Тя не му каза, че магьосникът изпраща към нея залпове от непоносима болка, която почти я бе парализирала. Беше невъзможно да тича. Едва успя да се изправи на крака.
— Орск, накарай ги да се махат от тук! Веднага! Ще ви настигна!
Следващата светкавица причини порой от камъни. Тримата нямаха друг избор и тръгнаха по коридора, изблъскани от Орск.
Калан застана на едно коляно, за да е по-стабилна, и зареди стрелата в лъка. Издърпа тетивата към бузата си. Острието бе хоризонтално. Едва виждаше силуета на Рансън, застанал далеч пред нея. Погледът й допълнително се замъгляваше от болката.
Чу смеха му и долови силата на магията му около себе си. Смехът звучеше като този на Мрачния Рал. Тя ухапа бузата си от вътрешната страна, за да притъпи болката, да потуши напиращия в гърлото й вик. Не успя напълно и от гърдите й се изтръгна сподавен стон.
— Нима стреляш с лък, Майко Изповедник? — извика той от далечината и смехът му отново отекна под високите тавани. — Свободата ти беше кратка, Майко Изповедник. Надявам се, че си е струвало. Защото скоро отново ще бъдеш долу в дупката, където ще имаш доста време за размисъл.
Той беше твърде далеч. Тя никога не беше стреляла от такова разстояние. Но Ричард го бе правил. Тя го видя с очите си. „Моля те, Ричард, помогни ми. Кажи ми как да го направя, както тогава, както през онзи ден. Помогни ми.“
Едно от каменните растения, украсяващи близката стена, се откъсна и светкавично се уви около кръста й. Тя изкрещя от болка.
Отново вдигна лъка. „До последен дъх, каза си, ако се наложи.“ Ръцете й трепереха. Едва виждаше магьосника. Беше твърде далеч. Растението я стягаше около кръста. Дори да искаше, нямаше да може да избяга.
„Помогни ми, Ричард!“
Нов залп от болка, още по-силен, се вряза в тялото й. От очите й потекоха парещи сълзи. Цялата трепереше. Нямаше сила да държи лъка. Из цялото стълбище вилнееха светкавици. Трясъкът им бе оглушителен. Наоколо свистяха отломки от камъни. Една колона се срина и във въздуха се вдигна облак прах.
В съзнанието й прозвуча гласът на Ричард: „Трябва да можеш да стреляш, каквото и да става. Само ти и мишената. Всичко друго е без значение. Трябва да умееш да изгониш от съзнанието си всичко останало. Не трябва да мислиш колко си изплашена или какво ще се случи, ако не улучиш. Трябва да можеш да стреляш, когато си принудена да го правиш.“
Спомни си как той й бе прошепнал в ухото да призове към себе си мишената.
И мишената изведнъж тръгна към нея. Сякаш магьосникът стоеше на една ръка разстояние. Виждаше как от пръстите му струи огън. Всичко бе съвсем ясно, забеляза дори адамовата му ябълка, която се движеше нагоре-надолу, докато той се тресеше от смях. Забави дишането си, както я бе учил Ричард.
Лека като дъх на новородено, стрелата се плъзна във въздуха.
Калан видя как перата се отделят от лъка. Видя как тетивата отскача към китката й. Каменното растение бе започнало да пристяга врата й. Тя не отделяше очи от мишената. Гледаше перата на летящата стрела. Чу смеха му, който сякаш усили болката й.
Изведнъж настъпи тишина. Калан чу как острието се врязва във врата на магьосника. Каменното растение внезапно отпусна хватката си и тя политна напред. От очите й закапаха сълзи. Изчака болката да утихне, след това се изправи на крака.
— Върви при Пазителя, магьоснико Невил Рансън!
Чу се оглушителен трясък, сякаш бе ударила светкавица, но вместо светлина в залата настъпи пълен мрак. По ръцете й пробягаха иглички. След миг лампите отново светнаха.
Тя разбра — Пазителят бе прибрал магьосника Невил Рансън при себе си.
Чу дишане и се обърна тъкмо навреме, за да види как един войник се хвърля към нея. Наведе се и той прелетя отгоре й. Използва мига на замайването му и го преметна през перилата. В последния момент той посегна към нея, но пръстите му закачиха само кокалената огърлица на врата й. Тя се скъса и полетя надолу заедно с войника. Калан се наведе над перилата и видя как тялото му се размазва на каменния под три етажа по-долу. Мярна огърлицата си, която отскочи от ръката му и се плъзна встрани.
— Вървете при Пазителя, добри духове! — изръмжа тя.
Понечи да изтича надолу по стълбите, за да си вземе огърлицата, но в същия миг под високите куполи на Двореца отекнаха стъпките на цял отряд гвардейци. Поколеба се за миг, взирайки се надолу, след което се втурна обратно нагоре. Духовете не й бяха помогнали. Нима огърлицата щеше? Не струваше колкото живота й.
Откри другите близо до изхода. Те въздъхнаха с облекчение, когато я видяха да идва сама, без магьосника по петите си. Хукнаха по стъпалата надолу, под оглушителния звън на камбаните. Калан посочи на юг, към най-краткия път до гората. Дишайки тежко, Джебра я хвана за ръката.
— Майко Изповедник…
— Вече не съм Майка Изповедник. Сега съм просто Калан.
— Добре, Калан, трябва да ме изслушаш. Не можеш да избягаш.
Тя се обърна и погледна към Двореца.
— Тук вече нищо не ме задържа.
— Зед има нужда от теб.
Калан спря и се обърна към нея.
— Зед ли? Ти познаваш Зед? Къде е той?
Джебра жадно си пое глътка въздух.
— Дойдох в Ейдиндрил по негова заръка. Тръгнах в деня след заминаването ви от Д’Хара. Той ми каза, че трябва да намери някаква жена на име Ейди и да я заведе в Магьосническата кула. Изпрати ме тук, за да помогна на теб и Ричард и да ви кажа да го чакате. Той има нужда от вас.
Калан стисна Джебра за раменете.
— Аз също имам нужда от него. И то огромна!
— Тогава ми позволи да ти помогна. Не трябва да заминаваш. Те ще очакват, че ще направиш точно това и ще претърсват околностите на града. Никой няма и да предположи, че може да останеш в Ейдиндрил.
— Да остана в Ейдиндрил? — Калан помисли за миг.
Тук всички я познаваха. Всъщност не съвсем. Познаваха дългата й коса. Никой друг освен посланиците, благородниците и прислугата не я беше виждал отблизо. Познаваха Майката Изповедник само по дългата й коса. Тя едва сега започваше да осъзнава колко много е означавала за нея косата й, колко много е означавал за нея народът й. Още не беше свикнала с тази мисъл. Сърцето я заболя.
— Добре, Джебра, но къде бихме могли да се скрием?
— Зед ми даде злато, никой не знае, че съм замесена в твоето бягство. Ще наема стаи и ще те скрия, ще ви скрия всичките.
Калан помисли за миг и после се усмихна.
— Можем да станем твои слуги. Дама като теб е нормално да пътува с прислугата си.
Джебра извърна поглед встрани.
— Майко Изповедник, не мога да направя това, аз самата съм прислужница. Зед ме накара да се преоблека като дама. Но аз не съм. Истинската лейди си ти.
— Това, че си била прислужница, не означава, че си нещо по-малко от мен. Всички ние сме единствено това, което сме, нито повече, нито по-малко. — Калан ги поведе обратно към града, към един квартал със спокойни, изискани, скъпи странноприемници. — Човек понякога се изненадва от собствените си способности. Длъжни сме да правим онова, което е необходимо. Но ако продължаваш да ме наричаш „Майко Изповедник“, може да ни докараш големи неприятности.
— Ще направя всичко, което мога… Калан. Засега знам само, че Зед иска да го чакаме в Ейдиндрил. — Тя дръпна настойчиво Калан за ръкава. — Майко Изповедник, а къде е Ричард? Това е много важно! — Гласът й изведнъж утихна, тя погледна Калан с неудобство. — Не искам да те обиждам, дано не ме разбереш погрешно, но… всъщност важният в случая е Ричард. Зед искаше да се види с него!
— Точно затова търся Зед — каза Калан.
