— Така ли? — ококори се детето. Оуен кимна.
— Мислех си, че са ме избрали, защото съм специален и защото само аз някак си съм способен да посреднича с някакви си велики отвъдни сили. Вярвах, че от мен се лее чиста мъдрост. Направо ме е срам, като се сетя какъв глупак съм бил. Единствената ми работа беше да слушам проповеди. Така и не разбрах какво е да си момче, да имаш детство. Великите говорители ме възхваляваха, понеже повтарях словата, които ми набиваха в главата, а когато после държах надменни речи пред хората, ми казваха колко съм мъдър.
— И с мен е така — обади се момчето.
— Значи дотам сте я докарали — да смятате, че мъдростта се крие в безсмислените фрази, повтаряни от едно дете — обърна се Ричард към събраните хора. — Даден ви е разум, за да мислите и осъзнавате света около себе си. С тази слепота, която си налагате, изменяте на самите себе си.
Прегърнала момчето, Калан видя как мъжете на по-предните редици сведоха засрамено глави.
— Господарят Рал е прав — рече Ансон, като се обърна към сънародниците си. — Досега не бях го подлагал на съмнение, нито се бях замислял колко е глупаво всичко това.
— Не е глупаво! — размаха юмрук един от говорителите.
А друг, онзи с острата брадичка, скочи и грабна ножа на Ансон от калъфа на колана му.
Калан не повярва на очите си. Изведнъж пред очите и се разигра кошмарна сцена, която тя не можеше да овладее или промени по никакъв начин. Сякаш знаеше какво ще се случи още преди да го е видяла.
Говорителят изрева яростно и намушка Ансон, преди онзи да е успял да реагира. Калан чу как острието изтрака в костта. Заслепен от бяс, говорителят бързо изтегли окървавения нож и замахна отново. Лицето на Ансон се изкриви от болка, той започна да се свлича на земята.
Мечът на Ричард префуча покрай лицето на Калан и във въздуха пробягаха размазани отблясъци от полираното и наточено като бръснач острие. Докато мечът описваше дъга, за да намери набелязаната цел, в стаята се чу характерният звън на стомана. Задвижено от мощния замах на Ричард, острието разпори въздуха. Говорителят тъкмо бе вдигнал ръка, за да нанесе последния си, смъртоносен удар, когато мечът на Ричард се вряза странично във врата на обезумелия мъж и без никакво забавяне премина през плътта и костта, за да отсече главата и ръката, която още стискаше ножа. Неочакваният, светкавично бърз удар завърши с фонтан от кръв, разплискан върху каменната стена на подземието в двореца на Бандакарската империя.
Докато главата и ръката на говорителя летяха във въздуха, завъртени в странна, колебаеща се спирала, тялото му се строполи безжизнено. Главата се удари в пода със зловещ тъп звук и се търкулна по килимчетата, оставяйки кървава следа зад себе си.
Ричард със замах насочи окървавеното острие към останалите говорители, готов да посрещне евентуален следващ акт на необуздана агресия. Калан притисна лицето на момчето към себе си и му закри очите.
Някои от мъжете наобиколиха Ансон. Калан нямаше представа дали е ранен лошо и дали изобщо е жив.
Недалеч от нея, пред една от масичките покрай стената, се валяха кървавите останки на говорителя. Безжизнената ръка все още стискаше ножа. Обезобразеното, разпарчетосано тяло и огромната локва кръв на пода изглеждаха зловещо. Всички присъстващи бяха онемели от ужас.
— Първата жертва, чиято кръв проливате, велики говорители — пророни тихо Ричард пред примрелите от страх мъже, — не е някой от убийците, дошли да избиват народа ви, а човек, който не ви е предизвикал с никакво насилие — просто един от вас, осмелил се да стане и да каже, че иска да се освободи от потискащия ужас, в който живее, че иска да бъде свободен да разполага със собствения си живот.
Калан се изправи и забеляза, че в помещението има много повече хора, отколкото в началото. Повечето не бяха от тяхната дружина. Когато Кара успя да си пробие път през притихналото множество и да стигне до платформата, Калан я хвана за ръката.
— Какви са тези хора? — прошепна в ухото и.
— От местните. В града се е разнесла мълвата за освобождаването на Бруленик. Чули, че сме дошли да говорим с Мъдреца, и решили да присъстват лично на срещата, за да разберат какво ще се случи. Стълбището и залите горе са пълни с народ. Всичко, което беше казано тук долу, вече се знае от целия град.
Кара очевидно искаше да бъде достатъчно близо до Ричард и Калан, за да ги пази. Калан беше сигурна, че думите на Господаря Рал са докоснали сърцата на повечето хора, но не можеше да предвиди как ще се развият събитията оттук насетне.
Говорителите като че бяха изгубили непоколебимостта си. Не искаха да имат нищо общо с човека, извършил подобно нещо. Най-накрая един от тях се отдели от събратята си и закрачи към момчето, сгушено в майчината прегръдка на Калан.
— Съжалявам — Гласът му беше искрен. Обърна се към съгражданите си, чиито погледи бяха вперени в него. — Съжалявам. Повече не искам да бъда говорител. Пророчеството е изпълнено. Нашето избавление е близо. Мисля, че ще бъде най-добре да се вслушаме в думите на тези хора. Повече не искам да живея в смъртен страх от войниците на Ордена.
Не последваха радостни възгласи, нито бурни овации, но макар и смълчани, хората явно бяха съгласни с думите му. Доколкото Калан можа да види в мрака, всички закимаха одобрително, сякаш така даваха израз на надеждата си, че тайното им желание да се сложи край на зверствата на Императорския орден повече няма да бъде смятано за грях, а за нещо съвсем редно и обяснимо.
Ричард коленичи край Оуен, докато другите превързваха рамото на Ансон, който правеше опити да се изправи. Цялата му ръка беше прогизнала от кръв, но превръзката подейства почти веднага. Като видя, че Ансон е жив и раната му не е сериозна, Калан въздъхна с облекчение.
— Май ще трябва да се зашие — отбеляза Ричард. Наобиколилите го мъже бяха съгласни с него. През тълпата си проправи път един старец и излезе напред.
— Аз ще се заема. Пък разбирам и от билки и ще направя отвара.
— Благодаря ти — каза Ансон, докато се изправяше, облегнат на приятелите си. Още беше зашеметен и се налагаше да го подкрепят. Щом се почувства по-стабилен, продължи: — Благодаря ти, Господарю Рал, че оправда смисъла на казаното в отдаването: „Господарят Рал е нашата защита.“ Не бях предполагал, че след като поемем по избрания път, аз ще съм първият, чиято кръв ще се пролее. Нито пък бих повярвал, че срещу мен ще вдигне ръка не враг, а сънародник.
Ричард потупа Ансон по здравото рамо в знак на съпричастие към думите му.
— Мисля, че всички единодушно избрахме пътя на свободата — обяви Оуен, след като огледа множеството. Когато присъстващите закимаха в отговор, той продължи към Господаря Рал: — Как ще се отървем от войниците в Северин?
Ричард избърса меча си в крачола на панталона на мъртвия говорител. После вдигна поглед към събраните хора:
— Имате ли представа колко са войниците в Северин?
В гласа му не се долавяха гневни нотки. Калан забеляза, че откакто Ричард извади Меча на истината, в погледа му липсваше характерният блясък на съпровождащата оръжието магия. В очите на Търсача нямаше и искрица от гнева на меча, нямаше го смъртоносният танц на магията, нямаше я яростта, подхранваща движенията му. Той просто бе регистрирал заплахата и я бе премахнал. Макар последното да звучеше утешително, фактът, че магията не се появи заедно с изваждането на меча, беше доста тревожен.
Магията, на която бе разчитал безусловно винаги досега, най-сетне му изневери. Последните събития изпълниха Калан с мрачни предчувствия.
Хората се споглеждаха един друг и обсъждаха помежду си, че войниците от Ордена вероятно наброяват стотици. Един мъж дори твърдеше, че са няколко хиляди.
— Не са чак толкова, но не са и много по-малко — обобщи възрастна жена.
— Не можем да се справим с толкова много — обърна се Оуен към Ричард.
Оуен никога не беше участвал в истинска битка и не знаеше какво е всъщност. Ричард сякаш не го чу. Прибра меча си обратно в ножницата, скрита под черния плащ.
— Откъде знаеш? — попита той старицата.
— Аз помагам за приготвянето на храната им.
