неща, когато не може да възприема магията, взаимодействаща с тези въпросни неща. Доколкото ни е известно, възможно е съзнанието и просто да отказва да разпознава нещо, породено чрез магия, и го вижда просто като завихрен пясък. Възможно е дори друго — тъй като магията създава определена конструкция, само ние можем да различим песъчинките, които участват непосредствено в оформянето на тази конструкция, докато Дженсън възприема всички частици наведнъж и така въпросната конструкция става невидима за нея, защото се слива с останалите песъчинки.
— Не е изключено да е нещо подобно като границата; два свята, които съществуват паралелно по едно и също време. Може би ние с Дженсън наблюдаваме едно и също нещо, но гледаме през различни очи — през различни светове.
Калан кимна, докато Ричард коленичи до Дженсън, за да огледа дълбокия разрез върху жилавата кафява козина на Бети.
— Трябва да се зашие — каза Дженсън. — Не е страшно, но изисква грижи.
Дженсън преглътна сълзите си, Ричард се изправи.
— Значи онова, за което говориш, е направено с магия? Ричард загледа към мястото, където се бе появила фигурата.
— Беше нещо зло.
Застаналият наблизо Ръсти тръсна глава и изцвили, за да изрази съчувствието си към неутешимата Бети. Когато Том постави тъжно ръка връз рамото на Дженсън, тя я стисна, сякаш да почерпи сила от нея, след което я притисна към бузата си.
Когато най-сетне се изправи, Дженсън вдигна ръка над очите си, за да се предпази от разярения вятър, и огледа хоризонта.
— Поне се отървахме от противните соколи.
— Не задълго — отвърна Ричард.
Главоболието му се завърна с такава внезапна сила, че едва не го повали на земята. Беше научил много за контрола над болката, за това как да се справя с нея. И го направи.
Имаха и по-сериозни грижи.
Седма глава
ПО НЯКОЕ ВРЕМЕ СЛЕДОБЕД, както вървяха през съсухрената пустиня, Калан забеляза, че Ричард внимателно наблюдава сянката си, просната отпред.
— Какво има? — попита тя. — Притеснява ли те нещо?
Той посочи сянката.
— Соколи. Десетина-дванайсет. Току-що се плъзнаха зад нас. Крият се в слънцето.
— Как така се крият в слънцето?
— Летят високо там, където сянката им ни покрива. Ако случайно погледнем към слънцето, няма да ги забележим, тъй като то ще ни заслепява.
Калан се обърна и закрила очите си с ръка, пробва да погледне срещу слънцето, но то блестеше толкова безмилостно, че опитът се оказа болезнен. Щом се извърна напред, Ричард, който не бе последвал движението и, махна с ръка към сенките.
— Ако се вгледаш внимателно в земята около сянката ти, ще забележиш изкривяването на светлината. Това са те.
Ако не ставаше въпрос за нещо толкова сериозно като черноперите соколи, Калан сигурно би помислила, че Ричард се шегува. Обходи с поглед земята около сенките им, докато най-накрая успя да разбере какво е имал предвид той. От такова разстояние сенките на соколите бяха просто едва забележими трептения на светлината.
Калан погледна назад към каруцата. Том дърпаше юздите, Фридрих бе на капрата до него. Ричард и Калан бяха вързали своите коне отзад на каруцата, за да могат животните да си отдъхнат от ездата.
Дженсън пътуваше в каруцата, седнала върху одеялата и гушнала Бети, която проплакваше жаловито. През целия ден козичката като че не бе замълчала за повече от минута-две — така поне се струваше на Калан. Раната и не беше дълбока; страданията на Бети бяха причинени от друга болка. Горкото животно поне си имаше Дженсън за утеха.
Калан знаеше, че Дженсън бе живяла с Бети през половината от живота си. Поради постоянните премествания, бягайки от Мрачния Рал, докато са се криели и са странили от хората, за да не се издадат и да рискуват Мрачният Рал да разбере местонахождението им, Дженсън никога не бе имала възможност да се сприятели с някого. Майка и и бе подарила козичката за другарче. При постоянните усилия да запази дъщеря си далеч от лапите на чудовището майката не бе имала възможност да предложи на Дженсън повече от това.
Калан изтри смъдящата пот от очите си. Тя погледна четирите пера, които Ричард бе вързал на снопче и забол над лакътя на дясната си ръка. Той бе събрал тези пера от годните за употреба стрели. Последното перо бе дал на Том, който имаше заслугата за унищожаването на петия сокол. Том, също като Ричард, носеше перото втъкнато на ръката си. За него това бе един вид трофей, дарен му от Господаря Рал.
Калан знаеше, че Ричард носеше четирите пера поради друга причина: като предупреждение, което всеки да види.
Тя отметна косата си назад.
— Мислиш ли, че под соколите имаше човек? И че ни е наблюдавал?
Ричард сви рамене.
— Ти знаеш за магията повече от мен. Как мислиш?
— Никога не съм виждала нещо подобно — изгледа го тя смръщено. — Ако е било човек… или нещо такова, защо накрая е решил да ни се разкрие?
— Не мисля, че е решавал такова нещо. — Напрегнатите сиви очи на Ричард се извърнаха към нея. — Според мен стана случайно.
— Как така?
— Ако става въпрос за човека, използвал соколите, за да ни следи и ако той по някакъв начин ни е наблюдавал…
— Как по-точно?
— Не знам. Примерно през очите на соколите.
— Няма магия, способна да направи подобно нещо.
Ричард я изгледа предизвикателно.
— Чудесно. Тогава за какво става въпрос?
Калан плъзна поглед по сенките, проснати в краката им върху червеникавокафявата скала, обходи с очи смътните петънца, които потрепваха около сянката на главата и, сякаш мухи около мърша.
— Нямам представа. Нали спомена…, че някой използвал соколите, за да ни следи, да знае къде сме?
— Така мисля — отвърна Ричард. — Според мен някой ни наблюдава чрез соколите или с тяхна помощ примерно, без всъщност да ни вижда ясно. Без да е наясно с детайлите.
— Е, и?
— Ами след като не вижда ясно, вероятно въпросният наблюдател не е разбрал, че е имало пясъчна буря. Не е предполагал, че бушуващият вятър може да ни разкрие нещо. Едва ли е имал намерение да ни се покаже. — Ричард пак я погледна. — Според мен е допуснал грешка. И ни се е разкрил, без да иска.
Калан въздъхна сдържано и уморено. Нямаше какво да възрази на такова абсурдно твърдение. Нищо чудно, че Ричард не споделяше с нея цялата си хипотеза. Когато той и каза, че според него соколите ги преследват, тя реши, че вероятно става въпрос за някакво заклинание, отключено от определено събитие — най-вероятно невинното докосване на Кара — и че именно тогава заклинанието се е закачило за тях, при което соколите са започнали да следят определен магически маркер. Оттам нататък, както бе подхвърлила Дженсън, някой просто е започнал да следи къде се намират соколите, за да разбере местоположението на Ричард и Калан. Калан предположи, че става въпрос за нещо подобно на онзи облак, който Мрачният Рал бе прикачил към Ричард, за да знае местоположението му. Ричард обаче не свързваше сегашните събития с нищо, което им се бе случвало преди; той гледаше на нещата през призмата на Търсача.
