Вирна се изненада, че предупреждението на Ан да пуснат в лагера празна каручка, се бе оказало дословно вярно.
— В лагера е влязла празна каручка? И се е движела от само себе си?
— Е, не съвсем. Часовите първо решили, че е празна. Конят, който я теглил, явно бил свикнал да кръстосва пътищата, така че просто си вървял, както бил обучен. — Генералът стисна устни и извърна лице от палатката. — Елате, ще ви покажа.
Поведе ги към третата палатка в редицата и отметна чергилото на входа. Вирна влезе първа, последвана от Рикка и генерала. На пейката вътре седеше една от послушниците, Холи, прегърнала очевидно изплашено до смърт девойче, не повече от десетина годишно.
— Помолих Холи да остане с нея — прошепна генерал Мейферт. — Стори ми се, че така малката ще се почувства по-добре, отколкото в компанията на някой войник.
— Разбира се — рече Вирна, — добре си направил. Значи момичето е донесло съобщението?
Младият генерал кимна.
— Била се е свила в дъното на каруцата, така че войниците изобщо не са я забелязали и са помислили, че вътре е празно.
Вирна си обясни как е успял да проникне в лагера такъв куриер. Войниците не бяха склонни да убиват деца, а Сестрите щяха да разберат, ако момичето по някакъв начин представлява заплаха. Какво ли би казал Зед по въпроса? Човек не знае откъде ще му дойде заплахата. Вирна пристъпи към пейката и се наведе, усмихната.
— Казвам се Вирна. Добре ли си, девойче? — Малката кимна. — Гладна ли си?
Големите кафяви очи на момиченцето обиколиха присъстващите, главата и отново се помръдна в утвърдителен жест.
— Валъри вече отиде да и донесе нещо за хапване, Прелате — обади се Холи.
— Чудесно — отрони Вирна, без да сваля усмивката от лицето си. Коленичи и нежно погали момичето по ръчичките, за да я успокои. — Наблизо ли живееш?
Огромните кафяви очи примигваха, детето явно се опитваше да прецени опасността пред себе си. Усмивката и неясното милване на Вирна я успокоиха само частично.
— Идвам от север, госпожо.
— И някой те е изпратил, за да ни кажеш нещо?
Огромните кафяви очи плувнаха в сълзи, но момичето не заплака.
— Родителите ми са още там, отвъд прохода. Войниците ги заловиха. Уж им били на гости. Дойдоха едни мъже и ни отведоха при войската. Държаха ни няколко седмици. Днес ми дадоха едно писмо и ми заръчаха да го занеса на хората отвъд прохода. Обещаха, че ако го сторя, ще пуснат мама и татко да се приберат у дома.
Вирна пак погали малката по ръцете.
— Разбирам. Ами да, добре правиш, че помагаш на родителите си.
— Искам само да се прибера у дома.
— Ще се прибереш, малката ми. — Вирна се изправи. — Сега ще те нахраним, скъпа, за да напълниш тумбачето, преди да си тръгнеш.
Момичето стана и се поклони.
— Благодаря, госпожо, много сте мила. Значи може да си вървя, след като ям?
— Разбира се — увери я Вирна. — Само ще отида да прочета писмото, което носиш, докато ти си хапнеш хубавичко, а после можеш да се върнеш при мама и татко.
Малката седна обратно на пейката и се намести до Холи, като очите и не се откъсваха от Морещицата.
Като внимаваше да не издава чувствата си, Вирна се усмихна, сбогува се с момичето и излезе от палатката, следвана от двамата си придружители. Нямаше никаква представа какво е намислил Джаганг.
— Какво пише в писмото? — попита Вирна, докато бързаха към палатката на главнокомандващия.
Генерал Мейферт спря отпред, ръката му зачовърка едно от медните копчета на униформата му, погледна Вирна.
— Мисля, че ще е най-добре да го прочетете лично, Прелате. Част от написаното е пределно ясно. Но има една част…, дано да успеете да ми я разтълкувате.
Щом влезе в палатката, Вирна видя капитан Зимер, който стоеше в очакване встрани. На лицето му я нямаше обичайната заразителна усмивка. Капитанът командваше специалните части на Д’Хара, чиято задача бе да дебнат около вражеските лагери и безшумно да убиват колкото се може повече противници — един по един. Не се оплакваха от липса на работа. Но капитанът бе твърдо решен да изпълни задачите си докрай.
Момчетата от отряда на капитан Зимер бяха истински професионалисти. Имаха традиция да колекционират отрязаните уши на жертвите си, които нанизваха на корда. След всяка тяхна мисия Калан обичаше да отива при тях и да разглежда колекциите им. Капитанът и хората му чувстваха липсата на Майката Изповедник.
В небето светна мълния. Бурята приближаваше. Не след дълго земята се разтресе от мощна гръмотевица.
Генерал Мейферт взе от масата свитък и го подаде на Вирна.
— Това е, което донесе момичето.
Вирна стрелна с поглед мрачните лица на двамата мъже, после разгъна писмото и зачете.
„Залових магьосник Зорандер и чародейка на име Ейди. Завзех Кулата в Ейдиндрил и всичко, което е в нея. Вселителят ми скоро ще ми достави Господаря Рал и Майката Изповедник.
Изгубихте войната. Ако се предадете веднага и отворите проходите, ще пощадя хората ви. Не го ли сторите, ще ги избия до крак.
Треперещата ръка, която държеше писмото, се отпусна.
— Скъпи Създателю! — прошепна Вирна. Зави и се свят.
Рикка сграбчи листа от ръката и и го прочете за себе си. Изруга тихо.
— Трябва да ги освободим — рече след малко. — Трябва да измъкнем Зед и Ейди от лапите на Джаганг.
— Изключено е да успеем в такова начинание — поклати глава капитан Зимер.
— Този човек ми спаси живота! — Лицето на Рикка беше пламнало от ярост. — Спаси живота на всички ви! Трябва да го измъкнем на всяка цена!
За разлика от разярената Морещица, Вирна запази самообладание.
— Всички споделяме чувствата ти към Зед, Рикка. Той наистина ни спаси живота, при това не само веднъж. За жалост сега Джаганг ще го накара да си плати за всичко — скъпо и прескъпо.
— Значи просто ще го оставим да издъхне в ръцете на врага! — размаха писмото пред очите им Рикка. — Ще позволим на Джаганг да го убие! Трябва да проникнем в лагера им, да направим нещо!
Капитан Зимер вдигна ръка върху дръжката на камата, завтъкната в колана му.
— Ако ти кажа, господарке Рикка, че в лагера ни съм скрил някого, в някоя от стотиците хиляди палатки, и ти осигуря свободен достъп до всички палатки, без никой да те притеснява и да ти задава въпроси, колко време смяташ, че ще ти отнеме, докато намериш въпросния човек?
— Но те няма да са скрити в някоя обикновена палатка — възропта Рикка. — Виж какво стана при нас. Получихме съобщението. Нима то бе изпратено в някоя от редовите палатки? Напротив — отиде точно там, където му е мястото.
— Бил съм в лагера на Императорския орден безброй пъти — не отстъпи капитан Зимер и вдигна ръка към планините на запад. — Нямаш представа колко необятен е той. Там живеят милиони хора.
Това е едно море от главорези. Място, където цари невъобразим хаос. Именно поради неуправляемата
