много внимателен, когато Ричард готвеше нещо. Сбърчи нос. Изскимтя и извърна рамене. Ричард разбра, че не е във възторг от видяното, но след като няма друго, би опитал и от това. Сипа му малко в една паница.
— Духай! Горещо е.
Грач приближи паницата до лицето си и изви устни. Духна малко въздух в яденето си. Ричард загреба, докато гледаше как змеят се опитва да яде направо от паницата. Накрая Грач се излегна по гръб и хванал съда между двете си лапи, изля съдържанието му в устата си. Унищожи го на три глътки. След това се изправи и плесна с криле. Приближи се. С умолително скимтене протегна паницата си към Ричард, който му показа празното канче.
— Няма повече.
Ушите на Грач увиснаха. Той закачи нокът на ръба на паницата на Ричард и го побутна. Ричард дръпна паницата си и му обърна гръб.
— А, не, това си е моята вечеря.
Грач се примири и застана кротко до приятеля си, докато той приключи с вечерята си. Когато Ричард сви колене и ги обгърна с ръце, Грач се наведе напред и се опита да направи същото. Ричард извади кичура коса от джоба си. Завъртя го в ръка и го огледа на лунната светлина. Грач протегна лапа напред. Ричард го възпря с лакът.
— Не — каза той тихо. — Можеш да го докоснеш, но много внимателно.
Грач се протегна внимателно, бавно и нежно докосна с нокът кичура. Вдигна зелените си очи. Погали с нокът косата на Ричард. След това го докосна по бузата, където се бе изтърколила една сълза. Ричард подсмъркна и преглътна. Прибра кичура обратно в джоба си. Грач прегърна приятеля си с гигантската си лапа и склони глава на рамото му. Ричард също го прегърна и двамата останаха така известно време, загледани в нощта. Накрая, решил, че е време да поспи, Ричард откри едно местенце, обрасло с гъста трева, и си постла одеялото. Легна, а до него се сгуши Грач. Двамата заспаха моментално.
Когато се събуди, луната почти бе залязла. Седна и се протегна. Грач повтори движенията му. Ричард разтърка очи. Най-много след час-два щеше да се зазори. Беше време.
Изправи се, а Грач застана до него.
— Искам да ме чуеш, Грач, трябва да ти кажа нещо важно. Слушаш ли ме?
Грач кимна и го погледна сериозно. Ричард му посочи града.
— Виждаш ли това място с всичките огньове и светлини? Известно време ще живея там. — Той се потупа по гърдите и пак му посочи града. — Ще бъда там. Но не искам да идваш при мен. Трябва да стоиш далеч. За теб там е опасно. Ще стоиш далеч!
Грач не откъсваше поглед от лицето му.
— Аз ще идвам да те виждам, разбра ли?
Грач се замисли за миг, после кимна.
— Ще стоиш далеч от града. Виждаш ли онази река там долу? Знаеш какво е река, показвал съм ти вода. Ще стоиш от тази страна на водата. От тази страна. Разбра ли?
Ричард не искаше Грач да ходи на лов във фермите от другата страна на реката. Това със сигурност щеше да му донесе неприятности. Грач гледаше ту лицето на Ричард, ту града. Издаде звук, идващ дълбоко от гърлото му, за да покаже, че е разбрал.
— И, Грач, ако видиш хора — Ричард отново се удари в гърдите и показа към града, — такива като мен, недей да ги ядеш! — Той размаха пръст пред лицето на зверчето. — Хората не са храна. Не яж хора, разбра ли?
Грач изръмжа доста разочаровано и после кимна. Ричард сложи ръка на раменете му и го обърна с лице към Блатистите гори.
— А сега ме слушай внимателно. Много е важно. Виждаш ли онова място там, горите?
Чу се ниско, заплашително ръмжене. Устните на змея се разтегнаха и под тях лъснаха огромните му зъби. Зелените му очи заблестяха още по-силно.
— Стой далеч от горите! Не искам да ходиш там! Наистина, Грач. Стой далеч от горите!
Змеят погледна натам, все още ръмжейки. Ричард го сграбчи за козината и го разтърси.
— Стой далеч! Разбра ли?
Грач го погледна косо и накрая кимна.
— Налага се да отида там, но ти не бива да ме следваш. За теб е опасно.
Грач нададе жален вой и го дръпна назад.
— Не се притеснявай за мен. Аз имам меча си. Нали го помниш? Той ще ме защитава. Но ти не бива да идваш с мен.
Ричард се надяваше да е прав за меча. Сестра Вирна му беше казала, че в Блатистите гори върлува зла магия. Но нямаше избор. Това беше единственият план, който можа да измисли.
Прегърна силно змея.
— Бъди добро момче. Иди да си уловиш нещо за ядене. Ще дойда скоро да те видя и тогава ще се борим. Нали?
Грач грейна в усмивка, когато чу да се споменава за борба. С надежда побутна Ричард по ръката.
— Не сега, Грач. Трябва да свърша една работа. Но ще се върна някоя друга вечер и тогава ще се борим.
Ушите на малкия змей отново увиснаха. Дългите му ръце обвиха Ричард и го притиснаха в продължителна прегръдка. Ричард си събра нещата и като махна за довиждане, тръгна. Грач гледа след него, докато тъмната гора го погълна.
Вървя близо час. За да осъществи плана си, бе нужно да навлезе дълбоко в гората. От дърветата като ръце се протягаха клони, обрасли с мъх и увивни растения. Чуваха се звуци — гърлено щракане и дълги, плътни подсвирквания. Когато приближеше до някоя локва, се чуваше как в нея скачат разни неща.
Затоплен и задъхан от бързия ход, той стигна до малка полянка, достатъчно нависоко, за да бъде суха и достатъчно открита, за да може да вижда част от звездите. Наоколо нямаше камък или пън, на който да се седне, така че просто събра малко трева и се отпусна на купчината с кръстосани крака. Раницата беше отстрани до него. Затвори очи и въздъхна дълбоко. Замисли се за дома си и за Еленовата гора. Толкова му се искаше отново да се върне там. Сети се за приятелите си, които му липсваха — за Чейс, за Зед. През всичките тези години, докато растеше край Зед, Ричард дори за миг не бе предполагал, че може да му е дядо. Но знаеше, че му е приятел и че се обичат. Сигурно това бе по-важно. Пък и какво ли би било по- различно, ако знаеше? Ричард не би могъл да го обича повече, а Зед нямаше да му е по-голям приятел.
Толкова отдавна не беше виждал Зед. Срещна го в Народния двореца в Д’Хара, но тогава не им остана много време да разговарят. Ричард не биваше да заминава толкова бързо. Така му се искаше да поговори със Зед точно сега, да потърси от него помощ и съвет. Нямаше представа дали Калан е тръгнала да го търси. Защо да го прави? Нали се отърва от него, постигна онова, което искаше.
С цялото си сърце се молеше това да не е истина.
Липсваше му усмивката й, зелените й очи, мекият й глас, интелигентността и находчивостта й, докосването й. Тя накара светът да оживее за него. Би дал живота си, без да се замисли, само да можеше да я подържи в ръцете си за няколко минути.
Но тя знаеше какво представлява той и го пропъди надалеч.
Той я освободи от себе си.
Така беше най-добре. Той не я заслужаваше.
Преди да разбере какво става, Ричард се потопи в себе си и се опита да стигне до покоя, до своя Хан, както го бе учила Сестра Вирна. Докато беше с нея, се бе упражнявал почти всеки ден. И макар никога да не бе почувствал своя Хан, каквото и да представлява той, винаги му бе доставяло удоволствие да го търси. Действаше му отпускащо, даряваше го с покой. Сега също му стана приятно. Остави съзнанието си да се потопи в това място на покой, позволи на грижите да изплуват навън. Както винаги, си представи Меча на истината да се носи в пространството пред вътрешния му поглед. Видя всеки негов детайл, почувства го. Издърпа го, без да отваря очи. Не беше съвсем сигурен защо го прави, но по някакъв начин усещаше, че точно това трябва да направи. Нощният въздух се изпълни с характерния звън на метал, който обяви, че мечът е дошъл в Блатистите гори.
Сложи го напряко върху коленете си. Магията затанцува заедно с него в това място на покоя. Ако нещо
