Калан продължаваше да раздава яростно ритници. В глезените й се вкопчиха две ръце. Опита се да се измъкне от хватката им, но бяха твърде силни. Извъртя се настрани, разби обръча от мъже около себе си и стигна до ъгъла. Спечели миг свобода, след което ръцете отново докопаха краката й.
Докато се бореше отчаяно, се опитваше да мисли. В дълбините на съзнанието й проблесна искрица мисъл и тя се постара да се съсредоточи върху нея. Беше нещо, свързано със Зед, но не можеше да разбере точно какво.
Мъжете, които драпаха към нея, успяха да разголят краката й. Жадни ръце се впиха в бедрата й. Огромни, месести пръсти се закачиха за бельото й и го разкъсаха. Усещаше върху плътта си груби ръце и студен въздух. Опитваше се да се пребори както с мъжете, така и със собствената си паника.
На пода лежаха двама мъже. Единият се държеше за слабините, другият бе проснат по гръб, а от разбития му нос течеше кръв. Останалите десет се опитваха едновременно да се нахвърлят върху нея. Блъскаха се един друг, като всеки искаше да е пръв. Най-едрият успя да си пробие път. Калан не можеше да си поеме въздух.
С отчаяно усилие успя да накара искрицата мисъл да изплува по-нагоре в съзнанието й. Спомни си, че някога бе попитала Зед дали е възможно да й отнеме силата. Искаше да се освободи от нея, за да може да бъде с Ричард. Зед й бе обяснил, че е невъзможно един Изповедник да бъде лишен от силата си, че тя е родена с магията и не може да бъде разделена от нея, докато е жива.
Как тогава го направи Рансън? Зед беше магьосник от Първия орден. Нямаше по-могъщ от магьосник от Първия орден. Защо Рансън не поиска да я изнасили пръв? Каза, че тя го отвращавала. Но твърдеше, че иска да я лиши от достойнството й. Защо не поиска да го направи сам?
Защото се е страхувал.
Страхувал се е, че тя ще разбере. Ще разбере какво?
Сети се. Първото правило на магьосника.
Хората могат да повярват на всичко. Стига да поискат. Или ако се страхуват, че може да бъде истина. Тя се страхуваше, че наистина е лишена от силата си. Може би той беше използвал магия, за да й причини болка и да притъпи усещането за собствената й магия. За да я накара да повярва в онова, от което се страхува.
Докато мъжете се опитваха да се доберат до нея, тя се опитваше да се добере до силата си. Да усети спокойствието, мястото, където се помещаваше магията й. Не успя. Там нямаше нищо. Единственото, което усещаше, бе празнота. Там, където винаги досега бе чувствала силата си, имаше безжизнена, празна дупка.
Прииска й се да крещи, усещайки всички тези ръце по краката си, между тях. Но не можеше да си позволи да загуби самообладание — това беше единственият й шанс. Колкото и да се опитваше, не можеше да открие магията си, не можеше да я извика. Нея просто я нямаше. Отчаяно копнееше ръцете й да са свободни.
— Чакайте! — изкрещя тя.
Мъжете спряха за миг и отдръпнаха лицата си, за да я погледнат. Тя с мъка си пое въздух. „Говори, заповяда си, говори, докато имаш тази възможност!“
— Не се прави така!
Те се изсмяха.
— Все ще му намерим колая — каза един.
Калан с мъка успяваше да овладее страха си и да мисли. Те щяха да направят онова, което искаха, и тя не можеше да ги спре. Съпротивата й нямаше да постигне нищо. Така само подхранваше паниката си. Оставаше й един-единствен шанс и той беше да използва главата си. Трябваше да забави нещата и да си даде време да помисли.
— Ако продължавате така, само ще се лишите от пълното удоволствие.
Те се намръщиха.
— Какво искаш да кажеш?
— Ако се борите помежду си и с мен самата, няма да имате възможност да ми се насладите като на жена. Няма ли да ви е по-приятно, ако и аз участвам?
Те се спогледаха. Един в края проговори:
— Тя е права. С Кралицата не се получи кой знае колко хубаво точно защото стоеше като дърво.
— Кралица ли? — попита Калан. — Каква Кралица? Вие нещо ме пързаляте. Никаква Кралица не е имало при вас.
— Кралица Сирила — каза друг. — Първо припадна, след това изперка. През цялото време лежеше като умряла риба. Но така или иначе, ние си получихме нашето — бяхме с Кралица. Обаче…
Калан с усилие преглътна вика си и потисна порива си да започне да рита отново заради чутото току- що. Знаеше, че ако го направи, ще я постигне съдбата на Сирила.
Единственият й шанс бе да използва главата си. Имаше нужда от време, през което да може спокойно да потърси магията си. И ако по някакъв начин успееше да я намери, трябваше да раздели мъжете. В противен случай единият, когото щеше да докосне, нямаше да може да се справи с останалите девет. Първо трябваше да организира нещата, в случай че магията й действа. Онзи, когото щеше да докосне, трябваше да е най-силният от тях.
За миг идеята й се стори абсурдна и тя си помисли, че това само би влошило положението й. След това обаче осъзна, че дори да не се получи, все едно. Поне щеше да опита. Нямаше какво да губи.
— Точно това имам предвид. Не бихте ли искали и аз да участвам? Ще бъда тук при вас доста време. Всеки от вас ще си получи своето. Не ви ли се ще удоволствието да е по-голямо? Така всеки ще получи, каквото иска. — Помисли си, че ще повърне.
— Продължавай — каза най-едрият.
Нямаше връщане назад.
— Никога… никога преди не съм била с мъж!
Всички подсвирнаха, радвайки се на късмета си. Тя изчака, докато похотливите им погледи отново се спрат на нея. Потисна желанието да потръпне.
— Както ви казах, никога преди не съм била с мъж. Знам, че ще си получите своето, и не мога да направя нищо, за да променя нещата. Щом така или иначе ще стане, по-добре… да ми достави удоволствие.
Стръвнишките им усмивки станаха още по-огромни.
— Брей, мамка му, и какво, малка госпожичке, си мислиш, че ще ти направи най-голям кеф?
— Да го правите един по един. Не мислите ли, че и за вас ще е по-добре така? Ако изчаквате реда си един по един, ще можете да се насладите изцяло на онова, което може да ви даде една истинска жена.
Двама-трима от мъжете я сграбчиха за краката и ги разтвориха. Изръмжаха, че ще си вземат онова, което искат, както те си знаят. Най-едрият им скръцна със зъби и ги бутна назад, при което единият отхвръкна към стената. Главата му се удари в камъка.
— Оставете я да говори. Има смисъл в това, което казва. — Той обърна кръвясалите си очи към нея. — И какво предлагаш?
Калан се опита в гласа й да прозвучи интерес към онова, което говори.
— Ако го направите така, както ви казвам, ще направя всичко, което пожелаете. Ще направя така, че да изпитате истинско удоволствие.
Някой се изхили нетърпеливо. В очите на огромния мъж се четеше подозрение.
— Защо ще го правиш? И как ще сме сигурни, че наистина го мислиш?
— Защото по този начин аз също ще изпитам удоволствие. — Тя преглътна страха си. — Отвържете ми ръцете и ще ви покажа, че наистина го мисля.
Тя се наведе напред, а той я развърза. През това време един от другите използва възможността да я опипа по гърдите. Тя остана спокойна. Ръцете й най-после бяха свободни. Разтърка парещите си китки и се усмихна на едрия мъж, като същевременно го погали по бузата. Той я перна през пръстите.
— Времето ти тече. По-добре побързай да ни покажеш, че наистина мислиш онова, което говориш.
Калан се стегна и опря гръб в стената. Подви роклята си нагоре, над кръста, вдигна колене и разтвори крака. Погледна го.
— Докосни ме!
