ръката. — Не мога да повярвам, че си способен да нараниш жена…
— Грешиш!
— Много от младите мъже в началото имат сериозни трудности, но се надявам, че ще спечеля доверието ти, това ще ти помогне. Сигурна съм, че ще станем приятели.
Ричард дръпна ръката си и се обърна към нея.
— Това не игра, Паша, ако застанеш на пътя ми, когато реша, че времето е дошло, ще прережа хубавото ти вратле.
Тя се усмихна кокетно.
— Наистина ли мислиш, че имам хубав врат?
— Така се казва — изръмжа той.
Продължиха мълчаливо, Ричард вървеше намръщен и дърпаше юздата на Бони. Паша подтичваше зад него. Известно време вървяха така, в мълчание. Ричард явно не беше в настроение за любезности. Убийството на сбърза бе породило у него някакво странно чувство на задоволство, което вече бе започнало да заглъхва. На негово място отново се настани цялата безизходица на ситуацията, която предизвика яростта му.
Лицето на Паша изведнъж светна. Тя се усмихна очарователно.
— Не знам нищо за теб, Ричард. Защо не ми разкажеш за себе си?
— Какво искаш да знаеш?
— Ами… какво си правил… преди да дойдеш в Двореца? Имаш ли някакъв занаят? Какво си работил?
Ричард влачеше ботушите си в прахта.
— Бях горски водач.
— Къде?
— Там, където съм отрасъл, в Еленовата гора, в Западната земя.
Паша отлепи бялата блуза от гърдите си и я развя с ръце, за да я поизсуши.
— Май не знам точно къде е това. Всъщност не знам много за Новия свят. Може би когато стана истинска Сестра, ще ме изпратят там, за да помогна на някое момче?
Ричард не каза нищо, така че тя продължи.
— Е, значи си бил горски водач. Сигурно е доста страшно през цялото време да си в гората. Не се ли страхуваш от животните? Мен ужасно ме е страх!
— Защо? Ако от някой храст изскочи заек, можеш много лесно да му причиниш болка с твоя Хан.
Тя се засмя.
— Стига да не съм толкова изплашена, че да не се сетя. Предпочитам града все пак. — Тя поправи косите си и го погледна. — Имаш ли си… момиче или любима, или… ами нещо такова?
Ричард се изненада от въпроса й. Устата му се отвори, но не се чу никакъв звук. Той стисна зъби. Нямаше намерение да говори с нея за Калан.
— Имам жена.
Паша замръзна на мястото си. Трябваше да изтича напред, за да го настигне.
— Жена ли? — Тя се замисли. Гласът й бе станал по-остър. — Как се казва?
Ричард нарочно гледаше настрани.
— Ду Чайлу.
Паша нави една къдрица около пръстите си.
— Хубава ли е? Как изглежда?
— О, да, хубава е. Има гъсти черни коси, малко по-дълги от твоите. И много хубави гърди, а и всичко останало си го бива. — С крайчеца на окото си той все пак успя да види, че Паша се изчерви до корените на косите си.
Когато заговори отново, тя явно полагаше голямо усилие да запази тона си безразличен.
— От кога се познавате?
— От пет дни!
Тя отметна косата си назад.
— Как така от пет дни? Как си могъл да я опознаеш за пет дни?
— Когато Сестра Вирна и аз стигнахме в Мадженди преди пет дни, тя беше окована във вериги. Щяха да я принесат в жертва на духовете, поискаха да я убия. Сестра Вирна ми каза да направя онова, което искат Мадженди, защото иначе няма да ни оставят да минем през техните земи. Вместо да послушам Сестрата, аз забих стрела в ръката на тяхната Кралица-майка и я приковах на един стълб. Казах й, че ако не пусне Ду Чайлу и не сключи мир с Бака Бан Мана, следващата ми стрела ще се забие в главата й. Не знам защо, но тя прие.
— Значи жена ти е дивачка?
— Тя е от Бака Бан Мана. Изключително мъдра жена. Не е дивачка.
— И тя се омъжи за теб, защото си герой? Защото си я спасил?
— Не. Сестра Вирна и аз тръгнахме през техните земи, за да стигнем тук. Убих петимата й съпрузи.
Паша впи пръсти в ръката му.
— Те са най-големите майстори на меча. Ти си убил петима от тях?
Ричард продължи напред.
— Не. Убих тридесет.
Паша започна да диша тежко.
— Нейните петима съпрузи бяха между тези тридесет. Ду Чайлу е духът-водач на Бака Бан Мана, а аз съм техният господар, техният Кахарин. Така станах неин съпруг.
Паша отново се усмихна.
— Значи не си й истински съпруг. Това са само някакви дивашки… някакви глупости, свързани с духовете на Бака Бан Мана.
Ричард не каза нищо. Усмивката на Паша изчезна от лицето й и тя пак се намръщи.
— Откъде знаеш, че гърдите й са красиви и че изобщо изглежда добре… и всичко останало? — Тя го погледна строго и почти назидателно. — Сигурно те е възнаградила за смелостта ти.
— Знам. Когато ме изпратиха да я убия, тя имаше яка около врата си и беше прикована за една стена. Беше гола, нямаше нищо друго освен яката, за да могат мъжете, които я пазят, да я изнасилват, когато си поискат.
Паша преглътна и погледна настрани.
— Тя е бременна и един от онези мъже е баща на детето й. Щеше да бъде принесена в жертва и носеше яка. Сестрите никога не се притесняват особено какво става с хората, които носят яка.
— Напротив, притесняват се — каза Паша тихо.
Ричард не й възрази. Продължи мълчаливо напред. Паша кръстоса ръце пред гърдите си. Небето беше станало пурпурночервено, но не беше студено. Тя отново трябваше да се затича, за да го настигне.
— Разкажи ми нещо за теб самия. Ти имаш дарбата. Баща ти също ли е имал дарбата? Нали тя се наследява?
Благоразположението на Ричард изчезна, както потъва камък в кладенец.
— Да, баща ми притежаваше дарбата!
Тя го погледна с интерес.
— Той жив ли е?
— Не, беше убит преди време.
Паша заби очи в подгъва на полата си.
— О, много съжалявам, Ричард!
Ръцете му стиснаха юздата.
— Аз пък не! Аз сам го убих!
Тя се вкамени.
— Убил си баща си? Твоя собствен баща?
Ричард я погледна.
— Той ме плени и ми сложи яка на врата, за да ме измъчва. Убих красивата млада жена, която управляваше тази яка, а после и него самия.
