— Трябва да се направи нещо. Той се кани да избяга. Една от кутиите на Орден беше отворена, следователно портата също. Камъкът на сълзите е пренесен в нашия свят. Аз трябва да направя нещо.
— Аха — усмихна се тя и спря. — Значи ти, който беше прикован за стената от една обикновена Сестра, възнамеряваш да се изправиш срещу самия Пазител?
— Случиха се много неща. Трябва да се действа!
— Виждам, че си говорил с Уорън. Той е изключително умен младеж. Но още е много зелен. Понякога има нужда от напътствия. От помощ.
Докато я наблюдаваше, Ричард си помисли, че сигурно е трябвало да действа по-обмислено. Уорън също.
— Та какво казваш за Пазителя? И за Камъка на сълзите? — Тя отново го хвана под ръка и го поведе нататък. — Щом портата е отворена и Камъкът на сълзите е тук, Ричард, защо Пазителят още не ни е погълнал? А?
— Може би се готви да го направи всеки момент.
— Аха. Значи мислиш, че той сигурно не желае да прекъсва вечерята си и затова отлага. Но щом приключи и си избърше устата, ще дойде тук и ще погълне света на живите. И затова възнамеряваш да отидеш и да му затвориш портата под носа, преди да е успял да си изтрие устата след вечеря? Нима си мислиш, че световете отвъд този действат по нашите закони? Че са като света на живите?
Ричард нервно прокара пръсти през косата си.
— Не знам. Нямам представа как става всичко това, но Уорън каза…
— Уорън не може да знае всичко. Той е само ученик. Притежава талант за пророчества, но има още много да учи. Знаеш ли защо пазим пророчествата долу, в подземията, и не позволяваме на всеки да ги чете? Поради същата причина, поради която ти и аз разговаряме сега: защото пророчествата могат да се окажат пагубни за необучения ум. А понякога дори и за обучения. Нещата са много по-сложни, отколкото си мислиш. Иначе Пазителят вече да ни е погълнал.
— Да не би да се опитваш да ме убедиш, че сме вън от опасност?
Тя се усмихна.
— Ние винаги сме в опасност, Ричард. Докато съществува светът на живите, той винаги ще бъде под някаква заплаха. Всяко живо същество е смъртно. — Тя го докосна по ръката. — Ти си много важен човек. Човек, за когото се говори в пророчествата. Но ако действаш необмислено, може да причиниш повече вреда, отколкото полза. Сам по себе си Камъкът на сълзите, дори и да е попаднал в нашия свят, не може да позволи на Пазителя да избяга през портата.
— Дано да си права — каза той и двамата отново тръгнаха.
Тя го погледна.
— Как е майка ти?
Ричард се загледа в тъмнината.
— Тя почина, когато бях малък. При пожар.
— Съжалявам, Ричард. А баща ти?
— Кой от двамата? — измърмори той.
— Твоят втори баща, Джордж.
Ричард се прокашля.
— Мрачният Рал го уби. — Той я погледна косо. — Откъде познаваш втория ми баща?
Тя го изгледа с онзи поглед, в който се четеше безвремие. Погледа, който бе виждал в очите на Ейди, Шота, Сестра Вирна, Ду Чайлу. И на Калан.
— Съжалявам, Ричард, не знаех, че е умрял. Джордж Сайфър беше страхотен човек.
Той се закова на място. Бе настръхнал целият.
— Чрез теб — прошепна той. — Ето как баща ми се е сдобил с онази книга — Ричард остави изречението си достатъчно неясно, за да може тя да го запълни с необходимите детайли и да потвърди впечатлението му.
Усмивката й едва забележимо разтегли крайчетата на устните й.
— Страх те е да го кажеш на глас ли? Книгата на преброените сенки. Нали за нея говориш? — Тя посочи една каменна пейка. — Седни, Ричард, преди да си паднал.
Той се отпусна тежко. Вдигна очи и я погледна.
— Ти? Ти си дала тази книга на баща ми, нали?
— Всъщност само му помогнах да я вземе. Виждаш ли, Ричард, както вече ти казах, ти наистина си сред старите ми познати. Е, последния път, когато те видях, не можеше да си държиш главата изправена. Беше едва на няколко месеца. — Тя се усмихна като на себе си. — Ако можеше майка ти да те види сега. Толкова се гордееше с теб. Казваше, че ти си онова благословение, което уравновесява проклятието. Нали виждаш, Ричард, светът на живите се стреми единствено към равновесие. Ти си детето, което трябва да постигне това равновесие. Доста съм вложила в теб.
Ричард едва помръдна езика от небцето си.
— Защо?
— Защото ти си камъкът в езерото. — Очите й сякаш се замъглиха. — Преди повече от три хиляди години магьосниците владееха Субстрактивната магия. Оттогава насам не се е родил никой, който да я притежава. Не преставахме да се надяваме, но до този момент не се появи нито един. Имаше няколко, които имаха желанието да я овладеят, но не притежаваха дарбата. А ти я притежаваш. Ти имаш дарбата и за Адитивната, и за Субстрактивната магия.
Ричард скочи на крака.
— Какво? Ти да не си се побъркала?
— Седни, Ричард.
Спокойната сила на гласа й, пронизващият й поглед, присъствието й го накараха да седне на мястото си. По някаква причина тя му се стори огромна. На вид си беше същата, но сякаш се извисяваше над него. Гласът й също стана по-внушителен.
— А сега ме чуй. Ти ми създаваш доста главоболия. Ти си като див бик, който непрекъснато събаря оградите и тъпче посевите. Залогът е твърде голям, за да ти позволя за вършееш наоколо, без да знаеш какво правиш. Знам, че си мислиш, че правиш каквото е необходимо. Но и бикът си мисли същото. Проблемът ти е в липсата на познания. Смятам да те образовам. Въпреки че няма да повярваш на част от нещата, които ще ти кажа, по-добре гледай да ги приемеш, в противен случай тази яка ще остане на врата ти доста дълго, защото не може да бъде свалена, преди да приемеш истината.
— Доколкото разбрах, Сестрите са тези, които свалят яката.
Погледът в очите й го накара да разбере, че щеше да е по-добре, ако си бе мълчал. Особено ако не иска да заеме местата на двете Сестри утре.
— Чак след като приемеш себе си, способностите си, истинската си сила, ще се освободиш от яката. Ти сам сложи Рада’Хан около врата си. Ние нямаме силата да я свалим, докато не ни помогнеш със своята. А единственият начин да го направиш е, като трупаш познания. И като свикнеш да се приемаш такъв, какъвто си.
Преди всичко трябва да научиш някои неща за Пазителя и Създателя и за същността на този свят. Твоят проблем, проблемът, който имат повечето хора, е същият като на Уорън: опитваш се да разбереш отвъдния свят чрез измеренията на този.
Доброто и злото, Създателят и Пазителят, са хаосът, разделен на две противостоящи сили. Макар всеки да ненавижда другия, те са взаимнозависими и не могат да съществуват един без друг. Те се определят един чрез друг. Борбата, нашата борба в този свят е да се поддържа равновесието.
Макар да успя да си наложи да не каже нищо, Ричард я гледаше с намръщено лице.
— От Създателя извира живот, душата на живота. Той разцъфва в този свят. Без Пазителя, без смъртта не може да има живот. Без смърт животът никога няма да свършва.
Можеш ли да си представиш свят, в който никой никога не умира? Където всяко дете се ражда и остава живо? Завинаги. Където всяко растение цъфти? Където всяко дърво живее вечно и всяко зрънце покълва? Какво ще стане тогава? Как ще се храним, ако не убиваме животни, ако не жънем нивите си, ако всичко живее вечно и не може да умре? Един безкраен живот, изпълнен с ненаситен, разяждащ глад. Светът на живите ще бъде погълнат от хаоса и ще се самоунищожи завинаги.
