се случи, той щеше да е готов.
А сега трябваше да чака. Щеше да отнеме доста време, бе сигурен в това, но тя щеше да дойде.
Когато разбере къде е той, щеше да дойде.
Докато седеше така — безмълвен и притихнал, нощта около него възвърна обичайния си ритъм. Ричард се бе съсредоточил върху мислената картина на меча и почти не обръщаше внимание на цвърченето и щракането на горските насекоми, на плътното крякане на жабите, на шумоленето на мишките и птичките между дърветата и по сухите клони, покриващи земята. От време на време във въздуха прелетяваше прилеп. Чу се крясък на бухал, уловил вечерята си.
Изведнъж, докато седеше така в мъглата на полусънното си състояние и си представяше меча, нощта утихна.
В съзнанието си видя тъмната сянка зад гърба си.
Само с едно плавно движение стана и се завъртя, острието на меча изсвистя във въздуха. Сянката отскочи, и щом мечът мина покрай нея, отново се хвърли напред. Ричард се зарадва, че е пропуснал, че няма да свърши само за миг, че ще може да потанцува с духовете, да освободи яростта си.
Тя се движеше във въздуха като призрак, тъмна като смъртта и също толкова бърза.
Духовете танцуваха около поляната, мечът проблясваше на отслабващата лунна светлина, острието разсичаше въздуха, покрай Ричард профучаваха острите като бръснач нокти на тъмната сянка. Той се остави да потъне в магията на меча, в яростта му, в собствената си ярост. Остави гнева си да се слее с този на магията и се впусна в танца на смъртта. Двамата се завъртяха из поляната като листа по време на вихрушка, единият — избягвайки острието, другият — острите нокти. Хвърляха се напред и се снишаваха към земята, използвайки прикритието на дърветата. Ричард остави духовете на меча да танцуват с него. Потопи се в майсторството на магията, остави се да прави онова, което му диктуват духовете, и гледаше почти като страничен наблюдател как те го завъртат насам-натам, карат го да заляга по земята, да се завърта наляво, после надясно, да подскача и да се хвърля напред.
Копнееше да научи танца.
„Научете ме!“
Подобно на спомен, в главата му изплува познанието и насърчавано от собствената му воля, се свърза с него.
Ричард се превърна не в човек, който използва меча, магията, духовете, а в такъв, който ги владее. В техен господар. Острието, магията, духовете и човекът бяха едно.
Тъмната сянка се спусна.
Сега. Острието я разсече с мощен удар. По околните дървета плисна кръв. Във въздуха отекна смъртен вик. После настъпи тишина.
Ричард стоеше и едва си поемаше дъх. И почти съжаляваше, че всичко свърши. Почти.
Беше танцувал с духовете на мъртвите, с магията и по този начин бе открил онова, което търсеше — да се освободи не само от чувството си на безпомощно объркване, но и от тъмните страсти, скрити дълбоко в него. Страсти, които не разбираше.
Слънцето беше изгряло преди повече от два часа, когато я чу да идва. Промъкваше се през гъсталака, пуфтейки ядосано срещу драките, които се закачаха за дрехата й. Докато се изкачваше нагоре по хълма, под краката й се трошаха съчки. Махна един трън, забил се в полата й, и стъпи пред него на поляната. Ричард стоеше с кръстосани крака, затворил очи, мечът лежеше върху коленете му. Тя едва си поемаше дъх.
— Ричард!
— Добро утро, Паша! — Той отвори очите си. — Прекрасен ден, нали?
Беше прихванала дългата си кафява пола с ръце. Бялата й блуза беше плувнала в пот. Косите й също блестяха от влага. Отметна от лицето си няколко паднали кичура.
— Веднага трябва да се махнеш от тук. Ричард, това са Блатистите гори.
— Знам. Сестра Вирна ми каза. Интересно местенце.
Тя го изгледа страшно.
— Ричард, това място е опасно! Какво правиш тук?
Той се усмихна.
— Чакам те!
Тя огледа дърветата и тъмните сенки под тях.
— Тук мирише ужасно — измърмори тя. След това клекна край него и му се усмихна, както човек се усмихва на дете или на луд. — Ричард, добре се позабавлява, поразходи се. А сега дай ръка и да се прибираме!
— Няма да си тръгна, докато Вирна не бъде възстановена като Сестра.
Паша скочи на крака.
— Какво?!
Ричард взе дръжката на меча си в ръка и също се изправи.
— Няма да си тръгна, докато Вирна не получи отново своя ранг на Сестра, както преди. Дворецът трябва да избере кое е по-важно — моят живот или Сестра Вирна да остане послушница.
Паша зейна от изненада.
— Но единствената, която може да снеме наказанието от нея, е Сестра Марен.
— Знам — той докосна носа й с пръсти. — Ето защо сега ще отидеш при Сестра Марен и ще й кажеш, че трябва лично да дойде тук и да ми се закълне тържествено, че Вирна отново е Сестра. И че се съгласява с моите условия.
— Не говориш сериозно. Сестра Марен никога няма да го направи.
— Няма да стана оттук, докато не го направи.
— Ричард, ще се върнем в Двореца и ще видим дали Сестра Марен би искала да обсъди с нас този въпрос. Но не можеш да останеш тук. Не си струва да умреш за това!
Той я погледна хладно.
— Според мен си струва.
Тя облиза изпръхналите си устни.
— Ричард, ти нямаш представа какво правиш. Това място е изключително опасно. Аз отговарям за теб, не мога да допусна да останеш тук. Ако не искаш да дойдеш с мен, ще се наложи да използвам яката, за да те накарам да го сториш. А знам, че не искаш да го правя.
Усмивката на Ричард се отрази в острието на меча.
— Сестра Вирна е наказана заради отношенията си с мен. Ще направя всичко възможно, за да възстановя нейния ранг. Не мога да допусна това наказание да лежи върху нея. Ще направя всичко, което е по силите ми, дори ако трябва, ще умра тук. Ако използваш яката, за да ме нараниш или да ме накараш да си тръгна оттук, ще се боря с теб с всички сили. Не знам кой ще победи, но единият от нас ще умре. Ако си ти, това означава, че войната ще започне. Ако съм аз, твоите опити да станеш Сестра се обезсмислят, а Сестра Вирна си остава послушница. Ще дам от себе си всичко, на което съм способен.
— Ти искаш да умреш? Заради това?
— Да. Смятам, че е много важно. Не мога да допусна Сестра Вирна да бъде наказана заради мен. Няма да е справедливо.
Паша сви вежди.
— Но… Сестра Марен е Господарката на послушниците. Аз съм послушница. Не мога да отида при нея и да й кажа да възстанови ранга на Вирна. Ще ме одере жива.
— Аз причиних тази неприятност. Ти си най-обикновен куриер. Ако те накаже, няма да се примиря, както не се примирявам с наказанието на Сестра Вирна. Ако Сестра Марен иска война, ще я има. Ако иска да запази моето примирие, ще трябва да дойде при мен и да приеме условията ми.
Паша не отместваше очи от него.
— Ричард, ако си още тук, когато слънцето залезе, ще умреш.
— Тогава те съветвам да побързаш.
