двете форми на магията.
Ричард го раздруса.
— Какво ще стане?
Уорън преглътна.
— Тогава проходът между двата свята ще бъде свободен. Портата ще се отвори. Ключът няма да държи Безименния в неговия затвор.
— И Камъкът на сълзите ще се окаже в този свят?
Уорън кимна, но чак след като Ричард го дръпна още по-силно за робата.
— А ако кутията бъде затворена, ще се затвори ли и проходът? Ще се възстанови ли цепнатината?
— Не. Всъщност, да! Но това може да бъде направено само от роден с дарбата. Проходът може да бъде затворен единствено с докосването на магия. Но ако някой с дарба затвори кутията, тоест портата, ще се наруши балансът, защото той може да притежава само Адитивна магия. Тогава Безименният ще избяга от отвъдния свят. По-точно този свят ще бъде погълнат от света на мъртвите.
— Тогава как трябва да се затвори кутията, за да останат двата свята разделени?
— По същия начин, по който е била отворена портата — чрез Адитивна и Субстрактивна магия.
— А какво ще стане с Камъка на сълзите?
— Не знам. Ще трябва да се поровя в книгите.
— Тогава по-добре го направи незабавно.
— Моля те — проплака Уорън. — кажи ми, че не твърдиш, че знаеш къде са кутиите! Не си ги открил, нали?
— Дали съм ги открил? Последния път, когато ги видях, едната от тях беше отворена. И запрати кучия ми баща в отвъдния свят.
Уорън припадна.
Петдесет и седма глава
Под студените лъчи на следобедното слънце една старица хвърляше пепел върху широките заледени стълбища. Калан мина покрай нея и въздъхна облекчено, когато тя не вдигна очи да види, че жената, наметната с бяла вълча пелерина, с раница, лък и колчан със стрели на гърба, е завърналата се в Ейдиндрил Майка Изповедник.
Нямаше настроение за празненства тази нощ. Беше на ръба на силите си. Вече бе успяла да се изкачи до Магьосническата кула на хълма, но там бе студено и тъмно като в гроб. Въздушните щитове си бяха на мястото, но като Изповедник за нея те не бяха пречка. Вътре обаче не намери никого.
Зед не беше там.
Кулата се издигаше такава, каквато я бе оставила преди месеци, когато тръгна да търси Великия магьосник. Намери го и така помогна да се избегне заплахата на Мрачния Рал. Но сега отново имаше нужда от него.
Веднага щом напусна Галеанската армия преди около месец, тя се насочи към Ейдиндрил, за да търси Зед. Пребори се с бури и виелици. Неведнъж се наложи да заобикаля проходи, станали непреодолими поради времето и снега. Беше ужасно и дълго пътуване, но отчаянието от това да достигне до крайната точка и да не намери Зед бе още по-ужасно.
Мина по страничните улици, избягвайки главната, наречена Кралска. Там се намираха дворците и къщите за персонала и охраната на страните, които имаха представители в Ейдиндрил. Когато трябваше да се изправят пред Съвета, Крале, Кралици и владетели отсядаха в пищните си палати, гордост за всяка страна. Те бяха наистина разкошни, но никой от тях не можеше да се сравнява с Двореца на Изповедниците.
Калан не мина по Кралската улица, защото там всеки би я разпознал. А точно сега не й се искаше да среща когото и да било. Единственото, което желаеше, бе да намери Зед. И след като не успя да го направи, да говори със Съвета. Така че се насочи към един от задните входове на Двореца, близо до кухните.
Чандален бе останал в гората. Не пожела да слезе в Ейдиндрил. Огромният град и многото хора в него го караха да се чувства неловко, макар да не си го признаваше и да твърдеше, че просто обича да спи на открито. Калан не го обвиняваше. След като прекара толкова дълго време в планината, тя също като че ли бе започнала да се чувства неуютно сред хора, пък било то и в родния си град, където познаваше всяка улица и сграда така добре, както Чандален тревистите полета около селото на Калните. Хората я караха да се затваря в себе си както никога преди.
Чандален бе изпълнил задачата си да я придружи до Ейдиндрил и вече искаше да се прибира у дома. Тя разбираше желанието му, но го помоли да остане още една нощ и да се сбогуват на сутринта.
Накара Орск да остане при Чандален. Неговото присъствие беше доста уморително. Единственото му око я следеше навсякъде, той се хвърляше да й помага във всичко и тичаше по петите й като куче. Имаше нужда поне една нощ да си почине от него. Чандален, изглежда, я разбра. Тя не беше решила какво точно ще прави с Орск.
Когато пристъпи през кухненския праг, я лъхна вълна топъл въздух. Щом вратата изскърца, пред нея застана слаба жена с колосана бяла престилка.
— Какво правиш тук? Махай се, просякиньо!
Жената вдигна заплашително над главата си огромната дървена лъжица и Калан отметна назад качулката на пелерината си. Жената ахна. Калан се усмихна.
— Госпожо Сандерхолт. Толкова се радвам да те видя отново.
— Майко Изповедник! — Жената падна на колене и събра молитвено ръце. — О, Майко Изповедник, прости ми! Не можах да те позная. О, добри духове, нима наистина си ти?
Калан накара жената да се изправи.
— Толкова ми липсваше, госпожо Сандерхолт! — Калан протегна ръце. — Прегърни ме!
Възрастната жена потъна в прегръдката й.
— О, дете, толкова е хубаво, че те виждам отново! — Тя изтри сълзите от лицето си. — Никой не знаеше какво се е случило с теб. Толкова се тревожехме. Мислех, че вече никога няма да те видя.
— Бяха трудни времена, не можеш да си представиш колко е хубаво, че те виждам отново.
Госпожа Сандерхолт поведе Калан към стълбите.
— Ела. Имаш нужда от топла супа. Тъкмо я приготвях, дано само тези празноглави готвачки не са я развалили с прекалено много пипер.
— Сега нямам време за ядене, госпожо Сандерхолт.
— Но аз трябва да ти разкажа толкова много неща. Важни неща!
— Знам, и аз имам да ти разказвам много. Но точно сега трябва да отида в Съвета. Спешно е. Пътуването беше дълго и съм напълно изтощена, но преди да си почина, трябва да говоря с тях. Утре ще се видим.
Госпожа Сандерхолт не можа да се сдържи и я прегърна още веднъж.
— Разбира се, дете. Почини си добре. Утре ще си приказваме.
Калан избра най-краткия път през залата за официални церемонии и тържества. Между богато украсените колони имаше камини, в които горяха огньове. Докато минаваше забързано по зеления мраморен под, сянката й, хвърляна от тях, танцуваше около нея. Помещението беше празно и стъпките й отекваха под сводестия таван. Някога по гладкия под на тази зала баща й подреждаше хиляди орехи и бадеми, представляващи армии, и й обясняваше различни бойни тактики.
Сви по коридора в дъното и тръгна към кантората на Съвета. Мина през изложбената зала, чийто изящно изработен таван бе поддържан от четири блестящи мраморни колони. В дъното, точно преди кантората на Съвета, имаше кръгъл пантеон, издигнат в памет на героините — първите Майки Изповедници. Техните портрети, подредени между седем масивни колони, бяха двойно по-големи от човешки ръст. Стоейки пред суровите лица на тези седем жени, Калан винаги се бе чувствала като самозванец. Сякаш й нашепваха: „Коя си ти, Калан Амнел, да си мислиш, че можеш да бъдеш Майка Изповедник?“ Познаваше живота на всяка една от тях и това я караше да се чувства още по-неудобно.
Хвана бронзовите дръжки на високата махагонова врата и влезе в кантората на Съвета. Представляваше огромна зала с висок таван. В далечния й край имаше арка, под която се виждаше фреска
