Цяла нощ бе сънувал кошмари. И както обикновено, не ги помнеше. Но със сигурност бяха кошмари, понеже още усещаше онова пихтиесто, безформено чувство на спиращ дъха, неопределен, френетичен ужас. Отметна трептящия плащ на съня, сякаш захвърляше смачкано одеяло. Зловещите създания, които бе сънувал, продължаваха да протягат към него наострените си ноктести лапи, мъчейки се да го отвлекат в своя свят, но той си напомни, че сънищата са нещо нереално и неважно, и прогони натрапчивите образи от съзнанието си. Вече бе буден и чувството на ужас постепенно започна да се разсейва — като мъгла, която гине под ярките лъчи на слънцето.
При все това овладя дишането си с усилие.
Фактът, заслужаващ вниманието му, беше, че са се върнали. Не винаги усещаше завръщането им, но този път някак си бе убеден, че са наблизо.
По някое време през нощта бе излязъл вятър. Вдигаше облаци прах, развяваше дрехите му, рошеше косите му. Насред нажежената пустош пърлещите талази не облекчаваха ни най-малко жегата. Вместо да действа освежително, вятърът бе толкова парещ, сякаш излизаше от доменна пещ; подивели огнени езици прогаряха плътта на Ричард.
Протегна се опипом към меха с вода, ала не го напипа веднага. Помъчи се да си спомни къде точно го бе оставил, но тъй като в главата му се блъскаше лавина от мисли, които се опитваха да привлекат вниманието му, не стигна доникъде. Наложи се да остави въпроса с утоляването на жаждата си за по-късно.
Калан лежеше наблизо, обърната към него. Бе прибрала косата си под брадичката. Вятърът развяваше няколко непослушни кичура пред лицето и. Ричард обожаваше да седи и да я гледа; този път му трябваше време, докато се освести, но после успя да различи на мъждивата светлина на звездите равномерното и дишане. Спеше дълбоко.
Огледа бивака, на изток небето започваше леко да розовее. Имаше още време до зазоряване.
Разбра, че е проспал реда си за стоене на пост. Явно Кара и Калан бяха решили, че той най-много се нуждае от сън и могат да минат и без него, и се бяха наговорили да не го будят. И сигурно имаха право. Беше толкова изтощен, че спа като заклан през цялата нощ. Сега обаче беше повече от буден.
Главоболието му беше изчезнало.
Тихо и внимателно, за да не събуди Калан, Ричард се отмести назад. Инстинктивно посегна към меча от другата си страна. Пръстите му обходиха релефа на до болка познатата ножница, изкована от злато и сребро — металната повърхност беше топла. Винаги му действаше успокоително да се увери, че мечът му си е на мястото и в готовност; този път — повече от всякога. Надигна се безшумно, нахлузи ремъка през главата си и го спусна през дясното рамо. Щом се изправи, мечът залепна на мястото си, готов за действие.
Въпреки че се почувства по-добре с меч на хълбока, след касапницата край Колоните на Сътворението само при мисълта, че може да се наложи да го използва, му се повдигаше. Потръпна при спомена за случилото се. Но ако не бе направил нужното, сега Калан нямаше да спи спокойно; щеше да е мъртва или дори по-лошо.
Имаше и още нещо положително — спасиха Дженсън. Видя я сгушена до любимата си козичка, прегърнала двете спящи мъничета на Бети. Ричард се усмихна — на чудото да имаш сестра, на ума и способностите и, на чудесата на живота, които тя тепърва щеше да открива. Беше щастлив, че Дженсън иска да бъде с него, но в същото време се притесняваше, че неговите проблеми могат да се отразят и на нейната безопасност. Наистина вече никое място не бе сигурно — докато плъпналите орди на Императорския орден не бъдат победени или поне върнати там, откъдето бяха дошли.
Бивакът им бе връхлетян от вихър мощен вятър, който вдигна още по-плътни облаци прах. Ричард запримига, за да предпази доколкото може очите си от полуделия пясък. Свистенето на вятъра го вбесяваше, защото заглушаваше всички шумове наоколо. Колкото и да напрягаше слух, не успяваше да чуе нищо друго.
Присвил очи срещу вихрушката, забеляза Том, който, качен на каруцата си, внимателно се оглеждаше във всички посоки. От другата страна на конете спеше Фридрих, а Кара бе легнала от външната страна на Калан, поставяйки себе си между бивака и всяка опасност, която можеше да ги дебне откъм пустинята. В сумрака Том не бе забелязал Господаря Рал. Ричард го издебна да погледне в другата посока и се измъкна от пределите на бивака, като остави Том да бди над останалите.
Чувстваше се комфортно под плаща на нощта. Годините опит го бяха научили да се промъква незабелязано между сенките, да се придвижва безшумно в тъмнината. Сега стори същото и се отдалечи от бивака, съсредоточен върху причината, поради която се събуди тъй внезапно — причина, неуловима за останалите.
За разлика от Том, соколите не пропуснаха раздвижването на Ричард. Закръжиха високо в небето, последваха го из пресечената местност. Едва се виждаха на фона на мрачното небе, но Ричард ги засичаше, докато затъмняваха звездите, издайнически сенки пред искрящата черна пелена на нощта — сенки, които бе убеден, че усеща тъй отчетливо, както и вижда.
Изчезването на ужасното главоболие определено му донесе облекчение, ала начинът, по който бе стихнало, даваше повод за притеснения. Болката често изчезваше, щом вниманието му бъде привлечено от нещо друго. Нещо опасно. В същото време, макар болката привидно да я нямаше, тя сякаш се криеше в сенките на съзнанието му, притаена в очакване той да се отпусне, за да го изненада.
При тези негови главоболия болката бе тъй ужасяващо интензивна, че той се чувстваше смазан във всяка фибра на съществото си. Макар че понякога едва се държеше на крака от болка, едва поставяше единия си крак пред другия, беше разбрал, че да се предаде, значи да загине. Колкото и да бяха ужасни главоболията сами по себе си, Ричард не се тревожеше толкова за силата им, колкото за причината, довела до появата им.
Сегашните главоболия не бяха като някогашните, причинени от дарбата, но не бяха и като обикновени главоболия, каквито се случва да имат хората. Откакто се помнеше, все имаше главоболия, майка му също редовно се оплакваше от такива проблеми, даже по-често от него. Наричаше ги „мрачните ми главоболия“. Ричард разбираше прекрасно какво има предвид.
Сегашните обаче, макар и наистина доста „мрачни“, бяха доста различни. Питаше се дали се дължат на дарбата.
И преди бе имал главоболия, причинени от дарбата. Беше предупреден, че когато поотрасне, когато започне да осъзнава способностите си и да разбира по-добре, ще бъде сполетяван от главоболия, идващи от дарбата. Лекът за тях би трябвало да е съвсем прост: да потърси помощта на друг магьосник, когото да накара да го въведе в следващото ниво на познание и разбиране на дарбата вътре в него. Това вътрешно разбиране би трябвало да му помогне да овладее и елиминира болката — да потуши огъня. Поне така му бе казано.
Разбира се, поради липса на други магьосници Сестрите на светлината с готовност му сложиха яка на шията, за да му помогнат да контролира изплъзващата се сила на дарбата му.
Беше му казано, че ако тези главоболия не бъдат лекувани подобаващо, са смъртоносни. В това поне бе убеден. Точно в момента, при всичките му други проблеми, не можеше да си позволи да обръща внимание и на това. Сега нямаше какво да стори; наблизо нямаше кой да му помогне да се справи с главоболията — нямаше магьосници, нито пък (не че би им позволил да му причинят това още веднъж) Сестри на светлината, които да му сложат яка.
За пореден път си каза, че болката е по-различна от предишния път, когато причина за появяването и бе станала дарбата. Напомни си, че не бива да си създава несъществуващи проблеми.
Имаше си достатъчно съвършено реални.
Чу свистенето на стрелнала се рязко във въздуха птица. Вдигнал облак прах, един сокол рязко смени посоката, така, че да огледа Ричард по-добре.
Последва го втори, след това трети, четвърти, пети. Постепенно се изгубиха в небето, като летяха в редица един след друг. Крилата им с мъка съумяваха да държат стабилен курс в излезлия вятър. Малко по- нататък завиха рязко и полетяха обратно.
Още преди да го приближат достатъчно, соколите оформиха стегнат обръч. При всеки удар на огромните им криле Ричард обикновено чуваше шумоленето на перата им на вятъра, ала сега то бе погълнато от гласа на вятъра. Черните очи на птиците наблюдаваха как той ги наблюдава. Ричард съзнателно им показваше, че ги е забелязал, че не е проспал завръщането им през нощта.
