корени, но ставаше веднага и продължаваше напред. Едва си поемаше дъх. Напредваше в тъмнината, скачайки от камък на камък.
Стигна до мястото, където се бяха борили следобеда и едва поемайки си дъх, започна да крещи. Стиснал юмруци, вдигнал нагоре глава, неистово повтаряше името на Грач. Околните скали отнасяха гласа му надалеч. Отговори му единствено тишината.
Изтощен до крайност, Ричард падна на колене. Те скоро щяха да са тук. Сестрите щяха да открият змея със своите Ханове. Грач нямаше да знае намеренията им. Дори да не ги приближи, магията им можеше да го достигне и убие. Те можеха да го повалят от разстояние и да го подпалят.
— Грааач! Грааач!
По небето прелетя тъмна сянка и закри част от звездите. Змеят тупна на земята и прибра криле. Изви глава на една страна и изгъргори нещо.
Ричард го сграбчи за козината.
— Грач, чуй ме, трябва да се махнеш оттук. Не можеш да останеш повече. Те идват да те убият. Трябва да се махнеш!
Грач изскимтя въпросително. Ушите му щръкнаха нагоре. Опита се да прегърне Ричард, но той го отблъсна.
— Бягай! Разбра ме, знам, че ме разбра! Тръгвай! Искам да си вървиш. Те ще се опитат да те убият! Върви си и никога не се връщай.
Ушите на Грач клюмнаха. Той килна главата си на другата страна. Ричард го удари по гърдите и му посочи на север.
— Тръгвай! — отново посочи с ръка. — Върви и никога повече не се връщай по тези места!
Грач отново се опита да го прегърне и Ричард отново го отблъсна. Ушите на Грач клюмнаха още повече.
— Граач оиича Раач аард.
Ричард искаше повече от всичко друго на света да прегърне приятеля си и да му каже, че също го обича. Но не можеше. За да спаси живота му, трябваше да го накара да си отиде завинаги.
— Е, добре, аз пък не те обичам. Върви си и никога не се връщай!
Грач погледна надолу по хълма, по който бе побягнала Паша. После отново се извърна към Ричард. Зелените му очи се навлажниха. Протегна ръка. Ричард отново го отблъсна. Грач остана с вдигнати във въздуха ръце. Ричард си спомни първия път, когато бе прегърнал косматото зверче. Тогава Грач бе съвсем мъничък. А сега вече беше толкова голям. Заедно с него бе пораснала и дружбата, и любовта между двамата.
Той беше единственият му приятел и само Ричард можеше да го спаси. Ако наистина го обичаше, той трябваше да го направи.
— Махни се! Не те искам повече! Не искам никога повече да се връщаш! Ти си само огромна топка косми. Махай се! Ако наистина ме обичаш, ще направиш каквото те помолих!
Ричард искаше да продължи да крещи, но буцата в гърлото заглуши думите му. Той отстъпи назад. Грач сякаш изчезна в студения нощен въздух. Ръцете му за последен път се протегнаха напред. Чу се болезнен, молещ стон.
Ричард направи още една стъпка назад. Грач го последва. Ричард взе един камък от земята и го запрати по зверчето. Камъкът отскочи от широката му гръд.
— Махай се! — изкрещя отново и хвърли още един камък. — Не те искам повече. Махай се! Дори не искам да те виждам!
От зелените очи на Грач потекоха сълзи и покапаха по гърдите му.
— Граач оиича Раач аард!
— Ако наистина ме обичаш, ще го направиш! Бягай!
Звярът погледна надолу по хълма, накъдето бе избягала Паша, обърна се и разпери криле. Хвърли последен поглед през рамо към Ричард и отлетя в нощта.
Когато вече не виждаше тъмната сянка на фона на звездите, нито чуваше плясъка на криле, Ричард се строполи на земята. Единственият му приятел си беше отишъл.
— И аз те обичам, Грач!
Той се отдаде на неудържимия си плач.
— Добри духове, защо ми причинихте това? Той беше всичко за мен. Мразя ви! Всичките ви мразя!
Беше изминал половината път, когато го озари внезапна мисъл. Замръзна на място. Челюстта му се отпусна надолу. В спокойствието на нощта плъзна треперещи пръсти към джоба си.
Недалеч под него проблясваха светлините на града. Покривите лъщяха, облени от лунна светлина. До слуха му достигаха звуците на града.
Извади от джоба си кичура на Калан.
„Ако наистина ме обичаш, беше казала тя, ще го направиш.“ Точно това каза той на Грач преди малко. Изведнъж разбра всичко. Прозрението дойде толкова внезапно, че дъхът му секна.
Калан не го бе пропъдила. Беше спасила живота му. Беше направила за него онова, което той току-що направи за Грач.
При мисълта, че се е съмнявал в нея, го прониза болка, която го повали на колене. Това сигурно е разбило сърцето й. Как е могъл да се съмнява в нея?
Яката. Толкова се страхуваше от яката, че се бе оставил да бъде заслепен от нея. Калан го обича. Не е искала да се отърве от него, а да спаси живота му. Тя го обича.
Той разтвори ръце и извърна лице към небето.
„Тя ме обича!“
Стоеше на колене, загледан в кичура коса, която тя му бе подарила, за да му напомня за любовта й. Никога, през целия си живот, не бе изпитвал такова облекчение. Светът отново оживя за него. Мисълта му трескаво се мяташе от едно нещо към друго. Току-що бе пропъдил Грач и косматият му приятел сигурно си мислеше, че Ричард просто не го иска вече. Това го натъжаваше, но в същото време именно тази случка му помогна да разбере, че Калан го обича. Това го изпълваше с неописуема радост. Накрая той се отдаде на тази радост.
Реши, че един ден Грач щеше да го разбере. Един ден, когато свали яката от врата си, Ричард щеше да намери приятеля си и да го върне при себе си. А дори това да не станеше, утешаваше го мисълта, че на свобода змеят щеше да е много по-щастлив. Той трябваше сам да намери своя път в живота, както бе направил Ричард.
В този момент най-много от всичко на света искаше да прегърне Калан и да й каже колко много я обича. Но не можеше. Беше затворник на Сестрите и трябваше да учи, за да може да свали яката. Да я свали, за да се върне при Калан. Вече не се съмняваше, че тя ще го чака. Беше му казала, че винаги ще го обича.
Когато срещна хайката на Сестрите, Ричард се опита да им обясни, че няма смисъл да продължават и че звярът си е отишъл. Но те не му повярваха и продължиха нагоре по хълма. Все едно. Нали Грач вече го нямаше. Приятелят му бе спасен.
Когато влезе в града, купи от първия уличен търговец една златна огърлица, без изобщо да провери дали е истинска. Не го интересуваше, нали изглеждаше красива. Взе почти на бегом останалата част от пътя до Двореца. Паша го чакаше в коридора пред стаята му.
— Ричард, Ричард! Толкова се тревожех. Знам, че си ми сърдит, но разбери, че…
Той й се усмихна.
— Не съм ти сърдит, Паша. Наистина. Купил съм ти подарък в знак на благодарност!
Тя едва не извика от изненада, когато видя огърлицата.
— За мен ли е! Но защо?
