начинът да го направя. — Той си помисли, че отново ще му се наложи да слуша лекции, но сбърка в очакването си. Гласът й прозвуча меко.
— Ричард, говорих с някои мои приятели. Никой не знае всичко за магията в Двореца и специално за Блатистите гори, но има сериозна причина да се вярва, че те са поставени там нарочно заради определени магьосници.
Ричард видя откровеността в очите й.
— Да не искаш да кажеш, Сестро, че ако ми се прииска да ударя с юмрук по стената, трябва да го направя?
Тя повдигна вежди.
— Създателят ни праща глада и ние се храним, защото яденето е необходимо.
— Но какво е породило глад като моя?
Тя поклати глава.
— Не знам, за втори път откакто сме в Двореца, се опитвам да вляза при Прелата, но тя отказва да се срещне с мен. Въпреки това няма да се предам и ще се опитам да намеря отговора на някои въпроси. Но през това време, моля те, не замръквай в Блатистите гори.
— Това ли дойде да ми кажеш, Сестро?
Тя притисна челото си с пръсти. Никога не я беше виждал в подобно състояние.
— Ричард, стават неща, които не мога да разбера. И те са свързани с теб. Неща, които не би трябвало да се случват. — Тя видя любопитството в погледа му. — Точно сега не мога да ти кажа повече. — Тя се прокашля. — Ричард, не искам да се доверяваш на всяка Сестра.
Ричард повдигна вежда.
— Сестро, аз не се доверявам на никоя от вас.
На лицето й се появи усмивка.
— Засега така е най-добре. Това исках да ти кажа. Правилно. Исках да те предупредя. Ще намеря отговори на въпросите, но засега… е, нека приемем, че трябва да се пазиш.
След като Сестрата си тръгна, Ричард се замисли над думите й. А също и над онова, което му каза Уорън. Най-вече го тормозеше мисълта за Камъка на сълзите. Притесняваше го фактът, че Долината на изгубените му изпрати видение на нещо, което не бе виждал преди. И че то беше сложено на вратлето на Рейчъл. Останалите му видения сякаш извираха от копнежите и страховете му. Вероятно поради желанието си да види приятеля си Чейс бе видял и Рейчъл. Но защо видението сложи около врата й нещо, което Ричард никога преди не бе виждал? И което после се оказа, че е нарисувано в някаква книга. Може пък да не става въпрос за едно и също нещо. Опита се да се убеди в това. Но нещо дълбоко в него настоятелно му повтаряше, че не е прав.
Въпреки че Чейс и Рейчъл му липсваха толкова много, онова, което бе приковало изцяло вниманието му, бе именно Камъкът, увесен на врата на момиченцето. Сякаш Рейчъл го носеше, за да му го даде. По поръка на Зед. А Зед стоеше до него и го убеждаваше да го вземе.
Паша почука на вратата и го извади от унеса му. Беше облякла семпла сива рокля с розови платнени копчета отпред, стигащи до врата й. Макар да не разкриваше пищната й гръд като зелената рокля, тази беше ушита така, че да подчертава всяка част на тялото й. Всъщност фактът, че криеше всичко, само правеше скритото по-интригуващо. Цветът на роклята хармонираше с мекия кафяв отблясък на косата й.
Паша се настани на синьо-жълтия килим срещу камината с кръстосани крака. Прилежно покри коленете си с роклята и чак тогава погледна Ричард.
— Ела и седни срещу мен по този начин.
Ричард го направи. Тя го накара да се приближи още малко и когато коленете им се долепиха, взе дланите му и ги сложи върху тях.
— Сестра Вирна не правеше така.
— Защото Рада’Хан трябва да бъде в обсега на магията на Двореца, за да може да стане по този начин. Досега, когато си се опитвал да докоснеш своя Хан, той е бил сам. През по-голямата част от времето оттук нататък аз или някоя Сестра ще те насочваме с нашия Хан. — Тя се усмихна. — Това ще ти помогне да напреднеш по-бързо, Ричард.
— Добре, какво трябва да правя?
— Сестра Вирна ти е казала как да се опиташ да докоснеш своя Хан, нали? Как да се концентрираш в търсенето на вътрешния си център?
Ричард кимна.
— Точно това искам да направиш и сега. Докато го търсиш, аз ще използвам моя Хан, който ще те насочва чрез връзката си с твоята Рада’Хан.
Ричард се настани по-удобно. Паша вдигна едната си ръка от коленете им и избърса челото си.
— С тази рокля ми е топло, другата беше по-тънка.
Тя откопча горните пет копчета и после отново отпусна ръката си върху коленете им. Ричард хвърли поглед към огъня, за да види колко са изгорели цепениците, за да може по-късно по това да прецени колко време е стоял със затворени очи. Никога не можеше да определи това. Винаги му се струваше, че минават едва няколко минути, но се оказваше, че е поне час.
Той затвори очи. Извика образа на Меча на истината. Докато търсеше покоя в себе си, се отпусна, дишането му се забави. Пое си дълбоко въздух и потъна в центъра на покоя.
Усещаше топлия допир на ръцете и коленете на Паша, равното й дишане в хармония с неговото. Беше му добре тя да го докосва. Така не се чувстваше самотен като друг път. Нямаше представа дали тя използва магията на яката, за да му помага, но усети, че потъва по-дълбоко от всеки друг път. Отнесе се в онова място, лишено от време, без да се замисля, без да полага усилия, без да се тревожи за каквото и да било. Каквото и да представляваше неговият Хан, Ричард не видя и не почувства нищо по-различно от онова, което бе чувствал предишните пъти. Само дето сега му беше по-спокойно от друг път. Освен успокояващото присъствие на Паша нямаше нищо по-различно. Като в сън усети как тялото му се накланя напред, как му става горещо от огъня. Студеното острие на меча бе като парче лед в топлината.
Най-накрая отвори очи. Паша отвори своите в същия миг. Ричард погледна огъня. Цепениците се бяха превърнали в тлеещи въглени. Около два часа, прецени той.
По челото на Паша се спускаше струйка пот.
— Колко е топло тази нощ! — Тя разкопча още копчета. Много копчета. Усмихна му се въпросително.
— Нищо — каза Ричард. — Никакъв Хан. Макар да не знам какво точно би трябвало да почувствам.
— Аз също не усетих нищо. А би трябвало. Много странно. — Тя въздъхна и го погледна объркано. Изведнъж лицето й се оживи. — Но това изисква време и практика. Поне моя Хан усети ли? Помогна ли ти?
— Не — призна той. — Нищо.
Тя се намръщи и прехапа долната си устна.
— Не си усетил нищо от мен?
Той поклати глава.
— Добре, затвори очи и да опитаме отново.
Беше късно и не му се искаше да го правят пак. Беше изморително. Но реши да изпълни желанието й. Затвори очи. Съсредоточи се върху усилието да извика образа на меча. Изведнъж усети устните на Паша върху своите. Отвори очи, а тя се притисна в него. Очите й бяха затворени, челото — смръщено. Тя сграбчи лицето му между дланите си. Ричард я хвана за раменете и я отблъсна от себе си. Тя отвори очи и облиза устните си.
Усмихна му се свенливо.
— Усети ли това?
— Усетих!
Тя обви врата му с ръце.
— Очевидно не е било достатъчно.
Ричард внимателно я отблъсна. Не искаше да я обиди и се опита гласът му да не звучи остро.
— Паша, недей!
