Ричард дръпна Кара към себе си.
— Пази вратата. Никой да не излиза навън без мое разрешение.
Кара кимна и зае позиция отвън на входа.
— Какво означава това? — обърна се мъжът към Оуен, като хвърляше страхливи погледи към Ричард и Калан.
— Трябва да говорим с вас на всяка цена.
Вътре горяха множество свещи. Двадесетина мъже бяха насядали върху килимчета в кръг и сърбаха чай, облегнати на изправени до стената възглавници. Всички рязко замлъкнаха.
Каменните стени на помещението всъщност бяха основите на сградата. През средата на просторната зала минаваха две редици каменни колони, които подпираха дебелите носещи греди високо над главата на Ричард. Нямаше никаква украса. Дългото помещение си беше най-обикновено мазе, застлано с килимчета и възглавници, които придаваха известен уют в единия ъгъл, където се бяха събрали мъжете. Покрай едната стена бяха подредени грубовати дървени масички, върху които бяха поставени горящите свещи.
Някои от мъжете се изправиха на крака.
— Ти си прокуден, Оуен — подхвана един от присъстващите с неприкрит укор в гласа. — Какво правиш тук?
— Уважаеми говорителю, не му е времето да обсъждаме маловажни въпроси като прокуждането — заобяснява Оуен и вдигна ръка да представи новодошлите: — Това са мои приятели, чужденци.
— Противоотровата! — процеди Калан през зъби близо до ухото му, докато го дърпаше за ризата.
Той кимна извинително. Мъжете, всичките на възраст, проследиха с възмущение как Оуен отива към ъгъла в далечния край на помещението. Там хвана един камък на височината на гърдите си и силно го разклати. Ричард се приближи и му помогна да го размърда. Когато най-накрая успя да издърпа тежкия каменен блок достатъчно, за да го завърти, Оуен се протегна към отвора и извади едно шишенце. Без да се мае, го подаде на Ричард.
Когато той издърпа корковата запушалка, Калан долови лек аромат на канела. Ричард пресуши шишенцето.
— Напуснете! — изръмжа един от мъжете. — Не сте желани тук.
— Трябва да видим Мъдреца — каза твърдо Оуен.
— Моля?
— Орденът е завладял земята ни. Изтезават и избиват народа ни. Отвличат хора.
— Нищо не може да се направи — отвърна говорителят с пламнало от ярост лице. — Правим нужното, за да може народът ни да съхрани традициите си. Опитваме се да избегнем насилието.
— Ние сложихме край на насилието — прекъсна го Оуен. — Поне в нашия град. Ликвидирахме войниците от Ордена, които ни държаха в плен на страха, които изнасилваха, изтезаваха и избиваха близките ни. Сега нашите съграждани са свободни от властта на Ордена. Трябва да се борим и да освободим и останалите градове. Вие, като наши говорители, сте длъжни да работите за доброто на народа, а не да бъдете в услуга на поробителите.
Говорителите стояха като ударени от гръм.
— Няма да търпим подобни приказки!
— Нека да поговорим с Мъдреца, за да разберем какво мисли той по въпроса.
— Не! Мъдреца няма да ви приеме! Никога! Няма да изслуша никого от вас! Вървете си!
Петдесет и втора глава
ЕДИН ОТ МЪЖЕТЕ СЕ ПРИБЛИЖИ и сърдито сграбчи Ричард за ризата, като се опита да го избута навън.
— Ти си виновен! Натрапник! Дивак! Непросветлен! Пълниш главите на хората със скверни идеи! — крещеше той, разтърсвайки Ричард. — Подтикваш народа към насилие!
Ричард го хвана за китката и му изви ръката, като го принуди да падне на колене. Мъжът извика от болка. Без да го пуска, Ричард се надвеси над него.
— Рискувахме живота си, за да помогнем на вашия народ. Те не са просветлени, а са хора като всички други. Ще трябва да ни чуете. Тази нощ ще се реши вашето бъдеще и бъдещето на народа ви.
Ричард пусна грубо мъжа, отиде до вратата и надзърна навън.
— Кара, вземи Том и отидете да извикате останалите. Мисля, че ще е най-добре всички да участват.
Кара хукна да предаде заповедта му всички да се съберат в подземието на „двореца“, а Ричард нареди на говорителите да се върнат по местата си до стената.
— Нямате право — запротестира един от тях.
— Вие представлявате народа на Бандакар. Вие сте негови водачи — каза им Ричард. — Дойде време да го поведете.
В осветеното от свещи помещение започнаха да се тълпят хора. Съвсем скоро всички бяха налице. Подземието беше достатъчно просторно и дори след като цялата дружина на Оуен се събра, остана много място. Калан видя в тълпата и непознати лица. Тя вече знаеше що за хора са бандакарци, пък и Кара ги беше пуснала, така че едва ли представляваха заплаха.
Ричард посочи притихналото множество, изправено пред говорителите.
— Жителите на Бруленик решиха да приемат истината за онова, което се случва с народа ви. Те вече няма да търпят подобни зверства. Отказват да бъдат жертви. Искат да живеят на свобода.
Един от говорителите — мъж с издадена напред остра брадичка — заяви със сърдит и поучителен тон:
— Свободата е невъзможна. Тя е само оправдание за човешкия егоизъм. Разумният човек, работещ за благото на просветлените си събратя, би следвало да отхвърля егоистичния и безнравствен идеал за „свобода“.
— Точно така — допълни друг. — Подобни примитивни схващания водят до насилие, което ражда друго насилие. Глупавият идеал за „свобода“ опростенчески разделя всичко в света на добро и лошо. Това е повърхностно и морално остаряло. Личността няма право да съди другите — особено по такъв авторитарен начин. Мир се постига единствено с взаимни компромиси между всички страни.
— Компромиси ли? — попита Ричард. — Насилието ражда друго насилие само когато на всички хора, включително и злонамерените, им е дадено морално равенство. Само когато е прието, че всички — дори и тези, които мислят злото на другите — имат еднакво право на съществуване. С отказа си да прекършите злото вие правите точно това — нравствено оправдавате и насърчавате тези, които убиват. Да сте готови на компромиси в такава ситуация е нездраво. Това е все едно да си отрежеш пръста, после крака, а после ръката, за да нахраниш чудовището, което живее до теб. Злото се храни с добро. Ако убиете чудовището, насилието ще секне. Пред вас има две възможности. Или да живеете в раболепен страх, на колене, във вечни опити да умилостивите надигащите се зли сили, като им се извинявате, че ги молите да ви пощадят живота, или да ликвидирате тези, които ви мислят злото, и да заживеете свободни собствения си живот — което означава да бъдете нащрек, винаги готови да се защитите.
Един от говорителите се ококори широко и вдигна ръка към Ричард.
— Сега те познах. Ти си този, за когото се говори в пророчеството. Ти си този, за когото е предвещано да ни погуби!
След това обвинение сред множеството се разнесе шепот.
Ричард се обърна за миг към своите хора, после насочи смразяващ поглед към говорителите.
— Аз съм Ричард Рал. Прави сте. Аз съм този, за когото се споменава в пророчеството, дадено на вашия народ преди много време. „Ще дойде този, който ще ви унищожи и избави.“ Прави сте. Това пророчество се отнася за мен. Но ако не бях аз, някой друг щеше да изпълни повелята било след година, било след хиляда години, защото тези правдиви думи се отнасят за свещеното човешко право на живот. Вашият народ бе наказан, защото отказа да види истината за света, в който живее. Той избра да затвори съзнанието си за реалността. Аз сложих край на тази слепота. — Ричард посочи към хората зад себе си. — Когато тези мъже застанаха лице в лице с истината, направиха своя избор да прогледнат и да я видят. Дошъл е моментът и останалата част от вашия народ да се изправи пред това предизвикателство и да избере своето бъдеще.
