Ахерн сложи ръка на коляното му.
— Млъкни и ме чуй. Ти си магьосник. — Той се обърна към Елда: — А ти — чародейка!
Рубен размаха ръце.
— Не, аз не съм. Иначе досега да съм те превърнал в крастава жаба!
Ахерн поклати глава.
— Не можеш. Вече нямаш сила.
— Добре. — Рубен изправи гръб. — Поне бях ли талантлив магьосник?
— Беше достатъчно добър, за да сложиш проклетите си пръсти върху челото ми и да ми внушиш да ви помогна. Каза ми, че магьосниците понякога използват хората, за да стане онова, което са решили, че трябва да стане. Нарече го „бремето на магьосниците“. Каза, че ще ти помогна така или иначе, но че разчиташ на „добрата ми воля“, за да ускорим нещата. Както и да е, това, а също и количеството злато, каквото не бях виждал през живота си, ме убедиха да направя нещо, с което не би трябвало да се захващам за нищо на света. Никога не съм си падал по магии и магьосници.
— Аз бъда чародейка, така ли? — попита Елда. — Сляпа чародейка?
— Ами, не, госпожо. Вие бяхте сляпа, но можехте да виждате чрез дарбата си. И то по-добре, отколкото аз виждам с очите си.
— Тогава защо бъда сляпа сега?
— И двамата сте болни. Болни от някаква зла магия. Трите чародейки се съгласиха да ви излекуват, но трябваше… ами наложи се да ви дадат нещо, което да прогони магията ви, дарбата ви. Накарахте ме да чакам отвън, така че не знам какво са ви направили. Знам само онова, което ми казахте, преди да влезете при тях последния път.
Рубен се облегна назад.
— Измисляш си го.
Ахерн не му обърна никакво внимание и продължи.
— Болестта, от която и двамата боледувахте, се подхранваше от добрата магия, която притежавахте. Не знам как действа магията, духовете са ми свидетели, че наистина нямам представа, знам само това, което ти ми каза, когато излезе навън и ме убеди да ви помогна. Каза, че за да ви излекуват, трите чародейки щели да ви дадат нещо, което щяло да прогони дарбата ви. Само така сте щели да оздравеете. Злата магия нямало да може да бъде изгонена или унищожена, нито пък раните ви да зараснат, докато у вас имало добра магия, която подхранва злата.
— Значи вече не притежаваме никаква магия?
— Е, не знам как става всичко това, но доколкото разбрах, в действителност не е възможно да се отървете от магията си. Онова, което направиха трите чародейки, беше да забравите всичко за себе си, за да не знаете, че сте притежавали магия. По този начин злата магия също нямало да знае. Точно затова и двамата не знаете кои сте, нито как да използвате магията си. Затова и Елда е сляпа.
Рубен примигна.
— Защо тези чародейки се съгласиха да ни помогнат?
— Най-вече заради Елда. Казаха, че тя била легенда сред чародейките в Никобарезе. Нещо свързано с младостта й, когато тя живяла тук.
Рубен се вгледа в огромния мъж.
— Май не лъже. — Той се обърна към Елда. — Сигурно е истина. Никой не би могъл да измисли толкова абсурдна история. Ти как мислиш?
— Бъда съгласна с теб. Струва ми се, че казва истината.
— Добре — каза Ахерн. — А сега идва неприятната част.
— Ами нашата магия? Кога ще се върне? Кога ще си спомним кои сме?
Ахерн прокара месестите си пръсти през мърлявата си коса.
— Точно това имах предвид. Трите чародейки казаха, че се съмняват, че ще си я върнете някога. Може никога да не си спомните. Може никога да не си възвърнете магията.
В каретата настъпи мъртва тишина. Накрая Рубен проговори:
— Защо сме се съгласили на такова нещо?
Ахерн изпука с пръсти.
— Защото нямахте избор. И двамата бяхте болни. Много болни. Елда беше по-зле от теб. Тя вече щеше да е мъртва, а и ти щеше да я последваш утре или най-късно вдругиден. Нямахте избор. Това беше единствената ви възможност.
Рубен събра ръце върху сребърната дръжка на бастуна.
— Добре, щом е така, значи правилно сме постъпили. Ако никога нищо не си спомним, просто ще трябва да приемем, че сме Рубен и Елда, и да започнем живота си наново.
Ахерн поклати глава.
— Има малък проблем. Ти ми каза, че според трите чародейки, ако злата магия в крайна сметка ви напусне, ще можете да си върнете паметта и магията. Убеждаваше ме, че е задължително, абсолютно задължително отново да станеш магьосник. Имало огромен проблем, касаещ всички хора, и ти трябвало да помогнеш за разрешаването му. Ставало въпрос за всяко едно живо същество. Трябвало да направиш нещо на всяка цена.
— Какъв проблем? Какво е трябвало да направя?
— Това не ми каза. Нямало да те разбера.
— Е, добре, а как ще си върнем паметта и магията?
Ахерн ги изгледа.
— Може и да не си ги върнете. Трите жени не твърдяха, че ще стане със сигурност, но ако все пак успеете, щяло да стане след шок. След силно емоционално разтърсване или шок.
— Емоционален шок ли? Какъв например?
— Ами, да речем, силен гняв. Може би ако се разгневиш достатъчно…
Рубен се намръщи.
— Ами… ако ме удариш…
— А, не. Обясни ми, че не знаеш защо, но подобно нещо нямало да помогне. Бил необходим силен емоционален шок, но не знаеше какъв, нито пък как да го предизвикаш. Освен това каза, че ако нещо предизвика такъв гняв у теб, той ще бъде жесток и ужасен заради магията. Но въпреки това нямало да имаш избор, трябвало да го направиш, за да се спасиш.
Рубен и Елда седяха мълчаливо, потънали в размисъл, Ахерн ги наблюдаваше.
— А къде ни водиш? Защо сме в тази карета?
— В Ейдиндрил.
— В Ейдиндрил ли? Никога не съм чувал за подобно място. Къде се намира? Колко път има още?
— Ейдиндрил е градът на Изповедниците, от другата страна на планините Ранг’Шада. Пътуването е много дълго, седмици, може би месец. Ще пристигнем някъде около зимното слънцестоене, най-дългата нощ в годината.
— Май наистина доста ще попътуваме — каза Рубен. — Но защо съм поискал да ни закараш там?
— Защото трябвало да отидеш в Магьосническата кула. Каза, че за да влезе човек там, му е необходима магия, но тъй като ти вече не притежаваш магия, ми обясни как да те вкарам вътре. Май си бил доста палаво дете и си намерил начин да се промъкваш в Кулата, без да си хабиш магията.
Рубен потърка с пръсти голобрадото си лице.
— Та значи казваш, съм ти казал, че било спешно?
Ахерн кимна мрачно.
— Тогава по-добре да тръгваме.
Точно както се усмихваше на всички цяла вечер, Калан се усмихна и на жената в елегантна тъмносиня мантия, която застана пред нея. Жената беше олицетворение на всеобщата загриженост за Майката Изповедник. Неискреността бе изписана на лицето й, както от лицата на всички останали се излъчваше притворство. Калан бе прекарала целия си живот в слушане излиянията на двулични хора, опитващи се да
