също започват да губят търпение да ожънат плодовете на труда си.
Решението да разцепи Новия свят, като най-напред се вдигне до Ейдиндрил, го приближи до целта, но в друг смисъл сега той е по-далеч от нея. Ако не успее да премине през проходите, може да реши да си събере армията и да се върне обратно на дълъг поход на юг, към долината на река Керн, откъдето може да успее да се прехвърли в Д’Хара. Щом армията му стъпи в равнините на юг, няма начин да го спрем.
Ако не успее да превземе проходите сега, ще му се наложи да предприеме дълъг поход, което означава допълнително забавяне, но в края на краищата пак ще постигне своето. Но той предпочита да приключи с нас сега и е готов да предложи сделка.
— Голяма грешка е човек да се опитва да засити злото — отрони вяло Вирна.
— Съгласен съм — подкрепи я генерал Мейферт. — Отворим ли проходите, ще ни избие до крак.
Настроението в палатката бе мрачно, съвсем в унисон с времето навън.
— Според мен трябва да му изпратим отговор — обади се Рикка. — Нека му кажем, че не му вярваме за Зед и Ейди. Ако иска да му повярваме, нека го докаже. Нека ни изпрати главите им.
Капитан Зимер се усмихна на предложението. Генералът замислено затактува с пръст по масата.
— Ако сте права, Прелате, и Джаганг наистина ги е заловил, не можем да сторим нищо. Той ще ги убие. След онова, което направи Зед с частите на Джаганг в Ейдиндрил, да не говорим за поразиите, които причини на Императорския орден миналото лято, когато Майката Изповедник беше при нас, съм убеден, че го чака мъчителна смърт. Но така или иначе ще го убие.
— Значи си съгласен, че няма какво да се направи — обобщи Вирна.
Генерал Мейферт отри челото си с ръка.
— Не искам да го казвам, но наистина смятам, че с тях е свършено. И според мен не бива да доставяме на Джаганг удоволствието да разбере истинските ни чувства.
На Вирна и прилоша, като си представи мъченията, на които сигурно бяха подложени Зед и Ейди.
— Единственото, което можем да сторим — подхвърли Рикка, — е да лишим Джаганг от онова, което иска най-силно. А то е да се предадем.
Генерал Мейферт бутна стола към Вирна и я подкани да седне и да напише отговора.
— Ако успеем да ядосаме Джаганг, може пък и да ни изпрати главите им. Това би им спестило продължителната агония и бавната смърт. Това е единственото, което бихме могли да направим за тях — и най-доброто.
Вирна огледа мрачните лица на другарите си и единственото, което прочете в тях, бе решителност. Седна на предложения и стол и отпуши мастилницата, после взе един лист от малкия куп в една кутия в ъгъла.
Потопи писалката в мастилницата и известно време остана втренчена в белия лист, за да обмисли по- добре думите си. Опита се да си представи какво би написала Калан. Щом изреченията се подредиха в главата и, се наведе и започна да пише.
„Не смятам, че сте достатъчно ловък, за да заловите магьосник Зорандер. Ако наистина е така, изпратете ни главата му като доказателство. И престанете да ме притеснявате с хленченето си да ви отворим проходите, понеже сте прекалено некадърни да ги преодолеете сами.“
— Добре звучи — окуражи я Рикка, която надничаше през рамото и.
— Как да го подпиша? — попита останалите Вирна.
— Какво би разгневило най-много Джаганг — или би го притеснило? — попита капитан Зимер.
Вирна заби края на писалката в брадичката си и потъна в размисъл. Изведнъж и хрумна нещо. Допря перото до листа.
„Подпис: Майката Изповедник“
Четиридесет и седма глава
РИЧАРД ОГЛЕДА МЕСТНОСТТА извън широката, потънала в зеленина долина, като търсеше каквато и да е следа от войскови части.
— Това ли е Бруленик? — попита той Оуен.
Опрял ръце в мекия горски килим, покриващ планинския хребет, Оуен се примъкна към ръба. Изпружи врат да надникне надолу, после кимна и се прибра назад.
Ричард си го бе представял по-голям.
— Не се виждат никакви войници.
Оуен изпълзя на безопасно разстояние от ръба. На сигурно място под сенките на папрати и шубрак, той се изправи и изтупа влажните листа, полепнали по панталона и ризата му.
— Мъжете от Императорския орден почти не излизат от града. Не си мръдват пръста да помагат в каквото и да било. Ядат храната ни, играят комар, като залагат вещите, плячкосани от нашите хора. Улисани в тези си занимания, не се интересуват от почти нищо друго. — Лицето му пламна. — Нощем тръгват на лов за жени. — Тъй като беше ясно с каква цел, Оуен си спести по-нататъшните обяснения. — Понякога денем излизат да нагледат работниците по полето или организират хайки, за да видят кой се прибира нощем и кой не.
Ако в началото Императорският орден си бе устроил лагер извън града, сега нямаше и следа от него. Войниците очевидно предпочитаха удобствата на градския живот. Бяха се убедили, че тези хора не се съпротивляват по никакъв начин. Можеха да ги контролират безотказно, без дори да си мръдват пръста — само като раздават заповеди. Войниците от Императорския орден спяха спокойно в този град.
Градската стена на Бруленик закриваше голяма част от гледката към самия град. Не се виждаше много повече, освен отворените градски порти. Самата стена бе построена от вертикални колове, не много по- високи от човешки бой. Коловете бяха с различна дебелина, но, общо взето, колкото мъжка китка, привързани един за друг на две места — горе и долу — с най-обикновено въже. Паянтовата стена опасваше целия град, като на места бе полегнала я навън, я навътре. Нямаше и следа от защитни валове, липсваше дори крепостен ров пред стената. Единственото и предназначение явно бе да пази жителите на града от елени или някоя заблудена мечка. Срещу нападение от страна на враг като Императорския орден обаче беше абсолютно безполезна.
Вероятно причината войниците да използват градските порти за влизане и излизане в града не беше непреодолимата стена. Отварянето на портите бе по-скоро символичен акт, който идеше да покаже, че градът се е предал в ръцете на Императорския орден.
Долината беше набраздена от широки ивици без дървета, засети със зърно, в съседство, на които бяха общинските зеленчукови градини. Повечето бяха оградени с грубо сковани плетове, които да държат надалеч кравите. Тревата около тях бе опасана. Около посевите щъкаха свободно кокошки. Виждаше се и някоя и друга овца, увлечена в обяда си.
Лекият бриз отнасяше към гората, откъдето наблюдаваше Ричард, сладостното ухание на чернозем, диви цветя и зелена трева. Олекна му, че най-сетне се измъкнаха от прохода. В разредения въздух високо в планината се дишаше трудно. Освен това тук, долу, беше далеч по-топло, макар от време на време да свиваше студ.
Ричард хвърли последен поглед към долината, след което двамата с Оуен се върнаха в гъстата гора и се отправиха към полянката, където ги чакаха другите. Гората беше смесена — предимно клен и бук, тук-там се срещаха брези, но не бяха малко и иглолистните видове. Сред гъстите клони звънтеше птичи глас. Над главите им притича бъбрива катеричка. Дебелата сянка под дъбравата само от време на време бе пробивана от някой самотен слънчев лъч.
Част от мъжете, увлечени в битката с нападналите ги насекоми, скочиха на крака, щом забелязаха Ричард и Оуен да се връщат. Ричард побърза да излезе на слънчевата полянка, наслаждавайки се на топлината.
По всичко личеше, че полянката се е образувала след като един вековен клен е бил повален от мълния. Падайки, той се бе разцепил и повлякъл със себе си още няколко дървета в близост. Калан скочи от мястото
