— Всички се тревожеха до смърт за благополучното завръщане на Майката Изповедник. Ще бъде радост за сърцата им да видят, че си добре, че отново си сред тях.
Калан се съмняваше, че наистина е така. Госпожа Бернадет имаше предвид, че ще бъде добре за Калан да напомни на хората, че Майката Изповедник все още е жива и стои начело на Средната земя. Тя въздъхна.
— Разбира се, Бернадет. Благодаря ти, че ми напомни, че хората непрекъснато са мислили за мен и са се тревожили.
Госпожа Бернадет се усмихна и наведе глава.
— Да, Майко Изповедник.
Щом другите прислужници се разпръснаха, Калан се наведе към Бернадет.
— Помня времето, когато към напомнянето си прибавяше и по някой шамар зад врата. За убедителност.
Усмивката на госпожа Бернадет грейна на лицето й.
— Мисля, че вече си прекалено умна за това, Майко Изповедник. — Тя изтри невидимо петънце от опакото на ръката си. — Майко Изповедник… водиш ли със себе си у дома някоя от другите Изповедници? Ще се върнат ли скоро и те?
На лицето на Калан застина маската на Изповедник, както я бе учила майка й.
— Съжалявам, Бернадет, мислех, че знаете. Всички са мъртви. Аз съм последният жив Изповедник.
Очите на госпожа Бернадет се напълниха със сълзи, устните й зашепнаха молитва.
— Дано добрите духове бъдат завинаги с тях.
— Де да бяха с тях, когато имаше нужда. Защо изоставиха Дени, когато я залови четворката?! — каза горчиво Калан.
В покоите й бяха запалени всички камини, както и бе предполагала и както бе всеки ден, откакто напусна Двореца, месец след месец. Огньовете не угасваха нито за миг през зимата, защото никой не знаеше кога ще се върне Майката Изповедник. На масата имаше сребърен поднос с комат пресен хляб, кана горещ чай и паница димяща зеленчукова супа — госпожа Сандерхолт знаеше, че й е любимата.
Зеленчуковата супа й напомни за Ричард. Спомни си как понякога тя му приготвяше такава супа вечер на огъня, а друг път той на нея.
След като хвърли на земята лъка и раницата си, Калан мина по плюшения килим и влезе в другата стая. Изправи се до леглото, и тайничко погали с ръка една от красивите, полирани подпори. Стоеше неподвижна, без да отделя поглед от леглото и си мислеше как бе обещала на Ричард да го доведе тук. До деня, в който щяха да са стигнали в Ейдиндрил, двамата би трябвало да са се оженили. Тя му бе обещала огромното си легло.
Спомни си как сърцето й преливаше от щастие, когато си говореха как ще пристигнат в Ейдиндрил като съпруг и съпруга. По бузата й се изтърколи сълза. Пое си дълбоко въздух, за да прогони парещата болка, и избърса сълзата с пръсти.
Отиде до стъклените врати на просторния балкон и ги отвори. Докосна с треперещи пръсти широкото, заледено перило и постоя на студен въздух, загледана към хълма, където на фона на последните златисти слънчеви лъчи се издигаше Магьосническата кула.
— Къде си, Зед? — прошепна тя. — Толкова много се нуждая от теб.
Той се събуди с вик, удряйки главата си в нещо. Седна и примигна няколко пъти. Срещу него, свита в ъгъла, седеше някаква старица с права прошарена коса над раменете. Двамата бяха в карета, която явно се движеше по стръмен склон, защото той се плъзгаше надолу към жената. Тя го гледаше. Той примигна изненадано срещу нея. Очите й бяха съвсем бели.
— Коя си ти? — попита той.
— Кой бъдеш ти? — попита тя на свой ред.
— Аз попитах пръв.
— Аз… — Тя придърпа пелерината около красивата си зелена рокля. — Не знам коя бъда. Кой бъдеш ти?
Той посочи с пръст нагоре.
— Аз съм… аз съм… — Той въздъхна тихичко. — Страхувам се, че аз също не знам кой съм. Не ти ли приличам на някого, когото познаваш? — Тя се загърна по-плътно в пелерината си.
— Не знам. Аз бъда сляпа. Не мога да видя как изглеждаш.
— Сляпа ли? О, много съжалявам.
Той почеса главата си там, където се бе ударил. Огледа се и видя, че е облечен в хубави дрехи — кафява роба с черни ръкави, обшити с по три брокатени ивици. „Е, помисли си, поне съм богат, както изглежда.“
Вдигна някакъв черен бастун от пода на каретата и го огледа внимателно. Обърна се и удари с него стената, зад която би трябвало да седи кочияшът. Старицата подскочи уплашено.
— Какъв бъде тоя шум?
— О, съжалявам, просто исках да привлека вниманието на кочияша.
Той сигурно го беше чул, защото каретата изведнъж спря. Някой скочи на земята. Когато вратата се отвори и в рамката застана огромен мъж с дълго палто и зачервено от студа лице, той стисна бастуна и се дръпна назад.
— Кой си ти?
— Аз ли? Само един голям глупак — изръмжа мъжагата. По набръчканото му лице се появи нещо като усмивка. — Казвам се Ахерн.
— Добре, Ахерн, какво правиш с нас?Да не сме отвлечени? Да не искаш откуп от нас?
Ахерн се изкикоти.
— По-скоро обратното, бих казал.
— Какво искаш да кажеш? Колко време сме спали? И кои сме?
Ахерн обърна очи към небето.
— Велики духове, как можах да се забъркам в това? — Той въздъхна дълбоко. — Вие двамата заспахте вчера следобед. Спахте цяла нощ и половината от днешния ден. Ти се казваш Рубен, Рубен Рибник.
— Рубен — измърмори той. — Добре, Рубен, хубаво име.
— Ами аз коя бъда? — попита жената.
— Ти си Елда Рибник.
— Ама и тя ли се казва Рибник? — попита Рубен. — Ние да не сме роднини?
— И да, и не. Мъж и жена сте.
Рубен се наведе към огромния мъж.
— Мисля, че всичко това има нужда от повече обяснение.
Ахерн го погледна и кимна.
— Ти се казваш Рубен, а тя Елда. Но това не са истинските ви имена. Каза ми, че засега е по-добре да не знам истинските ви имена.
— Ти си ни отвлякъл? Фраснал си ни по главите и си ни помъкнал нанякъде?
— Само се успокой и ще се опитам да ти обясня.
— Тогава говори по-бързо, преди да си опитал бастуна ми.
— Направо ме изплаши — измърмори на себе си Ахерн. — Как можах да се забъркам в това? Ама че начин да си печеля парите!
Ахерн влезе в каретата и седна до Рубен. Затвори вратата, за да не влиза сняг.
— Е, след като се самопокани, седни — каза Рубен.
Ахерн се прокашля.
— Добре, слушайте ме. Вие и двамата сте болни. Казахте, че трябва да ви заведа при някакви три жени. — Той се наведе настрани към Рубен и събра вежди. — Три чародейки.
— Чародейки! — извика Рубен. — Не се учудвам, че не знаем кои сме. Заведе ни при чародейките и те ни направиха заклинание, така ли?
