яка около врата ми, както и Сестрите. Измъчвали са я, докато полудее достатъчно, за да причини същото и на мен. Разбрах защо тя го правеше, тъй като бях готов да направя всичко, само и само да не ме боли толкова. — Той не усещаше болката от стиснатия в юмрука му Агиел. — Разбрах я и я обикнах. — По лицето му потече сълза. — Това беше единственият начин да избягам. Тя контролираше яростта на меча. Понеже можах да я обикна, успях да накарам острието на меча да побелее.
— О, Създателю! — прошепна Сестра Вирна. — Нажежил си до бяло острието?
Ричард затвори очи и кимна.
— Аз приех в сърцето си нейната любов. Само така можах да накарам мечът да побелее. Само така можах да я пробода с него, докато тя ме гледаше с любящи очи. Само защото я обичах, можах да я убия и да избягам. Докато съм жив, няма да си го простя!
Сестра Вирна го прегърна успокоително.
— Създателю! — прошепна тя. — Какво направи с това твое чедо?
Ричард я отблъсна от себе си.
— Върви, Сестро, преди да си си навлякла неприятности. — Той избърса очите си. — Държах се глупаво.
Тя го стисна за раменете.
— Защо никога досега не си ми казвал това?
Ричард изтри носа си с ръкав.
— Не се гордея особено с тази история. Пък и ние с теб сме врагове, Сестро. — Той погледна насълзените й очи. — Казах ти истината. Казах я и на другите Сестри. Готов съм да убия всеки, когото трябва. Сестро, способен съм да убия всеки. Аз съм онзи, който носи смърт. Аз съм чудовище. Ето защо Калан ме пропъди на края на света.
Сестрата отметна назад косите, нападали по лицето му.
— Тя те обича, Ричард. Опитваше се да спаси живота ти. Един ден ще го разбереш. — Тя въздъхна. — Съжалявам, трябва да вървя. Ще се оправиш ли?
Усмивката му беше съвсем празна.
— Не мисля, Сестро. Струва ми се, че тук ще избухне война. Мисля, че ще свърша, убивайки Сестри. Надявам се да не си една от тях.
— Никога не знаем какви пътища ни е предопределил Създателят — каза тя.
— Мисля, че ако твоят Създател има някаква сила, ще те направи отново Сестра. И то по-рано, отколкото си мислиш!
— Трябва да вървя! Успех, Ричард. Не губи вярата си. — Тя отново омота къдравите си коси с шала и излезе.
Ричард се наведе над раницата си. Трябваше да действа още сега, докато се страхуват от него. Сложи колчана на гърба си, преметна лъка през рамо и излезе на балкона. Завърза въжето за железните перила, стисна ножа в зъби, плъзна се надолу и потъна в мрака.
Петдесет и първа глава
Нощта явно не бе прогонила хората от улиците на Танимура. Малките огньове, на които печеха месо на грил, още горяха, а търговията кипеше с пълна сила. Тук-там към Ричард се провикваха мъже, за да го поканят да поиграе с тях на зарове. Щом забележеха яката му, хората го затрупваха с предложения да купува какво ли не — от храна до огърлици от мидени черупки за дамата на сърцето си. Ричард им обясняваше, че няма пари, а те се смееха и го успокояваха — Дворецът плащал всичко. Той свиваше рамене и отминаваше.
Жени в прозрачни пъстри дрехи се притискаха към него и заливайки се от смях, се опитваха уж да го прегърнат, а всъщност гледаха да бръкнат в джобовете му. Правеха му такива предложения, че не можеше да повярва на ушите си. Опита се да избута жените от себе си. Не се получи. Когато ги погледна яростно, те сами се махнаха.
С облекчение остави зад гърба си града, светлините на факлите, горящите по улиците огньове, миризмите и шума. Почувства се по-добре, когато излезе под открито небе, огрян само от светлината на луната. Непрекъснато чувстваше яката около врата си и се чудеше какво ли ще стане, ако се отдалечи прекалено много, макар от онова, което му каза Паша, да знаеше, че би трябвало да може да отиде много по-далеч, отколкото възнамеряваше. Все пак се тревожеше да не би тя да греши, притесняваше се, че веригата изведнъж може да се скъси.
Най-сетне стигна до място, което го удовлетворяваше. Огледа тревистата ливада, от която в далечината се виждаше градът. Малко по-встрани под лунната светлина се очертаваха високите тъмни силуети на дърветата. Между тях бе тъмно като в рог.
Ричард остана известно време загледан в страховитата тъмнина. Обзе го неясно, изгарящо желание да потъне в нея. Нещо в него копнееше да го направи, да призове магията. Нещо в него страстно желаеше да предизвика яростта, да я остави да вилнее. Почувства, че трябва да се освободи от тягостното чувство, че е нечий затворник, да излее гнева си, страха от неизвестността, болката за Калан. Трябваше да го направи. Като човек, който удря с юмрук по стената в пристъп на гняв. Тези гори по някакъв начин му обещаваха успокоение.
Най-накрая успя да извърне поглед от тях и се зае да събира дърва за огън. С ножа си начупи съчки и ги подреди на купчина. След като се разпалиха добре, прибави отгоре и по-дебели клони. Огънят тръгна и той сложи отгоре канче, наля малко вода, а след малко прибави ориз и зеленчуци. Докато чакаше яденето да заври, дояде парче хляб, останало му отпреди. После сви колене ги обгърна с двете си ръце. Очите му не можеха да се откъснат от мрака на Блатистите гори. От другата страна в далечината проблясваха светлините на града. Небето над него беше като балдахин от звезди. Гледаше нагоре в очакване над главата му да се появи познатият силует.
След известно време чу зад себе си тъп звук. Две космати лапи го прегърнаха и го прекатуриха на земята. Той се засмя. Грач също изгъргори с клокочещия си смях, опитвайки се да го обгърне с крака, ръце и крила. Ричард започна да го гъделичка между ребрата, а Грач се смееше дълбоко и гърлено. Схватката завърши с това, че малкият змей възседна противника си и го прегърна плътно. Ричард отвърна на прегръдката му.
— Грааач ооичч Рааач ааарг.
Ричард го притисна още по-силно до себе си.
— И аз те обичам, Грач.
Зверчето вдигна сбръчкания си нос към него. Святкащите му зелени очи го погледнаха, чу се гърлен смях. Ричард сбърчи нос.
— Грач, смърдиш ужасно! — Той се изправи, все още без да го изпуска от ръцете си. — Успя ли да си уловиш нещо за ядене?
Грач кимна ентусиазирано.
— Толкова се гордея с теб! И при това без мухи-кръвопийци. Какво хвана?
Грач килна глава настрани. Косматите му уши се насочиха напред.
— Костенурка ли? — попита Ричард. Грач се изкикоти и поклати глава. — Елен? — Чу се съжалително скимтене. — Заек? — Змеят подскочи и тръсна глава, явно доволен от играта.
— Предавам се. Какво яде?
Грач покри очи с лапи и погледна тайничко изпод тях.
— Енот? Хванал си енот?
Грач кимна, ухили се зъбато, след което се изпъчи и се удари в гърдите.
Ричард го потупа по главата.
— Браво на теб! Браво, Грач!
Малкият змей отново се изкикоти гърлено и бутна Ричард, за да се поборят още малко. Ричард въздъхна с облекчение при мисълта, че приятелят му най-сетне се е научил сам да се грижи за храната си. Накара го да седне, докато той провери дали оризът е готов. Махна канчето от огъня.
— Ще хапнеш ли заедно с мен?
Грач внимателно се наведе напред и подуши храната. Знаеше, че е горещо. Вече се беше парил и беше
