После трябва да намеря Сестра Марен и да я убедя, че наистина мислиш, каквото говориш. Дори и да успея, ще ни чака дълъг път.
— Трябваше да дойдеш на кон.
— Когато тръгнах след теб, не мислех нито за коне, нито за нищо. Просто знаех, че си в опасност, и тръгнах, за да те намеря.
Той я изгледа с равен поглед.
— Значи си направила грешка, Паша. Трябва да мислиш, преди да действаш. Може би следващия път първо ще помислиш.
Паша сложи ръка на гърдите си и си пое въздух.
— Ричард… едва ли ще има време да…
— Тогава ще е най-добре да побързаш, ако не искаш новият ти ученик да бъде тук по залез- слънце.
Очите й се навлажниха от объркване и притеснение.
— Ричард, моля те. Ти не разбираш. Това не е игра. Това място наистина е опасно.
Той се извърна леко и посочи с меча си.
— Да, знам.
Паша се озърна между сенките и ахна. Направи няколко колебливи крачки към дърветата. Ричард не я последва. Знаеше какво има там. Двете половини на същество, дошло от истински кошмар, вътрешностите на което се валяха по земята. Зловещата му глава, прилична на човешка, но сплескана така, че да изглежда повече като на змия или гущер, беше олицетворение на злото. Бе покрита с дебела лигава черна кожа и свързана с люспестото тяло с дълъг сбръчкан врат. Самото тяло също приличаше на човешко. Цялото същество изглеждаше като че бе направено да се движи със страхотна скорост и естествена, бърза грациозност. Бе наметнато с дълга до петите черна пелерина. Онова, което Ричард беше взел за нокти, всъщност бяха стоманените остриета на ножове.
Паша стоеше изумена. Ричард се доближи до нея и се вгледа в разполовеното тяло. Каквото и да беше това, то кървеше като много други същества и смърдеше като развалена риба под ярко слънце. Паша се разтрепери.
— Създателю — прошепна тя. — Това е сбърз. — Тя отстъпи назад. — Какво му се е случило?
— Какво му се е случило ли? Убих го, това му се е случило. Що за същество е този сбърз?
Паша спря върху Ричард огромните си кафяви очи.
— Какво искаш да кажеш с това „убих го“. Не можеш да убиеш сбърз, никой никога не е убивал сбърз. — Лицето й изразяваше цялото смайване на света.
— Е, пред теб стои един, който е успял.
— Убил си го през нощта, нали?
— Да — намръщи се Ричард. — Откъде знаеш?
— От тази страна на Блатистите гори много рядко се появява сбърз, но в Двореца има доклади от последните няколко хиляди години. Писани са от хора, живели достатъчно дълго след сблъсъка с него, за да кажат какво са видели. Това същество винаги приема цвета на средата около него. В един от докладите се казва, че един сбърз изскочил от тинята и бил с цвят на тиня. Друг бил златистожълт, защото се появил заедно със залеза. През нощта е черен, защото това е цветът на нощта. Смята се, че тези същества имат магически способности, щом приемат цвета на това, което е около тях. След като е черен, значи си го убил през нощта.
Ричард я хвана за ръката и я дръпна настрани. Тя беше смаяна от видяното. Цялата трепереше.
— Паша, какво представляват тези същества?
— Нещо, което живее в Блатистите гори. Не знам точно какво. Чувала съм, че по време на войната, която е разделила Новия от Стария свят, магьосниците създали цели армии от тях. Някои вярват, че са изпратени от Безименния. Но Блатистите гори са техният дом, както и на много други същества. Ето защо никой не живее от тази страна на реката. Понякога те излизат от гората и преследват хора. Никога не изяждат жертвите си, убиват само заради удоволствието от убиването. Сбързът изкормва жертвите си. Имало е случаи хора да живеят достатъчно дълго след това, за да могат да разкажат какво им се е случило, така научаваме някои неща за тях.
— Кога са се появили в Блатистите гори?
— Доколкото знам, заедно с Двореца на пророците, преди около три хиляди години. — Тя прилепи юмруци до полата си. — И през цялото това време никой никога не е убивал сбърз. Всички жертви твърдят, че изобщо не са го забелязали, преди да ги нападне. Някои от тях са били Сестри, други магьосници, но техният Хан не ги е предупредил за опасност. Казват, че нападението е светкавично, жертвите забравят, че са родени с дарбата. Как си могъл да го убиеш?
Ричард си припомни, че видя приближаването му в съзнанието си. Хвана Паша за ръката.
— Може би просто съм късметлия, все някой е трябвало да го направи някога, рано или късно. А може просто да не е толкова умен, за колкото го мислите.
— Ричард, моля те, ела с мен. Не това е начинът да наложиш волята си на Двореца. Това може да те убие.
— Не искам да налагам нищо, просто поемам отговорността за действията си. Моя грешка е, че Сестра Вирна беше понижена. Трябва да я поправя. Винаги се боря за онова, което е правилно. Не го ли правя, съм нищо.
— Ричард, ако слънцето залезе и ти си в Блатистите гори…
— Губиш ценно време, Паша!
Петдесет и втора глава
Чу ги да пристигат в късния следобед. Вятърът донесе до него шума от копитата само на един кон, примесен с гласа на Паша. Най-сетне излязоха на поляната. Ричард прибра меча в ножницата.
— Бони! — той почеса кобилата по врата. — Как си, момичето ми!
Бони го бутна с глава по гърдите. Ричард пъхна пръсти в устата й, за да види дали има метален мундщук. Сестра Марен го гледаше намръщено.
— Радвам се, че не си напъхала желязо в устата й, Сестро.
— Конярите казаха, че не са намерили мундщуците на трите коня. — Тя го изгледа подозрително. — Изчезнали. Мистериозно.
— Така ли? — Ричард сви рамене. — Колко жалко.
Паша едва си поемаше дъх от изкачването зад коня на Сестрата. От бялата й блуза се лееше пот. Тя приглади влажната си коса. Беше наказана да върви пеш. Сестрата, закопчала догоре кафявата си рокля, изглеждаше съвсем спокойна и отпочинала върху удобния гръб на Бони.
— И така, Ричард — каза тя, щом слезе от коня. — Тук съм, както пожела. Какво искаш?
Тя много добре знаеше какво иска Ричард, но той реши да й отговори възможно най-любезно.
— Съвсем просто е. Сестра Вирна да бъде възстановена като Сестра. Веднага. И да й бъде върнат дакра.
Тя махна презрително с ръка.
— Мислех, че ще ми поискаш кой знае какво! Това е просто. Вече е направено. Вирна е отново Сестра на светлината. За мен няма никакво значение.
— А когато те попита защо, не искам да й казваш, че е станало заради мен. Кажи й, че си размислила или нещо подобно и си решила да я направиш отново Сестра. Можеш, ако искаш, да й кажеш, че ти се е явил твоят Създател и те е накарал да го направиш.
Сестра Марен отметна назад няколко кичура от чудесната си руса коса.
— Ще го направя. Доволен ли си? Има ли още нещо?
— Това е всичко. То ще запази примирието ни.
— Чудесно. А сега, след като вече всички разногласия са заличени, покажи ми тази мъртва мечка. Паша опищя половината Дворец с твоя убит сбърз.
