замисли над това, което вършиш?
— Ние не ядем месо. Грешно е да убиваш животни само за да се нахраниш. Животните заслужават да живеят точно колкото и хората.
— Значи ядете само зеленчуци, плодове, яйца, сирене — такива неща.
— Разбира се.
— Как се прави сирене?
Някой отзад се закашля, за да разсее настъпилата неловка тишина.
— Аз съм Мъдрецът. Моето призвание не е свързано с тази дейност. Сиренето се приготвя от други хора, за да можем ние да се нахраним.
— Ясно. Не знаеш как се прави сирене, защото никой не те е научил. Чудесно. Значи, седиш си ти тук със завързани очи и с чисто съзнание, освободено от досадни знания относно сиренето. Но как се прави сирене? Пада ти готово от небето ли? Или умението да правиш сирене достига до теб посредством божественото ти прозрение, както си седиш с вързани очи?
— Действителността не се поддава на…
— Нека те попитам следното: как, след като трябва да си със завързани очи, за да не виждаш, да си със запушени уши, за да не чуваш, и да си с дебели ръкавици, за да не усещаш, та в такъв случай как ще се справиш с нещо елементарно, като например да си откъснеш репичка, за да се нахраниш. Какво ще кажеш да забравим за тапите в ушите и за ръкавиците. Да оставим само превръзката на очите и да ми покажеш как ще си откъснеш репичка, за да хапнеш. Готов съм дори да те изведа до прага, а после се оправяй сам. Хайде, де. Да тръгваме.
— Ами, аз… — Мъдреца облиза устните си.
— Ако се лишиш от зрение, слух и осезание… как ще успееш да си засадиш градината, та да има какво да ядеш? Как ще си набереш горски плодове или ядки? Ако действителността не съществува, след колко време ще умреш от глад, докато чакаш някакъв си вътрешен „истинен“ глас да те нахрани?
Един от говорителите се втурна към Ричард и понечи да го избута назад. Ричард обаче го блъсна силно и онзи се намери на пода. Говорителите отстъпиха още няколко крачки. Ричард вдигна крак върху платформата, подпря се с лакът на коляно и се наклони към Мъдреца.
— Отговори на въпросите ми, Премъдри! Кажи ми какво научи за сиренето, докато се взираше в дълбините на съществото си със завързани очи? Хайде, нека чуем.
— Но… въпросът е подвеждащ.
— Нима? Значи според тебе въпрос, отнасящ се до отстояване на ценностите, е подвеждащ? За да оцелеят, всички живи същества трябва успешно да отстояват ценностите си. Птицата ще умре, ако не успее да си хване червеи. Това е основен принцип. Така е и с хората.
— Спри омразата!
— Вече си имаш превръзка на очите. Защо не си запушиш ушите и не си затананикаш песничка, така че да не мислиш за нищо. — Ричард се наведе още по-близо до него и сниши заплашително глас: — И докато плуваш в безкрайната си мъдрост, Премъдри, просто се опитай да познаеш какво се каня да ти сторя ей сега.
Момчето изпищя от ужас и се дръпна рязко назад.
Калан избута Ричард и Ансон и се качи върху платформата. Седна и прегърна ужасеното дете, за да го успокои. То се сгуши в утешителната и прегръдка.
— Уплаши горкото момче, Ричард. Погледни го — трепери като лист.
Ричард дръпна превръзката от очите на детето. Смаяно и объркано, то плахо вдигна очи към него.
— Защо потърси прегръдката и? — попита кротко.
— Защото щеше да ме нараниш.
— Значи си се надявал тя да те защити.
— Разбира се, ти си по-голям от мен.
— Чу ли, сам го каза — усмихна му се Ричард. — Беше изплашен и се надяваше някой да те защити от опасността. Значи не било чак такъв грях да искаш да си в безопасност, да се страхуваш от насилието? Да потърсиш помощ от някого, когото смяташ за достатъчно силен, за да те предпази от заплахата?
— Ами, май не е грях — отговори обърканото момче.
— А ако ти бях извадил нож? Нямаше ли да искаш някой да ме спре, за да не те нараня? Нямаше ли да искаш да живееш?
— Аха — кимна детето.
— Точно за това говорехме — за отстояване на ценностите.
— Какво искаш да кажеш? — сбърчи вежди то.
— Говорехме за живота — обясни Ричард. — Искаш да живееш и това е благородно. Не искаш да ти бъде отнет животът и така би трябвало да бъде. Всяко живо същество иска да живее. Заекът би избягал, ако надуши опасност — затова има бързи крака. Бързите крака или дългите уши не му трябват, за да намира с тяхна помощ крехки корени, които да гризе. С дългите си уши чува опасностите, с бързите си крака бяга. Еленът изпръхтява, за да покаже на този, който го застрашава, че го е забелязал. Змията изсъсква, за да отблъсне нападателя си. Вълкът надава предупредителен вой. Но ако въпреки предупреждението опасността не отмине, еленът може да стъпче врага си, змията — да го ухапе, а вълкът — да го нападне. Никой от тях не би тръгнал да се бие самоцелно, но застрашен ли е животът им, биха се опълчили.
Човекът е единственото същество, което доброволно влиза в отворената паст на хищника. Само човек, който дълго време е бил манипулиран — също като теб, — би пренебрегнал възможността да защити живота си. И все пак ти инстинктивно направи правилния избор, като се хвърли към жена ми.
— Така ли?
— Аха. Тъй като знаеш, че твоите убеждения не могат да те защитят, реши да заложиш на вероятността тя да ти помогне. Ако аз наистина исках да ти сторя зло, тя би влязла в схватка с мен, за да ми попречи.
— Наистина ли би го направила? — вдигна поглед момчето към усмихнатата Калан.
— Разбира се. Аз също вярвам в благородството на живота.
Момчето зяпна в почуда.
— Но ако инстинктът те бе подтикнал — поклати глава Калан — да потърсиш закрила в обятията на хора, изповядващи пустословните и безсмислени догми, които повтаряш като папагал, едва ли щеше да получиш помощ. Защото според тези ваши догми самосъхранението е форма на омраза. Благодарение на убежденията си твоят народ е още по-лесна плячка.
— Но аз не го искам. — Момчето изглеждаше поразено.
— Никой не го иска — усмихна се Калан. — Затова сме тук, затова Ричард трябваше да ти покаже, че действителността е познаваема и че опознаването и ще ти помогне да оцелееш.
— Благодаря — обърна се малкият към Ричард.
— Съжалявам, че трябваше да те уплаша, за да те убедя в безсмислието на собствените ти думи — усмихна му се Ричард и го погали по русата главица. — Трябваше да ти покажа, че това, на което са те учили, не ти върши работа. Тези думи няма да ти помогнат да оцелееш, защото са лишени от правдивост и разум. Така като те гледам, явно държиш на живота. На твоята възраст и аз обичах живота, а и все още го обичам. Животът е прекрасен. Радвай му се. Огледай се наоколо с очите, които имаш, и го виж в цялата му прелест.
— Никой не ми е говорил за живота по този начин. Пък и бездруго не съм видял много от него. По- голяма част от времето си прекарвам на закрито.
— Знаеш ли, бих могъл, преди да си тръгна, да те заведа на разходка в гората и да ти покажа някои от чудесата на околния свят — дървета и растения, птици, а може да извадим късмет и да видим дори лисица. Ще си поговорим още за чудесата и радостите на живота. Какво ще кажеш?
На лицето на момчето светна усмивка.
— Наистина ли? Ще го направиш заради мен?
— И още как — каза Ричард и му се усмихна с една от онези свои усмивки, които разтапяха сърцето на Калан, а после закачливо го щипна за носа.
Тогава се приближи Оуен и приятелски разроши косата на момчето.
— Някога и аз бях Мъдрец като теб. Смениха ме, когато бях малко по-голям, отколкото си ти сега.
