— Исках да бъда с теб.
— Е, аз отивам да се поразходя на чист въздух.
Тя сви рамене.
— Нямам нищо против една разходка. Може ли да дойда?
Ричард я погледна. Беше с ефирната си кафява рокля с остро деколте. А навън бе кучешки студ. Добре че поне бе взела практична наглед виолетова пелерина. На ушите й се люлееха големи златни обеци. Коланът пасваше на огърлицата й — и двете украшения имаха еднакви златни медальони по средата. Изглеждаше наистина добре, но не бе подходящо облечена за разходка из гората.
— Да не си обула онези безполезни чепици?
Тя вдигна крак да му покаже високите си кожени ботуши.
— Поръчах ги специално, за да мога да се разхождам с теб извън града.
„Специално“, каза си под мустак Ричард. След това си спомни колко я бе засегнал, когато й каза, че синята рокля не й отива. Не искаше да накърнява чувствата й, като я отпрати. Та тя просто се опитваше да му се хареса. Пък и може би едно усмихнато лице наоколо щеше да му се отрази добре.
— Е, хубаво, нямам нищо против да дойдеш с мен, стига само да не си мислиш, че ще те забавлявам с разговор.
Тя се усмихна и го хвана за ръката.
— Ще се радвам просто да повървя до теб.
Ако не друго, присъствието на Паша поне бързо охлади интереса на градските жени към него. По- смелите, които си позволяваха да се приближат прекалено много, си спечелваха гневния й поглед. Онези, които не разбираха от погледи, имаха удоволствието да опитат нещо друго: нейния Хан. Те подскачаха, сякаш прободени от невидима сила, и бързо се изпаряваха.
Ричард вече бе разбрал защо Дворецът произвежда магьосници. Защото се надяваха един ден да се роди някой, който притежава и Субстрактивна, и Адитивна магия.
Вече имаха един.
Двамата вървяха мълчаливо нагоре по хълма, окъпан в златистата светлина на късното следобедно слънце. Сред скалистия пейзаж, обърнат към града, Ричард се почувства по-добре. И макар да знаеше, че това е илюзия, изпита усещане за свобода. Изведнъж му се прииска да не бе взимал Паша със себе си. Не беше виждал Грач от дни. Малкото зверче сигурно вече е пощуряло от притеснение.
Нямаше представа какво ще прави оттук нататък. Не знаеше дали всичко, което му каза Прелатът, е истина и не беше наясно от кое се страхува повече — че е истина, или че е не е.
Паша стисна ръката му така, че го изтръгна от хаотичните му мисли и го накара да спре. Погледът й шареше нервно наоколо. По учестеното й дишане разбра, че е изплашена от нещо.
— Какво има? — попита той.
Погледът й се плъзгаше по околните скали.
— Ричард, там има нещо. Моля те, нека да се връщаме!
Ричард изтегли меча си. Характерният му звън изпълни притихналия следобеден въздух. Не чувстваше никаква опасност, но нейният Хан явно бе усетил нещо, което я беше изплашило.
Паша извика леко. Ричард се извъртя. Иззад една скала се подаде главата на Грач. Паша отстъпи назад.
— Не се плаши, той няма да те нарани!
Грач му се усмихна радостно, показвайки острите си зъби, и се изправи в цял ръст. Беше внушителен.
— Убий го! — изкрещя тя. — Това е див звяр! Убий го!
— Паша, успокой се. Той няма да ти направи нищо.
Тя продължи да отстъпва назад. Грач гледаше ту Ричард, ту нея и не знаеше какво да прави. Ричард се сети, че тя може да реши да използва силата си, за да нарани змея и застана между двамата.
— Ричард, махни се, трябва да го убием! Та това е звяр!
— Той няма да те нарани, Паша. Аз го познавам. Паша…
Тя се обърна и хукна, а виолетовата пелерина се развя зад гърба й. Ричард изохка, гледайки я как лети надолу по хълма. Обърна се към Грач и го сгълча.
— Какво ти става? Защо трябваше да я плашиш така? Защо реши да се показваш пред хората?
Грач увеси уши. Раменете му се отпуснаха виновно, започна да скимти. Когато крилата му затрепериха, Ричард се доближи до него.
— Е, вече е късно да съжаляваш. Ела и ме прегърни.
Грач стоеше, забил поглед в земята.
— Хайде, всичко е наред.
Ричард обви с ръце огромното космато същество. Грач най-сетне се отзова. Разпери криле и обви с тях Ричард, гъргорейки от щастие. В следващия миг събори приятеля си на земята и започна да се боричка с него. Ричард го гъделичка, докато Грач не се разсмя щастливо.
Когато се успокоиха, змеят доближи нокът до джоба, в който Ричард държеше кичура от косата на Калан. Погледна го изпод веждите си, големи колкото остриета на брадви. Ричард изведнъж разбра какво иска да го пита зверчето.
— Не, не, това не е същата жена. Съвсем различна е.
Грач се намръщи. Явно не разбираше. На Ричард не му се обясняваше. Вместо това се отзова на поканата на косматия си приятел да се поборичкат още малко.
Когато се върна в Двореца, вече се смрачаваше. Трябваше да намери Паша и да й обясни, че Грач му е приятел, а не е опасен звяр. Но преди да е открил Паша, Сестра Вирна откри него.
— Да не би да става въпрос за онова бебе, за малкото на змея, което ти казах да убиеш? Да не би да си му позволил да ни последва?
Ричард я изгледа.
— Той беше толкова безпомощен, Сестро. Не мога да убия нещо, което не представлява заплаха за мен. Двамата се сприятелихме.
Тя измърмори нещо и избърса с ръка челото си.
— Звучи толкова абсурдно, че сигурно е вярно. Имал си нужда от приятел, но не си пожелал това да съм аз.
— Сестро Вирна…
— Но защо остави Паша да го види?
— Не съм. Той просто си показа главата иззад една скала. Дори не знаех, че е там. Паша го видя, преди да разбера, че се е появил.
Сестрата въздъхна отчаяно.
— Хората тук се страхуват от дивите зверове. Убиват ги. Паша опищя Двореца, че на хълма има див звяр.
— Ще им обясня. Те ще разберат, че…
— Ричард! Чуй ме!
Той отстъпи крачка назад и зачака тя да продължи.
— В Двореца мислят, че животните, отглеждани като домашни любимци, са пречка за това човек да се научи да използва своя Хан. Смята се, че това отклонява чувствата от човека и ги насочва към съществото, което той отглежда. Според мен е нелепо, но това е друг въпрос.
— И сега какво? Мислиш, че ще ми забранят да го виждам?
Тя сложи ръка на рамото му.
— Не, Ричард, те смятат, че това е див звяр, който може да те нападне. Според тях ти си в опасност. Докато ние с теб седим и си приказваме, Сестрите организират хайка. Възнамеряват да го издебнат и убият. За твое добро.
Ричард хвърли бърз поглед към загриженото й лице и само секунда по-късно вече тичаше презглава. Прекоси светкавично моста и града. Хората изумени го гледаха как лети по улиците. Прескачаше колички, които не се отместваха навреме от пътя му, блъсна една сергия, на която се продаваха амулети. Хората крещяха след него, но той не спираше.
Когато стигна до хълмовете, сърцето му биеше бясно в ушите. На няколко пъти се спъва в камъни и
