и пръхтяха. С крайчеца на окото си Ричард забеляза как от тъмнината се изстреляха две успоредни черни линии, които се понесоха ниско над земята. Бети нададе сърцераздирателен вой.
В следващия миг линиите изчезнаха така, както се бяха появили — потънаха в гъстата мъглявина.
— Не! — изкрещя Дженсън и хукна към животните.
Неподвижната фигура ги наблюдаваше. Том протегна ръка, за да спре прелитащата покрай него Дженсън. Тя се отскубна. За миг Ричард се уплаши да не би Том да хукне подире и, но онзи продължи да тича към него.
Внезапно от кипналия мрак изскочиха двата изгубили се сокола, тъй близо, че Ричард различи хрущялите стволове на широко разперените им срещу вятъра крила. Двете птици успяха да се преборят с бушуващата буря и се включиха в кръга, като всяка от тях носеше в мощните си нокти по една малка, безжизнена бяла топчица.
Том тичаше с лъка в едната ръка и колчана в другата. Направил избора си, Ричард пусна меча в ножницата и сграбчи лъка.
С отработено плавно движение насочи лъка и опъна тетивата. Измъкна една стрела от кожения колчан, който Том стискаше в едрия си юмрук.
Докато се извръщаше към мишената си, Ричард вече бе заредил стрелата и се прицелваше. Изпита смътно удоволствие от напрежението, изпълнило мускулите му при опъването на тетивата, от очакването да освободи това напрежение. Почувства се добре, осланяйки се на силата си, на уменията си, на безкрайните часове тренировки — а не на магията.
Неподвижната фигура на липсващия мъж продължаваше да го наблюдава. Пясъчните въртопи обливаха фигурата и очертаваха контурите и. Напрегнал взор зад острия като бръснач връх на стрелата, Ричард хвърляше яростни погледи към главата. Остриетата винаги го изпълваха с чувство на покой. С острие в ръката той бе в стихията си — все едно дали то ще се вреже в пясъчна плът или ще прободе до кръв. Стоманеното острие на стрелата бе насочено към празното петно насред пясъчната вихрушка, където би следвало да се намира главата.
Пронизителните писъци на соколите заглушиха воя на вятъра.
Долепил тетивата до бузата си, Ричард се отдаде на насладата от усещането за напрегнатост в мускулите, усети тежестта на лъка, перата на стрелата, галещи плътта му, разстоянието между острието и мишената, запълнено с облак пясък, натиска на вятъра срещу ръката му, лъка, стрелата. Всеки един от тези фактори, както и още стотина други, бяха подложени на вътрешна преценка, която след толкова много тренировки и опит ставаше напълно несъзнателно и изчисляваше къде точно ще попадне стрелата, след като веднъж бъде изстреляна.
Фигурата насреща му продължаваше да го наблюдава.
Ричард рязко вдигна лъка и се прицели.
Светът изведнъж му се стори не само неподвижен, но и убийствено тих, разстоянието мигом изчезна. Тялото му се изопна като тетивата, стрелата пое в себе си плътния образ на целеустремеността му, мишената пред стрелата се превърна в единствения смисъл на съществуването му. Осъзнатото намерение провокира мигновено преизчисляване на усилията, нужни за изпращането на стрелата до целта.
Бушуващият пясък сякаш се укроти, соколите, разперили широко криле, едва си проправяха път през сгъстения въздух. У Ричард нямаше и капка съмнение относно точното място, което ще уцели стрелата, когато стигне до финалната точка на започващото сега пътешествие. Усети как тетивата пружинира в китката му. Видя перата в края на стрелата да се отделят от лъка, докато стволът и се огъна леко, отскачайки, и полетя.
В мига, в който първата стрела намери мишената, Ричард вече изваждаше втората от колчана в ръката на Том. В пурпурната зора изригна фонтан от птичи пера. Соколът полетя като камък и тупна шумно на земята, недалеч от силуета, който се носеше ниско над земята. Кървавата топчица се спаси от ноктите, но бе твърде късно.
Другите четири сокола заврещяха яростно. Запляскаха с криле, за да наберат височина, единият изпищя пронизително право срещу Ричард. Той прихвана мишената.
Втората стрела излетя.
Заби се право в зейналото гърло на сокола и излезе през тила, прекъсвайки внезапно ядния му вой. Безжизненият торс полетя към земята. Фигурата под оцелелите три сокола започна да се стопява сред пясъчната вихрушка.
Трите птици, сякаш изоставяйки господаря си, завиха рязко и полетяха целеустремено към Ричард. Той ги прецени хладно иззад своите пера. Излетя и третата стрела. Соколът, който летеше в средата, повдигна дясното си крило, за да смени посоката, но острието го прониза в сърцето. Запремята се надолу, пясъчната буря го завихри на спирала и го запрати в твърдата земя недалеч от Ричард.
Последните две птици нададоха предизвикателни крясъци и се спуснаха към него.
Той опъна тетивата и зареди четвъртата стрела. Мишената му летеше стремглаво напред. Стрелата излетя светкавично. Разкъса тялото на черноперия сокол, който все още стискаше в ноктите си кървавото телце на козлето.
Петият разярен сокол се спусна към Ричард с прибрани към тялото криле. Веднага щом Ричард грабна една стрела от колчана, който му подаде нетърпеливият Том, едрият Д’Харанец извади ножа си. Още преди Ричард да е успял да постави стрелата на тетивата, ножът разпори тялото на грабливата птица. Ричард отстъпи встрани, а безжизненото тяло на едрата птица профуча край него и се заби в земята на сантиметри от него. С падането и изгладеният от вятъра камък наблизо бе опръскал с кръв, навсякъде се разхвърчаха пера с черни крайчета.
Зората, само допреди миг огласена от смразяващите кръвта крясъци на черноперите соколи, изведнъж притихна. Останаха само приглушените стонове на вятъра. Той развяваше из безкрайната пустош под жълто оранжевото небе самотни черни пера.
В същия миг слънчевите лъчи раздраха хоризонта, по земята пробягаха дълги сенки.
Дженсън притисна до гръдта си една от безжизнените топчици. Бети блееше жаловито, от една драскотина на тялото и капеше кръв, беше се вдигнала на задните си крака и се мъчеше да събуди притихналото в прегръдката на господарката си мъниче. Дженсън се наведе над другото козле, проснато на земята, и остави мъртвото му братче до него. Бети припряно заоблизва кървавите трупчета. Дженсън гушна козичката, след което взе да я бута встрани. Бети зарови копитца в пръстта — не искаше да изостави покосените си дечица. Дженсън нямаше какво друго да стори, освен да успокои приятелката си със задавени от сълзи думи.
Щом тя се отказа да откъсне Бети от мъртвите и козлета и се изправи, Ричард я прегърна.
— Какво накара тези соколи така внезапно да променят поведението си?
— Не знам — отвърна Ричард. — Значи не забеляза друго освен соколите?
Дженсън се облегна на брат си, заровила разплаканото си лице в ръце.
— Видях единствено птиците — рече тя и избърса бузите си с опакото на ръцете си.
— Ами фигурата, оформена от бушуващия пясък? — попита Калан, отпуснала приятелска ръка на рамото на Дженсън.
— Фигура ли? — погледът на Дженсън обиколи лицата и на двамата. — Каква фигура?
— Приличаше на мъж. — Калан вдигна ръце и очерта във въздуха въображаем силует. — Сякаш беше мъж, наметнат с пелерина с качулка.
— Не видях нищо друго освен соколите и облаците пощурял пясък.
— Значи не си видяла пясъкът да докосва някакви очертания? — попита Ричард. — Не си видяла фигура, описана от пясъка?
Дженсън поклати енергично глава и пристъпи към Бети.
— Ако фигурата е била активирана чрез магия — сниши поверително глас Калан към Ричард, — няма как да я е видяла, но защо поне не е видяла пясъка?
— За нея магията изобщо не е съществувала.
— Но не и пясъкът.
— Цветът си стои върху дадена картина, ала слепецът не може да го види, както не може да види и дирите, оставени от натопената в боя четка, които оформят един или друг образ. — Той поклати удивено глава и погледна Дженсън. — Не можем да определим до каква степен даден човек е повлиян от други
