на Магда Сеарус — първата Майка Изповедник. Пръстите й леко докосваха опакото на ръката на нейния магьосник — Мерит, който й беше посветил живота си. На същата фреска се виждаха и следващите две Майки Изповедници с техните магьосници.
Между пищните златни капители на колоните имаше изящни балкони, до които водеха вити стълби с богато украсени махагонови перила. Отвъд балконите се виждаха прозорци, обърнати към двора. Светлина влизаше и през кръглия прозорец на тавана в центъра на залата. В дъното на просторното помещение имаше полукръгъл подиум, на който зад изискана овална маса седяха съветниците. В центъра на масата се издигаше най-високият стол, наречен Столът на първия. Около него се бяха събрали група мъже — доколкото Калан можеше да прецени, около половината съветници. Тя тръгна по обления в слънчева светлина мраморен под и главите една по една започнаха да се извръщат към нея. На Стола на първия седеше някой — нещо, което отдавна не се беше случвало. Сядането на обикновен съветник на този стол се считаше за огромно нарушение, равносилно на обявяване на революция. Когато Калан приближи до подиума, разговорите стихнаха.
На Стола на първия седеше Великият принц Фирен, владетел на Келтон. Беше вдигнал краката си на масата и я гледаше, без да помръдне. Лицето му бе извърнато към нея, но вниманието му бе насочено към мъж с прилежно вчесана тъмна коса и прошарена брада, който се бе навел и шепнеше нещо в ухото му. Ръцете на мъжа бяха пъхнати в противоположните ръкави на робата. „Странно, помисли си Калан, един съветник да бъде облечен като магьосник.“
Принц Фирен повдигна вежди от удоволствие.
— Майко Изповедник! — Той преднамерено бавно свали излъсканите си до блясък ботуши на земята и се изправи. Подпря се с ръце на масата и се наведе напред. — Толкова се радвам да те видя!
Калан винаги бе имала магьосник до себе си. Не и сега. Вече нямаше кой да я защитава. Затова не можеше да си позволи да се държи стеснително или плахо. Тя стрелна с гневен поглед Принца.
— Ако още веднъж те сваря да седиш на стола на Майката Изповедник, ще те убия!
Той се изправи и се прокашля.
— Ще използваш силата си върху един съветник?
— Ако трябва, ще ти прережа гърлото с ножа си.
Мъжът с робата я гледаше с неподвижен мрачен поглед. Останалите съветници бяха пребледнели.
Принц Фирен разкопча дългото си тъмносиньо сако и отпусна ръка на хълбока си.
— Майко Изповедник, нямах намерение да те обидя. Нямаше те толкова време. Всички мислехме, че си загинала. В Двореца нямаше Изповедник от… от колко? — Той изгледа другите мъже. — От четири, пет, шест месеца? — Без да сваля ръка от хълбока си, той вдигна другата към гърдите си и се поклони. — Не съм искал да те обидя, Майко Изповедник. Този стол, разбира се, принадлежи на теб.
Калан огледа мъжете.
— Вече е късно. Съветът ще се събере на пълна сесия утре рано сутринта. Присъствието на всички съветници е задължително. Средната земя е във война.
Принц Фирен повдигна вежда.
— Война ли? Кой е обявил война? Не сме обсъждали толкова сериозен въпрос.
Калан изгледа съветниците един по един и накрая спря поглед върху принц Фирен.
— Аз я обявих в качеството си на Майка Изповедник.
Мъжете зашушукаха помежду си. Принц Фирен не отделяше очи от нея. Калан стрелна с поглед мъжете и в залата настъпи тишина.
— Искам всички да се съберат тук утре рано сутринта. Сега сте свободни, господа.
Тя се обърна и тръгна да излиза от залата. Не познаваше нито един от гвардейците, които охраняваха Двореца. Спомни си, че Зед й бе казал, че повечето войници са били избити при нападението на Ейдиндрил от страна на Д’Хара. Липсваха й познатите лица.
В центъра на Двореца на Изповедниците в Ейдиндрил се издигаше монументална стълба, разклоняваща се в осем посоки и осветена от естествената светлина, нахлуваща през стъкления покрив. На всеки етаж имаше площадка, просторна колкото цял градски площад, от която тръгваха високи коридори. В коридорите се влизаше през сводести врати, поддържани от полирани колони от златист и зеленикав мрамор. Върху колоните бяха изобразени знаците на всяка от страните, образуващи Средната земя. Перилата бяха изработени от жълт камък, от който сякаш струеше светлина. Всяка подпора вътре в тях бе във формата на ваза. Централните колони на всяка от осемте стълби бяха от пясъчнокафяв гранит, високи почти колкото Калан. Всяка завършваше с по една лампа, оформена като златно листо. В осемте краища на централната площадка имаше по една статуя на някоя от Майките Изповедници. Калан бе виждала по-скромни дворци, които спокойно можеха да се поберат на тази площадка.
Стълбището и пространството около него бе построено за четиридесет години. Разноските бяха поети почти изцяло от Келтон като компенсация за това, че се бяха възпротивили относно обединението на Средната земя. Като допълнително наказание бе постановено никога владетел на Келтон да няма правото да сложи своя знак върху някоя от колоните. Стълбището бе посветено на народа на Средната земя и изразяваше почит към него, а не към онези, които го бяха построили за наказание. Сега Келтон се бе превърнала в могъща държава и Калан считаше, че не е справедливо потомците да страдат заради нещо, извършено преди векове от техните предци.
Когато стигна до централната площадка и се изкачи на втория етаж към стаята си, тя забеляза кордон от прислужници, които я чакаха горе. Когато погледът й се спря върху тях, всички се поклониха. Видя й се абсурдно тридесетина души, чистички и спретнати, облечени в изрядни, блестящи от чистота униформи, да се кланят на мърлява жена, загърната с вълча кожа, метнала през рамо раница и лък. Е, това можеше да означава едно-единствено нещо — новината за нейното завръщане светкавично се бе разнесла из Двореца. Едва ли имаше градинар, дори от най-отдалечения край на Двореца, който вече да не беше чул, че Майката Изповедник си е у дома.
— Станете, деца мои — каза Калан, когато се изкачи до горе.
Всички се отдръпнаха назад, за да й сторят път.
И се започна.
Дали Майката Изповедник би искала да си вземе баня, а може би желае масаж, какво би казала Майката Изповедник да измият и срешат косата й, вероятно не би възразила да оправят маникюра й, не би ли приела Майката Изповедник неколцина молители, желае ли Майката Изповедник да се срещне с някои от съветниците си, дали не би искала да изпрати писма, дали Майката Изповедник иска, желае, възнамерява, нуждае се, заповядва…
Калан се обърна към главната камериерка.
— Бернадет, искам само баня. Нищо друго. Само баня.
Две жени незабавно се втурнаха да приготвят ваната й. Очите на госпожа Бернадет неволно отскочиха надолу по дрехите на Калан.
— Би ли искала Майката Изповедник да поправят или почистят някои от дрехите й?
Калан помисли за синята рокля в раницата си.
— Мисля, че малко от дрехите ми се нуждаят от почистване. — Тя помисли за другите, пропити с кръв от битките. — Повечето имат нужда от основно изпиране.
— Да, Майко Изповедник, би ли желала да приготвя бялата ти рокля за тази вечер?
— За тази вечер ли?
Госпожа Бернадет се изчерви.
— До Кралската улица вече са изпратени вестоносци, Майко Изповедник. Всеки би искал да приветства Майката Изповедник с добре дошла.
Калан простена. Беше смъртно изморена. Не искаше да се поздравява с никого, не й се щеше да прави комплименти на жените за това колко прекрасна прическа имат, да хвали мъжете, че са облечени с вкус, да слуша търпеливо оплаквания, които неизбежно опират до разпределението на средства, въпреки че просителите винаги се кълнат, че не търсят облаги за себе си, а само облекчение от непоносимата ситуация, в която са изпаднали.
Госпожа Бернадет я погледна укорително, както я гледаше някога, когато бе малко момиченце. Погледът й означаваше: „Виж какво, млада госпожице, имаш си задължения и не искам да ми създаваш неприятности.“ Но от устата й излезе:
