Ричард тупна на земята и изгледа гневно Сестрите.
— Аз накарах двете момчета да направят това. Те не са виновни. Ако ще наказвате някого, трябва да съм аз. Те нямат нищо общо. Направите ли им нещо, ще отговаряте пред мен!
Едната Сестра направи крачка към него.
— Вече се разпоредихме за тяхното наказание. Те ще си получат заслуженото. — Тя вдигна пръчката си към него. — А за своето наказание не се тревожи. Ще си го получиш отделно.
— Да, Сестро Улиция — каза Прелатът. — Смятам, че е редно да има наказание.
Сестрата хвърли на Ричард победоносен поглед.
— За вас — допълни Прелатът.
Сестра Улиция зяпна.
— Прелат Аналина?
— Нима не ви заповядах изрично да не пускате Ричард тук?
Двете Сестри изправиха гръб.
— Да, Прелат Аналина!
— Но той е тук. В моя кабинет.
Сестра Улиция посочи към вратата.
— Но… ние оставихме въздушен щит! Не е възможно…
— О, не е възможно, значи?
Сестрата отпусна ръка, виждайки смръщеното чело на Прелата.
— Но защо ми се струва, че го виждам пред себе си. Така ли е, Сестри?
— Да, Прелат Аналина! — казаха двете в един глас.
— И какво сега, доколкото разбирам, вие двете възнамерявате да отбележите провала си, като се върнете на работните си места, сякаш нищо не се е случило. И да накажете тях, задето успяха, така ли? — Прелатът цъкна с език. — Вие двете ще понесете наказанието, което сте отредили за момчетата.
Сестрите пребледняха.
— Но, Прелат Аналина — прошепна втората. — Не можете да направите това с една Сестра.
— Не мога, значи, така ли, Сестро Финела? И какво е това, което не мога да направя? Какво е наказанието?
— Да ги напердашат по дупетата… утре сутринта след закуска… пред всички.
— Звучи справедливо. Вие двете ще заемете местата им.
— Но, Прелат Аналина — изумено прошепна Сестра Улиция, — ние сме Сестри на светлината. Това ще бъде унизително.
— Един урок по смирение няма да ви дойде зле. Не съм чула някой да е пострадал от подобно нещо. Ние всички сме смирени слуги на нашия Създател. Задето се провалихте, ще бъдете публично напердашени вместо двете момчета.
Сестра Улиция настръхна.
— А ако откажем да се подчиним, Прелат Аналина?
Прелатът се усмихна.
— Тогава ще знам, че на вас повече не мога да разчитам. И че вече не желаете да бъдете Сестри на светлината.
Двете се поклониха. Когато вратата се затвори зад тях, Ричард повдигна вежда към Прелата.
— Надявам се никога да не се окажем от двете страни на барикадата, Прелат Аналина!
Тя се изкикоти.
— Моля те, наричай ме Ан. Така се обръщат към мен старите ми познати.
— За мен ще е голяма чест да те наричам Ан, Прелате, но не мисля, че се числя към старите ти познати.
— Нима? — Тя се усмихна. — Виж ти, виж какво наперено момче. Е, все едно. Въпреки това можеш да ме наричаш Ан. Знаеш ли защо ги наказах? Защото ти пое отговорността за действията си. А те не оцениха важността на постъпката ти. Започваш да се научаваш да бъдеш магьосник.
— Какво искаш да кажеш?
— Знаеше, че е опасно да се изправиш срещу тях двете, нали?
Ричард кимна.
— И въпреки това използва двете момчета. Макар да си бил убеден, че ще бъдат наказани.
— Да, но трябваше да го направя. Наистина е много важно да те видя, а това беше единственото, което успях да измисля.
— Бремето на магьосника. Така се нарича. Да използва хората. Мъдрият магьосник разбира, че е невъзможно да свърши всичко сам и че ако работата е достатъчно важна, трябва да използва други хора, за да му помогнат да я свърши. Дори това да коства живота на онези, които са му помогнали. Това качество е много рядко и жизнено необходимо за един добър магьосник. А вероятно и за един Прелат.
— Ан, много е спешно. Трябва да говоря с теб.
— Спешно, значи? Е, щом е така, защо не се поразходим из градината ми и да поговорим за това спешно нещо.
Тя го хвана под ръка и двамата тръгнаха през вратата. Отвън, облян в лунна светлина, се простираше огромен двор, обсипан с дървета, пътеки, саксии с цветя, храсти и прекрасно езеро. Ричард обаче не забелязваше красотата на градината. Откакто бе говорил с Уорън, не можеше нито да яде, нито да спи. Ако Пазителят избягаше, щеше да вземе при себе си всички, в това число и Калан. Ричард трябваше да направи нещо.
— Ан, светът е изправен пред страшна катастрофа. Нужна ми е твоята помощ. Трябва да сваля тази яка от врата си, за да мога да се притека на помощ.
— Точно за това съм тук, Ричард, за да помагам. Каква е тази катастрофа?
— Пазителят…
— Безименният — поправи го тя.
— Какво значение има?
— Споменаването на името му привлича неговото внимание.
— Ан, това е само дума. Важна е не думата, а нейното значение. Нима мислиш, че като наричаш Пазителя „Безименния“, го заблуждаваш, че не говориш за него? Грешно е човек да счита враговете си за глупаци, а себе си за умник.
От гърдите й се надигна сърдечен смях.
— Толкова отдавна чакам някой да го проумее. — Тя спря пред езерото и той я попита:
— Какво означава „камъкът в езерото“?
Тя плъзна поглед по гладката повърхност на водата.
— Ти си сам, Ричард.
— Да не искаш да кажеш, че има повече от един?
Във въздуха се вдигна камъче и се настани леко в ръката й.
— Всеки човек въздейства върху останалите. Има хора, които вдъхновяват другите да вършат велики неща. Има и такива, които въвличат себеподобните си в престъпления. Родените с дарбата влияят на околните още повече. Колкото по-силен е Ханът на определен човек, толкова по-голямо е въздействието му.
— Какво общо има това с мен? Какво общо има с камъка в езерото?
— Виждаш ли тези растения, които се носят по повърхността на водата? Да приемем, че това са другите, светът на живите. А ти си камъкът. — Тя хвърли камъка в езерото. — Виждаш ли? Вълничките, които ти създаде, влияят на всички останали. Без теб всички тези вълнички не би ги имало.
— Значи всички се носят нагоре-надолу с вълните. А камъкът потъва.
Тя му се усмихна тъжно.
— Никога не забравяй това.
Отговорът й го накара да се замисли.
— Мисля, че ми възлагаш прекалено големи надежди. Не знаеш нищо за мен. Не ме познаваш.
— Мисля, че те познавам повече, отколкото предполагаш, дете. А какво толкова те притеснява Пазителят?
