— Как е възможно да можеш да го правиш?
Паша стоеше отвън спокойна и ги чакаше. Полагаше всички усилия гневът да не избие на лицето й.
— И за какво беше всичко това?
Ричард пристъпи към нея.
— Разговор между момчета.
Паша го спря с ръка.
— Какво искаш да кажеш с това?
Ричард се вгледа в топлите й кафяви очи.
— Изкълчих ръката на Уорън, за да го накарам да ми разкаже за теста за болка. Ти пропусна да ми споменеш за него, така че трябваше да попитам Уорън. Или може би си възнамерявала да не ми казваш, докато не се наложи да го приложиш върху мен?
Паша разтърка длани, сякаш за да ги стопли.
— Аз не правя това, Ричард. Аз съм само послушница. Този тест се дава от Сестрите.
— Защо не ми каза?
От очите й потекоха сълзи.
— Не мога да понасям да причиняват болка на някого. Не исках да те плаша с нещо, което може да не се случи скоро. Понякога очакването може да бъде по-ужасно от самия тест. Не исках да живееш в страх.
— О — въздъхна Ричард, — ами, струва ми се, че причината е основателна. Извинявай, Паша, за това, което си помислих за теб.
Тя опита да се усмихне.
— Ще започнем ли урока ти?
Те отново тръгнаха по безкрайните коридори и стълби, докато стигнат до „Гийом Хол“, където беше стаята му. Роклята на Паша шумолеше в тишината на мраморните помещения. Мястото беше прекрасно, с елегантни стаи, но не толкова впечатляващо, колкото Народния дворец в Д’Хара. Ако не беше виждал онзи дворец, сигурно тази сграда щеше да го порази с величието и красотата си. Сега просто запомняше внимателно разположението на стаите, коридорите и всичко останало. В някои от коридорите срещнаха младежи с Рада’Хан на врата. Най-накрая стигнаха до стаята на Ричард. Паша посегна да отвори вратата, но той я хвана за китката. Тя го погледна изненадана.
— Вътре има някой — каза той.
Петдесет и пета глава
— Мое задължение е да се грижа за теб — каза Паша.
С помощта на своя Хан тя го хвана като с невидима ръка и го дръпна встрани. След това влезе в стаята. Ричард се завъртя, издърпа меча си и се спусна след нея. В стаята проблясваха само няколко пламъчета от камината. Двамата спряха почти едновременно, докато очите им свикнат с тъмнината. Откъм един стол край огъня се чу глас:
— Сбърз ли очакваше да видиш, Ричард?
— Сестро Вирна! — Той плъзна обратно меча в ножницата. — Какво правиш тук?
Тя се изправи, вдигна ръка към една газена лампа и тя се запали.
— Не знаех дали си чул. — Лицето й беше непроницаемо. — Отново съм Сестра на светлината.
— Така ли? — каза Ричард — Чудесна новина!
Сестра Вирна сключи ръце по обичайния си начин.
— След като отново съм Сестра, реших да дойда да поговорим. — Тя погледна Паша. — Насаме.
Паша хвърли поглед първо на Ричард, после на Сестрата.
— Ами, тази рокля, струва ми се, не е много подходяща за първия ни урок, Ричард. Ще отида да се преоблека. — Тя се поклони на Сестра Вирна. — Лека нощ, Сестро, толкова се радвам за теб. Ричард, благодаря ти, че се държа като благородник тази вечер. Ще се преоблека и ще се върна.
След като затвори вратата след Паша, Ричард остана с лице към нея.
— Благородник — повтори Сестрата. — Радвам се да го чуя, Ричард, също така искам да ти благодаря за това, че отново съм Сестра. Сестра Марен ми каза какво се е случило.
Ричард се разсмя и се обърна към нея.
— Доста дълго време прекарахме заедно, Сестро, но ти трябва още практика, докато се научиш да лъжеш. Не си убедителна.
Тя се усмихна почти незабележимо.
— Добре, Сестра Марен ми каза, че докато се молела, разбрала, че аз ще служа по-добре на Създателя като Сестра, понеже съм имала голям опит. — Тя повдигна вежда. — Горката Сестра Марен, изглежда, лъжата става заразителна, откакто си тук.
Той сви рамене.
— Сестра Марен е казала истината. Мисля, че твоят Създател се е зарадвал на завръщането ти.
— Чух, че си убил сбърз. Новините се разпространяват из Двореца като огън в суха трева.
Ричард застана до камината, наведе се над металната решетка и се загледа в пламъците.
— Добре де, нямах избор.
Сестра Вирна прокара пръсти през косата му.
— Добре ли си, Ричард? Какво правиш?
— Добре съм. — Той седна и остави меча настрани. Метна червеното сако на един стол. — Но щях да съм по-добре, ако не трябваше да нося тези глупави дрехи. Все пак мисля, че цената е приемлива за постигнатото примирие. Засега. За какво искаше да говорим, Сестро?
— Не знам точно какво си направил, как си успял да наредиш нещата така, че отново да ме възстановят като Сестра, но ти благодаря, Ричард. Това означава ли, че искаш да бъдем приятели?
— Само ако махнеш яката от врата ми.
Тя извърна поглед.
— Един ден, Сестро, ще трябва да направиш своя избор. Надявам се, че когато му дойде времето, ще застанеш до мен. След всичко, което преживяхме заедно, потръпвам само при мисълта, че може да се наложи да те убия, но ти знаеш на какво съм способен. Знаеше какво ще ти отговоря на този въпрос. Сигурен съм, че не си дошла само заради това.
— Веднъж ти казах, че използваш своя Хан, без да знаеш, че го правиш, помниш ли?
— Да, но още не съм убеден, че е така.
Тя повдигна вежда.
— Ричард, ти уби сбърз. Доколкото знам, това не се е случвало нито веднъж през последните три хиляди години. За да го направиш, си използвал своя Хан.
— Не, Сестро, използвах магията на меча.
— Ричард, наблюдавах те и научих доста неща за теб и за твоя меч. Успял си да го убиеш, защото си усетил идването му. А ничий Хан, на никоя Сестра или магьосник, не е успял да го направи през тези три хиляди години, не е успял да долови приближаването на това същество. Наистина убил си го с меча, но твоят Хан ти е подсказал за появяването му. Ти си призовал дарбата си.
Ричард беше изморен. Нямаше сили да спори с нея. Просто седеше на плюшения стол и я слушаше. Спомни си как видя в съзнанието си сбърза.
— Не знам как стана, Сестро. Онова нещо се приближи и аз защитих живота си.
Тя седна на стола срещу него.
— Виж, Ричард, ти можеш да убиеш всичко, което се движи по тази земя. Това момиченце с големите очи се опитва да мери сили с теб, но то е все едно врабче да се състезава с ястреб. Видях я, когато използва своя Хан в коридора. Надявам се, че скоро и ти ще се научиш да го правиш. Трябва да го подчиниш на волята си. — Вирна го погледна въпросително. — Защо си ходил в Блатистите гори, след като ти казах, че са опасни? Кажи ми истинската причина. Не оправданието, а дълбоката вътрешна причина. Моля те, кажи ми истината, Ричард!
Той гледаше в тавана.
— Нещо ме дърпаше натам. Някаква нужда. Глад. Трябваше да ударя с юмрук по стената и това беше
