пост, а той има достатъчно пари и нищо не му коства да им осигурява приятна дамска компания за вечерна отмора. Обяснението му ги срази. Скоро и те започнаха да го гледат съучастнически, когато минаваше покрай тях.
Постепенно разбра, че не е много удобно в Двореца да идват жени и затова откупи един от публичните домове в града, който започна да работи само за „приятелите на Ричард Сайфър“. Плащаше добре на съдържателката и когато тя се оплакваше, че работата не върви, не се скъпеше да даде допълнителни средства. Успокояваше съвестта си с мисълта, че това ще му помогне да не убива стражите, когато му дойде времето. Разглеждано по този начин, всичко, което правеше, имаше смисъл.
Един ден, когато Паша беше излязла с него на разходка из града, един мъж му намигна, а тя попита защо. Отговори й, че е заради компанията на най-хубавата жена в Двореца. Усмивката не слезе от лицето й повече от час.
Ричард нарочно искаше войниците от охраната да свикнат да го виждат с пелерината на сбърза. А за да достави удоволствие на Паша, винаги, когато бяха заедно, обличаше любимото й червено сако. Понякога носеше и другите — черни, тъмносини, кафяви, сиви. Паша обичаше да се разхождат заедно из града, но не й харесваше да излизат в околностите му.
Ричард научи, че войниците от охраната са от Императорския орден, който управлява Стария свят, но изглежда, имаше политика на ненамеса по отношение на Двореца на пророците. Те никога не се бъркаха в работата на Сестрите и не закачаха мъж, който носи Рада’Хан.
Войниците бяха настанени в Двореца, за да могат да контролират всички, които идват на остров Халсбант. Всеки ден по мостовете към Двореца минаваха множество хора. Сестрите изслушваха внимателно исканията им. Едни просеха милостиня, други търсеха съдия за споровете си, трети молеха да им се помогне, за да прозрат мъдростта на Създателя. Четвърти се надяваха да намерят работа в Двореца. Ричард научи, че Танимура е едновременно предна врата на Стария свят и крайна точка на Империята. Императорът, изглежда, имаше споразумение с Двореца да изпраща войници, но да не прилага тук своите закони. Ричард подозираше, че гвардейците са очите на своя господар. Чудеше се какво ли получава той от страна на Двореца за изпълнението на това споразумение.
Успя да научи, че в поне една от забранените зони в Двореца Сестрите имат „специални гости“, които никога не си показват носа навън. Но не можа да разбере нищо повече.
Постепенно започна да изпитва верността на войниците към него с простички задачи. Веднъж каза на Кевин, че иска да подари на Паша специална роза, която расте само в градината на Прелата. След това нагласи нещата така, че Паша да мине пред Кевин, забола красивата жълта роза в корсажа си. Кевин се усмихна с гордост.
Приложи същия номер и на други забранени места, молеше войниците да го пуснат до някой прозорец, защото гледката към морето била чудна от там. През цялото време гледаше да стои така, че да могат да го виждат. С това целеше да ги убеди, че могат да са спокойни с него, и така да приспи бдителността им.
Не след дълго всички стражи свикнаха с разходките му. След известно време можеше да влиза и излиза където си поиска. Той им беше приятел — доверен и ценен приятел.
След като имаше възможност да разполага с толкова красиви цветя от специалните градини на Двореца, реши, че и те могат да се превърнат в преимущество. Започна да ги подарява на Сестрите, които работеха с него. Отначало те приемаха с изненада жеста му. Той им обясни, че счита Сестрите, които го обучават, за специални и поради тази причина не иска да им подарява обикновени цветя, а само най-специалните. Освен че караше Сестрите да се изчервяват, това обясняваше и иначе непростимия факт, че е ходил в забранените зони.
Макар че, доколкото Ричард можеше да прецени, в Двореца имаше около двеста Сестри, с него се занимаваха само шест. Сестра Тови и Сестра Сесилия бяха най-възрастни и много мили. Можеха да му бъдат баби. Тови винаги му носеше сладкиши и други вкусотии по време на заниманията им. Сесилия настояваше да приглажда косата му назад и не си тръгваше, преди да го е целунала по челото. Двете ужасно се изчервяваха, когато им подаряваше от редките цветя. Ричард не можеше да повярва, че един ден може да се окажат негови врагове.
Когато за пръв път видя на вратата си Сестра Мериса, Ричард си глътна езика. Тъмната й коса и начинът, по който изпълваше червената си рокля, го накараха да заеква на всяка дума като пълен глупак. Сестра Ничи се обличаше само в черно и в нейно присъствие се чувстваше по същия начин. Щом тя го погледнеше със сините си очи, Ричард направо забравяше да диша. Тези две Сестри бяха по-големи от Паша, на годините на Ричард или най-много с година-две по-възрастни от него. От тях се излъчваше увереност и хладна грация. Макар че Мериса беше тъмна, а Ничи руса, двете си приличаха като родни сестри. Ханът им се излъчваше с такава сила, че около двете като че ли се образуваше светло сияние. Неведнъж му се бе причувало, че въздухът около тях пука. Те сякаш не стъпваха по земята, а се плъзгаха по нея като лебеди — сериозни и съсредоточени. При все това Ричард бе убеден че само с един поглед могат да разтопят метал. Никога не се засмиваха. Най-многото, което можеше да се види на лицето им, беше по една малка, сдържана усмивка. И то само когато го погледнат в очите. Станеше ли това, сърцето на Ричард започваше да бие по-силно.
Веднъж той предложи на Сестра Ничи цвете от забранените градини. Обяснението му за това откъде го има и защо иска да й го подари изхвръкна от главата му на мига. Тя хвана небрежно бялата роза между палеца и показалеца си, като че можеше да изцапа ръката й, и без да сваля очи от него, му се усмихна сдържано и каза с безразличен тон:
— Да, благодаря ти, Ричард.
В главата му изплуваха думите на Паша, че понякога момчетата пъхат в джобовете на Сестрите жаби. Никога повече не подари цвете нито на нея, нито на Сестра Мериса. За тях всичко по-евтино от скъпоценен накит изглеждаше като обида.
Нито една от двете не провеждаше заниманията си на земята. Всъщност самата идея да види някоя от тях седнала с кръстосани крака на килима му се струваше налудничава. Двете по-възрастни Сестри Тови и Сесилия сядаха пред камината също като Паша и това му се струваше напълно естествено. Сестра Ничи и Сестра Мериса използваха стол и отпускаха ръцете си на ниска масичка. Това му действаше възбуждащо. Целият започваше да се поти.
И двете говореха пестеливо, което придаваше допълнителна аристократичност на поведението им. Макар нито Сестра Ничи, нито Сестра Мериса да не му бяха направили ясно предложение, всяка бе успяла да му внуши по някакъв начин, че няма нищо против да прекара нощта с него. Ричард така и не успя да се хване за нищо конкретно, за да потвърди впечатлението си, но въпреки това беше сигурен. Смътните им намеци му позволиха да се направи, че не е разбрал намеренията им и така никоя от тях не направи опит да изясни смисъла на казаното.
Той се молеше да не отправят предложението си по-ясно и недвусмислено, защото знаеше, че ако това стане, единственият начин да се накара да не казва „да“ ще е, като отхапе езика си. И двете извикваха в съзнанието му думите на Паша, че мъжете притежават неконтролируеми страсти. Никога преди не му се бе случвало да попада в компанията на човек, който да го кара да заеква, да се поти и да изглежда като пълен глупак. Сестра Мериса и Сестра Ничи бяха въплъщения на чистата, неудържима страст.
Когато Паша разбра, че те са сред Сестрите, които го обучават, просто сви рамене и каза, че са много талантливи и че е сигурна, че ще му помогнат да достигне своя Хан. Докато му казваше това, лицето й се покри с червени петна.
Когато каза за тях на Пери и Исаак, двамата без малко да се строполят на земята. Казаха му, че са готови да се откажат от всички жени в града завинаги, само да могат да прекарат по една нощ с тях двете. И го посъветваха, ако някога му се удаде подобна възможност, да не я изпуска и след това да им разкаже всичко с подробности. Ричард ги увери, че жени като тях никога не биха проявили интерес към човек като него — обикновен горски водач.
Не се осмели да им каже, че възможността вече му се е удала.
Петата, Сестра Армина, беше по-възрастна от Мериса и Ничи, зряла и много приятна жена, но изцяло отдадена на работата си. Когато усилията му да открие своя Хан се провалиха, както това бе станало при опитите на всички Сестри преди нея, тя му каза, че все някога ще му дойде времето, да не се отчайва, а да положи повече усилия. С течение на времето започна да се държи по-сърдечно с него и да му се усмихва по-често. Беше изненадана и поласкана от специалните цветя. Дори се изчерви. Харесваше му
