— Може би моят Хан, моята Адитивна магия са по-силни?
— Докато прекосяваше Долината на изгубените, беше привлечен от Кулите. И от двата вида. Права ли съм?
— Може да е станало случайно.
Тя въздъхна уморено.
— Кулите са създадени от магьосници, които са притежавали и двата вида магия. В бялата Кула има бял пясък. Магьоснически пясък. Съмнявам се, че си взел от него.
— Това не доказва нищо. И какъв е този магьоснически пясък?
— Това е изключително ценен, всъщност бих казала безценен пясък. Той представлява кристализирал прах от костите на магьосниците, които са оставили живота си в Кулите. Един вид дестилирана магия. Тя дава сила на заклинанията, които се правят с него — добри или зли. Правилното заклинание, направено с бял магьоснически пясък, може да извика Пазителя. От черния пясък обаче взе, нали?
— Ами… да. Съвсем малко, просто ей така.
Тя кимна.
— Съвсем малко. Ричард, никой магьосник, откакто са построени Кулите, не е успял да вземе от този пясък. Никой магьосник освен онзи, който притежава Субстрактивна магия, не може да го направи. Пази този черен пясък като зеницата на очите си. Той е по-ценен, отколкото можеш да си представиш.
— Защо? Какво може да прави?
— Черният магьоснически пясък е противоположен на белия. Те се неутрализират взаимно. Черният, дори едно зрънце от него, може да развали заклинание, предназначено да призове Пазителя. Може да унищожи такова заклинание. Шепа такъв пясък е оръжие, струващо много кралства.
— И все пак — каза той — може просто…
— Последните магьосници, родени с двете магии, населиха Двореца на пророците със своята магия. Пророците от онова време знаеха, че един ден отново ще се роди някой, който притежава и двете магии, магьосник-воин. Затова магьосниците създадоха Блатистите гори и сбързовете. Роденият със Субстрактивна магия би изпитал влечение към това място. Би изпитал необходимост да се бие там. Яката пречи на Адитивната ти дарба да те убие. Блатистите гори отварят път за другата страна на твоята сила. Това е нещо, което Сестрите не могат да ти осигурят.
— Но аз се бих с Меча на истината — Гласът му прозвуча почти като плач. — Мечът го направи.
— Мечът на истината също е създаден от магьосници с дарба за двете страни на магията. Само онзи, който е роден със същата дарба, може да използва всички възможности на магията на меча. Само ти можеш да извлечеш всичко от меча. Но все още не си го направил.
Мечът ти помогна, но всъщност и без него щеше да убиеш сбърза. Дарбата ти е достатъчна. Ако не ми вярваш, остави меча тук и отиди в Блатистите гори само с ножа си. Пак ще можеш да убиеш сбърз.
И други са използвали това острие. Някои от тях дори не са притежавали дарбата, да не говорим за Субстрактивна магия.
Те не са използвали пълноценно магията на меча. Това острие е направено за теб. То, също както пророчествата и сбързовете, е изпратено, за да ти помогне.
— Не мисля, че съм магьосник-войн.
— Ядеш ли месо?
— Какво общо има това?
— Ти си дете на равновесието. Магьосниците трябва сами да установяват равновесието в себе си, нещата, които правят, силата си. Рядко някой магьосник-воин яде месо. Това въздържание им осигурява равновесието за убийствата, които са принудени да правят.
— Съжалявам, Ан, но просто не мога да повярвам, че притежавам Субстрактивна магия.
— Точно затова си толкова опасен. Всеки път, когато се сблъскаш с магия, твоят Хан научава нещо повече за това как да те пази, как да ти служи. Макар ти да не можеш да усетиш това. Рада’Хан ускорява този процес, но ти не можеш да усетиш и това. Ти правиш неща, без да осъзнаваш колко са важни, нито пък причината, поради която ги правиш. Както когато си бил заведен в черната Кула и си взел от черния магьоснически пясък. Или облата кост на скрина от Ейди.
Ричард повдигна вежди.
— Ти и Ейди ли познаваш?
— Да, тя помогна на баща ти и на мен да преминем през просеката, за да можем да вземем Книгата на преброените сенки.
— За каква кръгла кост говориш?
Ричард видя как в очите й проблесна тревога.
— Ейди имаше една кръгла кост, гравирана отгоре със зверове. Това е изключително опасна вещ. Твоята Субстрактивна магия би трябвало да те е привлякла към нея.
Ричард си припомни, че бе мярнал тази кост на една полица.
— Видях нещо подобно в къщата й, но не го взех. Не бих взел нещо, което не ми принадлежи. Може би това означава, че не притежавам Субстрактивна магия.
Тя се изправи.
— Не, нали си забелязал костта. Фактът, че не си я взел, означава само, че преди да сложиш Рада’Хан, твоята сила не е била развита достатъчно, за да те привлече към костта на скрина, както те е привлякла към черния пясък.
Ричард се поколеба.
— Това създало ли е някакъв проблем?
Тя се усмихна. Той си помисли, че го направи насила.
— Не. Ейди би пазила тази кост с цената на живота си. Тя знае колко е важна. Някой ден сам ще се убедиш.
— За какво служи?
— Тя помага да се защити воалът. Когато се използва от магьосник-воин като теб, който притежава и двете сили, тя призовава скрина. Скринът е сила, която помага да се държат световете разделени един от друг. Може да се каже, че скриновете са пазители на границата между двата свята.
— А какво ще стане, ако попадне в ръцете не на когото трябва? На някой, който иска да помогне на Пазителя?
Тя го дръпна за ризата.
— Прекалено много се тревожиш, Ричард. Имам работа. Вече трябва да вървиш. Положи всички усилия, дете, и учи. Научи се да докосваш своя Хан, да го контролираш. Ако искаш да бъдеш полезен на Създателя, трябва да учиш упорито.
Ричард се обърна към нея. Тя гледаше някъде в далечината.
— Ан, защо Пазителят иска света на живите? Какво би спечелил от него? Каква е причината?
Тя му отговори с мек, далечен глас.
— Смъртта е антитеза на живота. Пазителят съществува, за да поглъща живите. Ненавистта му към живота няма граници. Омразата му е вечна, както е вечен неговият затвор на смъртта.
Шестдесет и втора глава
Когато тръгна към каменния мост, Ричард беше потънал в себе си. От известно време не излизаше от стаята, отдаден на мислите си. Когато Сестрите идваха да провеждат заниманията си, се стараеше едва- едва. Вече се страхуваше от момента, в който щеше да се научи да докосва своя Хан. Уорън не излизаше от подземията, търсейки усилено информацията, за която бяха говорили. В онова, което Прелатът сподели с Ричард, не можеше да няма частица истина. Защо иначе Пазителят още не е минал през портата? Ако е могъл, е щял да го направи.
Нуждаеше се от разходка. Имаше чувството, че главата му ще се пръсне. Просто искаше да се махне за малко от Двореца. Изведнъж пред него изникна Паша.
— Търсих те.
Той не я погледна, а просто продължи напред.
— Защо?
