Тя отново го прегърна.
— Късно е. Наоколо няма никой. Мога да те накарам да се чувстваш още по-добре. Ще направя въздушен щит пред вратата. Няма за какво да се безпокоиш.
— Аз не се безпокоя, аз просто… не искам.
Тя го погледна обидено.
— Мислиш, че не съм достатъчно хубава ли?
Ричард не искаше да я ядосва. Но и не искаше да я окуражава.
— Не е това, Паша, ти си много привлекателна. Само че…
Тя откопча още едно копче. Ричард протегна ръка, за да я спре. Цялото положение започваше да става опасно. Тя беше негов учител. Ако я обидеше по някакъв начин, нещата щяха да станат много сложни. Не биваше да предизвиква нейната неприязън.
Тя повдигна роклята си и сложи ръката му върху бедрото си.
— Така повече ли ти харесва? — попита го с дрезгав глас.
Ричард се изправи, за да се откъсне от въздействието на плътта й. Спомни си какво му бе казала Сестра Вирна, че скоро ще намери друг чифт хубави крака. И това наистина беше така.
— Паша, ти не разбираш. Ти си прекрасна млада жена…
Очите й потънаха в неговите, пръстите й се плъзнаха по брадата му.
— Ти си най-хубавият мъж, когото съм виждала.
— Не, ти не трябва…
— Харесвам брадата ти. Никога не я бръсни. Мисля, че магьосниците трябва да носят бради.
Ричард си спомни как веднъж Зед си пусна брада с помощта на Адитивна магия. После я обръсна и обясни, че неговата магия не може да я премахне. Само Субстрактивната можела да направи подобно нещо, но нямало магьосник, който да умее да си служи с нея. Тя идвала от отвъдния свят.
Той леко отлепи ръката й от лицето си. За него брадата беше символ на пленничеството му. Обозначаваше го като затворник. Затворниците не се бръснат, така беше казал на Сестра Вирна. Но не мислеше, че е време да обяснява това и на Паша.
Тя го целуна по врата. Нещо му пречеше да я спре. Устните й бяха толкова меки, чуваше учестеното й дишане в ухото си. Целувката сякаш премина през цялото му тяло, чак до пръстите на краката. Подобно нещо бе почувствал, когато тя сложи ръцете си върху яката му. Умът му се замъгли. Вътрешно стенеше. Целувките й започваха да разбиват съпротивата му…
Когато Дена го държеше с яката, нямаше друг избор — дори смъртта не можеше да го спаси от желанията й. И въпреки това все още изпитваше срам от онова, което бе правил с нея.
Сега отново бе с яка на врата. И Паша прилагаше върху него някаква магия. Но този път Ричард знаеше, че може да овладее нещата, че има избор. Наложи си да извърне глава и да откъсне устните й от своите. Нежно я отблъсна назад.
— Паша, моля те…
Тя се изправи.
— Как се казва? Момичето, което обичаш?
Ричард не искаше да произнася пред нея името на Калан. Тя си беше неговият живот. Неприкосновен. Тези хора го бяха пленили, бяха му врагове, а не приятели.
— Няма значение. Не това е важното в случая.
— Какво има тя повече от мен? По-хубава ли е?
„Ти си момиче, помисли си Ричард, а Калан е жена.“ Не го каза на глас. „Ти си прекрасна малка свещичка, а Калан е изгрев.“ И това не й каза.
Трябваше да я отблъсне, без да я обиди.
— Паша, за мен е голяма чест, поласкан съм, но ти ме познаваш само от един ден. Ние наистина току- що се срещнахме.
— Ричард, Създателят ни е дал копнежи и желания и ние трябва да опознаем неговата красота чрез творенията му. Няма нищо грешно в това. Прекрасно е.
— Но той ни е дал и разум, за да решаваме кое е правилно и кое е грешно.
Тя вирна брадичката си.
— Правилно и грешно ли? Ако тя те обичаше, щеше да е с теб. Но не е. Оставила те е да заминеш. Това е грешно. Това показва, че тя не те мисли за достатъчно добър за себе си. Иска да се освободи от теб. Тя си е отишла. А аз съм тук и те обичам. Ще се боря, за да те запазя. Тя бори ли се?
Ричард отвори устата си, но не можа да каже нищо. Паша посегна и го погали по бузата.
— Ще видиш колко много те обичам, Ричард. Ще видиш. Освен ако мислиш, че не съм достатъчно хубава. Така ли е? Ти си виждал много жени. Мислиш ли, че съм грозна?
Ричард посегна към лицето й.
— Паша… ти си прекрасна. Не е това, което си мислиш — той се опита да звучи искрено. — Моля те, дай ми малко време. Просто е много скоро. Можеш ли да ме разбереш? Можеш ли да ми дадеш малко време? Нима можеш наистина да обичаш мъж, който забравя чувствата си толкова бързо? Моля те, просто ми дай малко време.
Тя обви врата му с ръце и отпусна глава на гърдите му.
— Вчера, когато ме хвана толкова нежно, разбрах, че това е още един знак, който ми дава Създателят, че те е изпратил за мен. В този миг разбрах, че никога няма да пожелая друг. След като ще бъда твоя завинаги, мога да почакам. Не разполагаме почти с нищо друго освен с време. Цялото време, което би могъл да поискаш. Ще видиш, че аз съм онази, която винаги си търсил. Когато си готов, просто ми кажи и аз ще бъда твоя!
Ричард въздъхна и затвори вратата зад нея. Опря гръб в стената и се замисли. Не искаше да я лъже, като й дава надежда, че за в бъдеще нещата ще се променят. Но нали трябваше да направи нещо. Нима разбиранията й за хората бяха толкова повърхностни, че да си мисли, че човек може да спечели нечия любов, като предизвиква у него страст?!
Извади кичура на Калан и го задържа между пръстите си. Думите на Паша, че Калан не се е борила за него, го разгневиха. Паша никога нямаше да узнае за всички битки, през които той и Калан бяха преминали, трудностите, които трябваше да преодоляват, болката, която бяха преживели заедно. Паша вероятно не би могла и да си представи жена с интелигентността на Калан, с нейната сила и смелост.
Калан наистина се бе борила за него. Беше рискувала живота. Какво знаеше Паша за всички мъки, които понесе Калан заради него. Паша не беше достойна дори да й поднесе чая.
Прибра къдрицата в джоба си. Опита се да пропъди Калан от главата си. Не можеше повече да издържи на болката. Трябваше да се заеме с още нещо.
Отиде в спалнята и извади от раницата си пелерината на сбърза. Съществото явно е било с ръста на Ричард. Метна дрехата на раменете си и хвърли поглед в огледалото. Изглеждаше като съвсем нормална пелерина. Хубава пелерина. Тежкият плат беше тъмносин, почти черен като нощния камък, който му бе дала Ейди, за да премине през просеката. Като кутиите на Орден. Като вечната смърт.
Но не кройката и платът го заинтригуваха толкова.
Ричард тръгна към светлокафявата стена. Дръпна качулката над главата си и се загърна плътно в пелерината. Когато се погледна в огледалото, образът му се разми във фона на стената. Изчезна напълно. Пелерината прие цвета на стената. Така се сля с нея, че Ричард не виждаше дори собствения си образ. Магията на пелерината или по-скоро магическата пелерина беше истинско прикритие. Тя го обгръщаше и приемаше цвета на околните предмети. Трябваше само да скрие и лицето си.
Разбра защо сбързът приема цвета на средата, в която се движи.
Събра различни предмети около себе си, за да види какъв ефект ще се получи. Застана срещу стената, след това пред стола с червеното сако върху него. Върху пелерината се появи червено петно. Всеки път приемаше новите цветове и Ричард изчезваше в огледалото. Тази дреха със сигурност щеше да му бъде от голяма полза.
