— Мрачният Рал казваше същото — обади се Кара и насочи гневния си поглед към Дженсън. — Виждала съм го да пребива до смърт жена, понеже я бил хванал да яде наденица в пределите на Народния дворец. Това било незачитане на чувствата му.
Дженсън я изгледа слисано.
— Спомням си един път — продължи Морещицата, дъвчейки парче наденица, — бях с него, когато излезе да се разходи из градините на Двореца. Забеляза един кавалерист на кон да яде баница с месо. Мрачният Рал изпрати мощна светкавица, която мигом обезглави коня и главата му изхвърча през оградата. Ездачът успя да се приземи на краката си, докато трупът на животното се свличаше на земята. Мрачният Рал се протегна, изтегли меча на войника и яростно разпра корема на коня. Сграбчи човека за тила и заби лицето му във вътрешностите на животното, крещейки му да започва да яде. Мъжът се постара да направи каквото може, но накрая се удави в топлите вътрешности на коня.
Оуен вдигна длан пред устата си и затвори очи. Кара размаха наденицата за повече образност.
— Обърна се към мен без следа от ярост и ме попита защо хората са толкова жестоки, та ядат месо.
— Ти какво каза? — попита Дженсън, която я гледаше с неприкрито недоумение.
Кара сви рамене.
— Какво да кажа? Отвърнах, че не знам.
— Но след като са знаели, че Мрачният Рал е такъв, защо са продължавали да ядат месо? — попита Дженсън.
— Той не винаги се държеше така. В Двореца идваха търговци на месо и той не им обръщаше внимание. Може да поклати отвратено глава или да ги нарече жестоки, но в повечето случаи просто ги подминаваше.
Фридрих кимна в потвърждение на думите и.
— Точно такъв беше — човек никога не знае какво ще му хрумне в следващия миг. Дали ще ти се усмихне, или ще те прати на изтезания. Не можеш да предвидиш как ще реагира.
Кара се загледа в ниските пламъци на огъня, около който седяха.
— И това важеше за абсолютно всичко. — В гласа и прозвучаха уплашени, треперливи нотки. — Мнозина бяха убедени, че е въпрос на време, докато смъртоносният му взор попадне върху тях, така че живееха живота си като обречени, в очакване секирата да се стовари върху тяхната глава — те не изпитваха удоволствие от живота, не правеха планове за бъдещето.
Том също кимна, за да изрази съгласието си е казаното от Кара за живота в Народния дворец, после се протегна да хвърли малко сухи съчки в огъня.
— И ти ли си живяла така, Кара? — попита Дженсън.
— Аз съм Морещица. Морещиците са винаги готови да посрещнат смъртта. Ние не искаме да умрем стари и беззъби.
Оуен, който гризеше сухара си усърдно, сякаш се чувстваше задължен да се храни, след като останалите са седнали да вечерят, изглеждаше потресен от чутото.
— Не мога да си представя какво е да живееш в среда, изпълнена с такава свирепост и зверства, в каквато явно всички вие сте живели. Този човек — Мрачният Рал — роднина ли ви е, Господарю Рал? — Оуен сякаш изведнъж осъзна, че може би е сбъркал с въпроса си и побърза да замаже нещата: — Името е същото, та си помислих… просто ми хрумна… — не че съм искал да намекна, че и вие сте като него…
Ричард скочи от каруцата и подаде на Оуен меховете му.
— Беше мой баща.
— Нямах нищо конкретно предвид с въпроса си. Никога не бих клеветил съзнателно нечий баща, особено…
— Аз го убих — прекъсна го Ричард.
Ричард не възнамеряваше да влиза в подробности. Повдигаше му се дори от самата мисъл да се върне към цялата ужасяваща история.
Оуен гледаше изумено, като елен, заобиколен от глутница вълци.
— Той беше чудовище — намеси се Кара, явно почувствала се длъжна да защити Ричард. — Сега народът на Д’Хара има възможност да гледа напред в бъдещето си и всеки да живее както му харесва.
Ричард се настани до Калан.
— Да, стига да се отърват от Императорския орден.
Свел глава, Оуен продължаваше да гризе сухара си, оглеждайки скришом другите.
— Защо не ни разкажеш какво те води насам, Оуен? — наруши тишината Калан.
Ричард разпозна в тона и интонацията на Майката Изповедник, която задава любезен въпрос, с който цели да предразположи уплашен просител.
— Да, Майко Изповедник — сведе почтително глава Оуен.
— И нея ли позна? — попита Ричард.
— Да, Господарю Рал.
— По какво?
Погледът на мъжа се стрелна от единия към другия и обратно.
— Слуховете за вас и Майката Изповедник са плъзнали навсякъде. Надлъж и нашир се носят легендите за това как сте освободили народа на Алтур’Ранг от хомота на Императорския орден. Хората, които искат да живеят свободно, знаят, че вие можете да им дадете свободата.
— Как така да им я дам? — свъси чело Ричард.
— Ами преди властваше Императорският орден. Те са зверове, простете за израза — тях ги водят нечестиви сили и те не познават друг път. Именно затова са толкова жестоки. Вината може би не е тяхна. Не съм аз този, който може да каже. — Оуен извърна поглед, явно търсеше подходящите думи, като в същото време си припомняше сцени и образи, които лично го бяха убедили в зверствата на Императорския орден. — После се появихте вие и дарихте хората със свобода — както в Алтур’Ранг.
Ричард обърса челото си. Трябваше да преведе книгата, да разбере какво е онова, дето го докосна Кара, защо ги преследват черноперите соколи, трябваше да се върне при Виктор и другите, които организираха революция срещу Ордена, трябваше да се срещне с Ничи и да разреши проблема с главоболията. Може би Ничи щеше да му помогне поне с последното.
— Аз не мога да „даря“ хората със свобода, Оуен.
— Да, Господарю Рал.
За Оуен думите на Ричард очевидно бяха закон, неподлежащ на оспорване, но в очите му се четеше, че всъщност не е убеден в тях.
— Какво имаш предвид, като казваш, че дарявам хората със свобода?
Оуен отхапа парченце от сухара си и огледа останалите. Повдигна замислено рамене. Накрая се прокашля.
— Ами… вие правите същото като Императорския орден — убивате хора. — Размаха сковано сухара си, все едно беше меч, с който прониза въображаем противник във въздуха. — Убивате онези, които поробват хората, и връщате свободата на поробените, за да бъде възстановен мирът.
Ричард въздъхна дълбоко. Не знаеше дали Оуен има предвид точно това, което се разбра от думите му, или просто му бе трудно да се изразява добре пред хора, от които се притеснява.
— Не е точно така — възрази Ричард.
— Но нали затова сте тук. Всеки го знае. Дойдохте в Стария свят, за да освободите хората.
Опрял лакти върху коленете си, Ричард се приведе напред със сключени длани, докато обмисляше как по-ясно да се изрази. Усети нежната, приятелска ръка на Калан върху рамото си и се почувства по-добре. Не искаше да разказва на всеослушание ужасните подробности за това как е бил взет в плен и откъснат от Калан, как е мислел, че няма да я види никога повече.
Ричард отмести встрани емоционалния товар, свързан с този дълъг и тягостен период, и подходи от друго място.
— Аз, Оуен, съм роден в Новия свят…
— Да, знам — кимна онзи. — И сте тук, за да освободите хората от…
— Не. Не е съвсем така. Ние си живеехме в Новия свят. Живеехме в мир някога, също както и вие. Император Джаганг…
