Ако не беше толкова разтревожен от причината, довела соколите, вероятно би оценил красотата им — лъскавите им черни тела се открояваха величествено на фона на аленеещото утринно небе.
Ала колкото и да ги наблюдаваше, Ричард не можа да разгадае поведението им. И друг път се бяха държали така, също толкова необяснимо. Хрумна му, че предните пъти, когато се бяха връщали по този странен начин — подредени в кръг, — също бе предугаждал присъствието им. Не винаги усещаше, че са тук или че приближават. Но при всяко тяхно завръщане главоболието му неизменно изчезваше.
Горещият вятър разроши косата на Ричард, който стоеше загледан през равнината в сумрака преди настъпващата зора. Тази мъртва пустош никак не му се нравеше. Тук зората не носеше обещание за възраждане на живота. Де да можеха двамата с Калан да се върнат в гората. Спомни си онзи оазис в планината, където бяха прекарали миналото лято, и на устните му грейна усмивка. Мястото беше толкова прекрасно, че красотата и спокойствието му бяха размекнали дори Кара.
В развиделяващия се сумрак черноперите соколи летяха в кръг, както винаги, когато изпълняваха този странен ритуал, но не над Ричард, а на известно разстояние встрани, в случая над безкрайната пустош, където вятърът разгъваше прозирни пелени от наситен с пясък прахоляк. Преди бяха летели над гористи хълмове или тревисти поля. Сега, за да наблюдава соколите, трябваше да присвие очи, за да не се напълнят с пясък.
Птиците внезапно изпънаха криле назад, затегнаха обръча и се снишиха към земята. Ричард знаеше, че ще летят така още известно време, преди да се разпръснат. От време на време се разделяха по двойки и изпълняваха впечатляващи въздушни каскади, като всеки сокол следваше неотлъчно движенията на партньора си, както понякога правят гарваните, ала извън това никога не летяха в компактна група или в някакъв ред.
В следващия момент, докато мастилено черните фигури кръжаха вихърно, Ричард осъзна, че пясъчните ленти, които вятърът развяваше във въздуха под тях, не просто се извиваха и гърчеха безцелно, а се носеха над нещо отсъстващо.
Косъмчетата по ръцете му настръхнаха.
Ричард примигна, присви очи срещу вятъра, за да вижда по-добре сред пясъчната буря. Във въздуха се заблъскаха нови и нови мощни талази прахоляк. Виещите се въртопи се мятаха над равнинната местност и се стрелваха под летящите птици, които кръжаха над нещо невидимо, чийто силует се очертаваше плавно и постепенно в далечината.
Изплува човешка фигура.
Прахолякът бушуваше около празнотата, очертаваше я, фиксираше я, разкриваше онова, което бе там, ала не се виждаше. При всеки мощен тласък на вятъра силуетът на фигурата, подчертан от бушуващия във въздуха пясък, заприличваше все по-определено на човешки — мъж, забулен в роба, с качулка на главата.
Дясната ръка на Ричард напипа дръжката на меча.
Не се виждаше нищо определено освен пясък, който кръжеше около контурите на нещо липсващо — както блатистата вода, която тече около прозрачна стъклена бутилка, разкрива невидимите и контури. Фигурата като че не помръдваше и гледаше право в него.
Очи, разбира се, не се виждаха в празните орбити, вдълбани в пясъчния облак, ала Ричард усещаше погледа върху себе си.
— Какво става? — притеснено прошепна Дженсън и се втурна към него. — Има ли нещо? Какво виждаш?
Ричард я избута назад с лявата си ръка, за да разчисти пътя пред себе си. Нуждата го тласкаше напред тъй неудържимо, че едва си наложи да запази самообладание. Бе стиснал дръжката на меча толкова силно, че усещаше релефа на думата ИСТИНА, вплетена със златна нишка в среброто.
Ричард извикваше от дълбините на меча си смисъла на своето съществуване, зародиша на живота си. Мечът откликна на порива на своя господар и силата му се възпламени.
В същото време отвъд пелената от ярост, в сенчестите ъгълчета на съзнанието си, при все че гневът на меча го разтрисаше цял, Ричард усети смътно едно неочаквано противопоставяне от страна на магическия поток спрямо събуждането на оръжието на живот.
Бе като да излезеш през прага и тялото ти да бъде посрещнато от бушуваща буря, която, изненадващо, да не успее да понесе тежестта ти и ти да пропаднеш в празното пространство.
Преди Ричард да успее да осмисли усещането, бе разтърсен от мощна вълна ярост, която го изпълни с леденото настървение на бурята, съставляваща силата на меча.
Както си летяха, соколите започнаха да се приближават в кръг. Това също го бяха правили и преди, ала този път фигурата, движеща се с тях, изплува, очертана от вихрушката от пясък и ситни камъчета. Сякаш неосезаемият мъж с качулката бе блъснат по-наблизо от черноперите соколи.
Характерният метален звън в горещия въздух оповести появяването на Меча на истината.
Изненадана от рязкото движение, Дженсън изписка и отскочи назад.
Соколите отвърнаха с пронизителни, подигравателни крясъци, литнали със свистящия вятър.
Непогрешимият звук от изваждането на меча накара Калан и Кара да хукнат презглава. Кара би се притекла незабавно на помощ, ала знаеше, че за нищо на света не бива да се изпречва на пътя на Ричард, когато е извадил меча си. Стиснала Агиела си, тя се закова на място встрани от Ричард, приведена напред в готовност — гъвкава котка, готова за скок.
— Какво има? — попита Калан, тичайки, явно успяла да различи фигурата, изплувала сред вятъра.
— Соколите — достигна до нея тревожният отговор на Дженсън. — Върнаха се.
Калан я изгледа с невярващ поглед.
— Соколите не са най-страшното в случая.
С меч в ръката, Ричард не сваляше очи от силуета под кръжащите птици. Силата на оръжието му го изпълваше, проникваше до мозъка на костите му, за да го накара да изпита внезапна искрица съмнение, да се почувства разколебан. Като нямаше време за губене, той се извърна към Том, който тъкмо бе привършил с обяздването на едрите си впрегатни коне. Ричард направи жест, все едно стреля с лък. Разбрал смисъла на движението му, Том рязко спря на място и хукна обратно към каруцата. Фридрих трескаво сграбчи юздите на другите коне, за да ги успокои. Том скочи в каруцата и заровичка из багажа да намери лъка и колчана със стрелите на Ричард.
Дженсън огледа поред притеснените им лица.
— Какво искаш да кажеш с това, че соколите не са най-страшното?
Кара посочи с Агиела си.
— Онази… фигура. Онзи човек.
Смръщила объркано лице, Дженсън заоглежда ту Кара, ту вихрушката.
— Какво виждате? — попита ги Ричард. Дженсън разпери безпомощно ръце.
— Чернопери соколи. Пет на брой. Освен тях — пясъчна буря. Нищо повече. Нима там има човек? Виждате ли някой да приближава?
Не го виждаше.
Том грабна лъка и колчана от каруцата и хукна към останалите. Два от соколите, сякаш забелязали тичащия с лък в ръка Том, разпериха криле и разшириха кръга. Направиха една обиколка и изчезнаха в мрака. Другите три сокола продължиха да летят в кръг, сякаш свързани по някакъв начин с фигурата сред бушуващия вятър.
Соколите продължиха да се приближават, с тях и фигурата. Ричард нямаше представа за какво се касае, но породеният от гледката ужас съперничеше и на най-големите му кошмари. Силата на меча, която пулсираше в тялото му, не бе разколебана от подобни чувства на страх и съмнение. Тогава защо той им се поддаде? Магията вътре в него бушуваше яростно, несравнимо с нищо от ставащото навън, напираше да бъде освободена. Ричард с мрачно усилие възпираше силата, овладяваше я, за да може веднага щом реши да я използва, да я насочи в нужната посока. Той бе господарят на меча и трябваше във всеки един миг да упражнява съзнателно властта си върху оръжието. По реакцията на меча спрямо бушуващата пясъчна буря Ричард можеше да бъде напълно убеден в същността на ставащото пред очите му. Тогава какво долавяше у меча?
Един от впрегнатите в каруцата коне изцвили. Бърз поглед през рамо му показа как Фридрих се опитва да обуздае животните. И трите коня заотстъпваха назад, опънали юздата в ръката му. Риеха земята с копита
