Шестдесет и първа глава
Ричард сграбчи двете момчета за ръцете.
— По-бавно — каза той тихо, — нали ви казах, че трябва аз да вървя пръв.
Кип и Хърш въздъхнаха нетърпеливо. Ричард надникна зад ъгъла и огледа коридора, след това притисна двете момчета до стената. В джобовете им изквакаха жаби.
— Работата е сериозна. Избрах вас, защото знам, че сте най-добрите. А сега трябва да направите каквото ви казах, според плана ни. Стойте тук с гръб към стената и бройте до петдесет. Не поглеждайте зад ъгъла, преди да сте преброили до петдесет. Успехът ми зависи от вас.
На лицата им цъфнаха широки усмивки.
— Нали сме твои хора — каза Кип, — ще ги изкараме от леговището им.
Ричард се наведе и размаха пръст пред лицето на всеки от тях.
— Работата е сериозна. Не е просто някаква игра. Този път може да си имате истински неприятности. Сигурни ли сте, че искате да го направите?
Кип пъхна ръце в джобовете си и опипа жабите.
— Попаднал си точно на когото трябва. Можем и искаме да го направим, Ричард!
Момчетата бяха силно възбудени, защото никога преди не бяха минавали отвъд стражите. Навлизаха в територия, където не бяха прилагали номерата си. Ричард знаеше, че не си дават сметка за опасността, и не му харесваше да ги използва по този начин. Но не можа да измисли нищо друго.
— Добре тогава, започвайте да броите.
Той сви зад ъгъла и се промъкна по коридора. Беше наметнал пелерината на сбърза, но без да я закопчава. Когато стигна до стаята, която го интересуваше, застана до бялата мраморна стена срещу двойната врата и вдигна качулката на главата си. Загърна плътно пелерината и се съсредоточи върху мрамора зад себе си. Застана напълно неподвижно. Изведнъж от ъгъла изхвърчаха двете момчета и започнаха да крещят, надбягвайки се по коридора. Спряха пред двойната врата и се огледаха в двете посоки. Не го забелязаха, макар че стоеше точно зад тях. Той знаеше, че се чудят къде ли се е скрил.
Както се бяха разбрали, двамата отвориха вратата и заливайки се от смях, започнаха да изваждат от джобовете си жаби и да ги хвърлят из стаята. Двете Сестри се вцепениха от изненада само за миг. Ричард видя как едновременно скочиха от писалищата си, едната с пръчка в ръка. Момчетата изхвърлиха и последната жаба от джобовете си и побягнаха в различни посоки, крещейки: „Не могат да ни хванат! Не могат да ни хванат!“
Сестра Улиция и Сестра Финела спряха пред вратата в мраморния коридор. Бяха на сантиметри от него. Той притаи дъх.
Двете видяха, че момчетата изчезват зад противоположни ъгли на коридора, и разпериха ръце. От пръстите им изскочиха светкавици. Някои от картините, увесени по стените, се разбиха с трясък в пода. Момчетата обаче останаха невредими. Преливащи от гняв, Сестрите се разделиха и всяка хукна след едно момче.
Ричард изчака да завият зад двата противоположни ъгъла и направи крачка напред. Отпусна се и пелерината отново стана черна. Зачуди се какво ли ще стане, ако някой го види да се материализира от нищото.
Вътре нямаше никой. Пред вратата в дъното на стаята между писалищата нещо свистеше и искреше. Ричард протегна ръка, за да види какво ще стане. Въздухът бе плътен на пипане, но явно не предизвикваше болка. Натисна с тежестта на тялото си и мина. Отвори вратата.
Помещението бе не по-голямо от преддверието на неговата стая, слабо осветено и облицовано в тъмно дърво. В средата имаше тежка орехова маса, отрупана с книги и листа. Осветяваха я три лампи. Двете странични стени бяха изцяло покрити с етажерки, претъпкани със стари книги. Тук-там се виждаше и по някой друг странен предмет.
В стаята имаше възрастна жена, явно от персонала на Двореца, облечена в дебела тъмносива работна престилка. Беше се качила на висок стол и бършеше праха от най-горните етажерки. Когато той влезе, тя изненадано се обърна. Хвърли поглед към вратата, после отново спря очи върху него.
— Как…?
— Съжалявам, госпожо. Не исках да ви стряскам. Дойдох да се видя с Прелата. Тя тук ли е някъде?
Жената протегна крак надолу и потърси пода. Ричард й подаде ръка. Тя му се усмихна с благодарност и отметна един прошарен кичур коса от лицето си. Останалата част от косата й бе вързана хлабаво на опашка отзад на тила. Когато стъпи на земята, главата й стигна едва до гърдите на Ричард. Като я гледаше, той си помисли, че като млада сигурно е била по-висока, но после като че ли нечия магическа ръка я бе натиснала по главата й я бе скъсила, разширявайки я настрани.
Тя вдигна очи и го изгледа любопитно, смръщила чело.
— Сестра Улиция и Сестра Финела ли те пуснаха да влезеш?
— Не — каза Ричард и огледа удобно мебелираната стая. — Те излязоха за малко.
— Но би трябвало да са оставили въздушен щит…
— Госпожо, трябва да говоря с Прелата. — Ричард видя, че в другия край на стаята има отворена врата, водеща към двора. — Тя тук някъде ли е?
— Имаш ли определена среща? — попита тя с тих и учтив глас.
— Не — призна той. — От дни се опитвам да си уговоря час. Онези две Сестри явно нямат намерение да направят каквото и да било по въпроса. Така че сам си определих ден и час.
Тя докосна с пръст долната си устна.
— Разбирам. Но все пак трябва да имаш уговорена среща. Такива са правилата. Съжалявам.
Ричард тръгна към отворената врата. Започваше да губи търпение, но запази гласа си спокоен, тъй като не искаше да плаши възрастната прислужница.
— Вижте, госпожо, наистина трябва да говоря с Прелата. Иначе всички ние ще имаме уговорена среща с Пазителя!
Тя повдигна учудено вежди.
— Нииима? — цъкна с език жената. — Със самия Пазител? Виж ти, виж ти!
Изведнъж Ричард спря. Примигна, след това изстена. Обърна се на пети.
— Ти си Прелатът, нали?
На лицето й се разля дяволита усмивка. Очите й заблестяха.
— Да, Ричард, струва ми се, че съм аз.
— Нима ме познаваш?
Тя се изкикоти.
— О, да, познавам те!
Ричард въздъхна.
— Значи ти управляваш това място?
Тя се изсмя по-силно.
— Както чувам, сега май ти го управляваш! За няма и месец въртиш половината Дворец на пръста си. Нищо чудно скоро да се наложи аз да моля за среща с теб.
Ричард й се усмихна приятелски.
— С удоволствие бих удовлетворил молбата ти.
— Очаквах с нетърпение да се видя с теб. — Тя го потупа по ръката. — Отсега нататък можеш да се отбиваш при мен, когато пожелаеш.
— Тогава защо досега не разрешаваше да ме пускат при теб?
Тя скръсти ръце пред налетите си, плътни гърди.
— Изпитвах те, моето момче. Изпитвах те. — Устните й отново се разшириха в усмивка. — Впечатлена съм. Мислех, че ще ти отнеме поне още шест, осем месеца.
Вратата рязко се отвори. Нещо дръпна Ричард за яката, краката му се отлепиха от земята и той бе запратен към стената. Не можеше да помръдне, не можеше да си поеме въздух. Двете Сестри стояха на прага и го гледаха яростно, опрели юмруци в хълбоците си.
— Хайде, хайде — каза Прелатът. — Престанете, вие двете. Пуснете момчето.
