— Пътешественикът по сънищата.
— Именно. Та император Джаганг, пътешественикът по сънищата, изпрати войските си да завладеят Новия свят, да убиват и поробят народите ни.
С насълзени очи Оуен се вгледа в мрака и кимна.
— Както и моя народ.
— Опитахме се да отвърнем на удара им — намеси се Калан. — Но се оказа твърде непосилно. Тяхната армия е твърде многочислена за нашите възможности и ние не успяхме да я отблъснем.
Оуен пак гризна от сухара си, не смееше да я погледне в очите.
— Моят народ е ужасен от Ордена, нека Създателят опрости безпътните им действия.
— Да пищят в адски мъки цяла вечност дано и да не излязат от най-тъмните кътчета на отвъдния свят, охраняван от Пазителя — поправи го злъчно Кара.
Оуен изслуша със зяпнала уста изричането на толкова страховито проклятие.
— Не можем да се бием с тях просто така — не можем да ги върнем обратно в Стария свят — продължи Ричард, привличайки вниманието на Оуен върху себе си. — Така че ето ме тук, в родината на Джаганг, за да помогна на хората, които лелеят за свобода, да отхвърлят веригите на Ордена. Докато той вилнее из моята родина, е оставил своята, на онези, които жадуват за свобода. В негово отсъствие ни се отваря възможност да нанесем неочакван удар под кръста — да го жегнем болезнено.
Правя всичко това, защото не виждам друг начин да отвърнем на удара на Императорския орден — защото това е единствената ни надежда за успех. Ако разклатя основите на неговата империя, ако нанеса удар в тила му, ще му се наложи да изтегли войските си от нашата земя и да се завърне на юг, за да защитава своята.
Тиранията не е вечна. На нея и е присъщо да разяжда всичко, което е под нейната власт, включително и себе си. Ала този процес е дълъг — може да прехвърли поколения. Опитвам се да ускоря нещата, за да мога както аз, така и близките ми да изживеем живота си свободни — да го живеем така, както сами решим. Ако достатъчно хора се надигнат срещу владичеството на Императорския орден, силата на Джаганг може да отслабне и постепенно да бъде смазана.
Това е моят начин да се боря с него, така се опитвам да го победя и да го прогоня от родината си.
— Именно от това се нуждаем и ние — кимна Оуен. — Ние сме жертви на съдбата. Чакаме вас, за да дойдете и да прогоните този човек от земите ни, след което да приберете меча в ножницата си и да ни оставите да си живеем спокойно живота. Нуждаем се от вас, за да ни дарите свободата.
Огънят изпука и към небето политна фонтан от искри. Ричард отпусна глава и сключи ръце. Онзи човек май не бе чул и дума от изприказваното. Имаха нужда от почивка. Трябваше да преведе книгата. Трябваше да стигнат до крайната цел на пътуването си. Добре поне, че не го болеше главата.
— Съжалявам, Оуен — рече спокойно Ричард. — Не бих могъл да ти помогна толкова директно. Но те моля да разбереш, че пътят, по който съм поел, ще донесе добро и на твоя народ и постепенно ще принуди Джаганг да оттегли войските си от родината ти или поне присъствието им ще намалее значително, така че вие сами ще можете да се справите с тях.
— Не — възрази Оуен. — Хората му няма да напуснат земята ни, докато не дойдете вие и не… и не ги унищожите. — Самата дума и посланието, което тя носеше, всяваха у него ужас.
— Утре ще продължим пътя си — каза Ричард, забравил всички опити да звучи любезно. — Ти също ще продължиш по своя път. Желая ти успех в освобождаването на народа ти от Императорския орден.
— Ние няма да се справим сами — запротестира онзи. Поизправи се на мястото си. — Ние не сме диваци. Вие и хората като вас — онези, които не са получили просветление — можете да го направите, да ни дарите свободата. Аз съм единственият, който може да ви заведе. Трябва да дойдете и да изпълните онова, което вършат хората като вас. Трябва да освободите нашата империя.
Ричард разтърка веждите си с длани. Кара понечи да се надигне. Той я възпря с поглед.
— Давам ти вода. — Ричард се изправи. — Свобода обаче не мога да ти дам.
— Но вие трябва…
— Тази нощ ще патрулираме по двойки — извърна се Ричард към Кара, прекъсвайки Оуен.
Морещицата кимна и на устните и се изписа мрачна решителност.
— На сутринта Оуен ще си продължи по пътя — заключи Ричард.
— Определено ще го направи. — Сините очи на Кара се плъзнаха към новодошлия.
Единадесета глава
— КАКВО СТАВА? — попита Калан, щом настигна каруцата.
Ричард изглеждаше извън себе си от нерви. Тя забеляза книгата в едната му ръка; другата бе свита в юмрук. Той понечи да каже нещо, но в същия миг Дженсън, която се возеше на капрата до Том, се обърна да види какво става и Ричард промени намерението си:
— Двамата с Калан ще отидем да огледаме пътя напред: Дръж под око Бети да не хукне след нас, става ли, Джен?
Тя му се усмихна и кимна.
— Ако Бети ти създава проблеми, само кажи — намеси се Том, — познавам една жена, дето прави чудни кози наденички.
Дженсън се засмя на шегата, която си беше между двамата, и сръга приятелски Том в ребрата. Щом Ричард се прехвърли през ритлата и скочи на земята, тя щракна с пръста към размахалата опашка козичка.
— Бети! Ти оставаш тук. Няма всеки път да се тътриш накъдето тръгне Ричард.
Бети, повдигнала предните си копитца на ритлата, изблея към Дженсън, сякаш я молеше да отмени забраната.
— Долу — заповяда и Дженсън. — Лягай на пода!
Бети отново изблея и с неохота скочи обратно в каруцата, но не легна, преди да получи успокоително почесване зад ушите като частична компенсация за пропуснатата разходка.
Калан се наведе от седлото и отвърза поводите на коня на Ричард от каруцата. Ричард постави крак в стремето и грациозно се метна горе. Тя виждаше, че нещо го притеснява, но въпреки това близостта и до него караше сърцето и да пее.
Той се намести на седлото и пришпори коня. Калан също притисна с крака корема на своята кобила и последва Ричард в лек галоп. Той препусна напред между хълмовете, за да настигне Кара и Фридрих, които патрулираха в околността.
— Ще избързаме още малко напред — каза им Ричард. — Вие по-добре се върнете и ни пазете гърба.
Калан разбра, че изпраща другите двама назад, защото ако им каже, че неговата двойка ще отиде там да следи за евентуална опасност, Кара няма да ги остави на спокойствие и непрекъснато ще се връща, за да ги проверява. Ако обаче избързаха напред, Морещицата нямаше да се притеснява, че могат да изостанат и да се изгубят.
Кара дръпна юздите и направи завой. Ричард потегли и Калан веднага дръпна юздите да го последва и при движението напред подгизналата от пот риза прилепна по гърба и. Въпреки туфите високи треви из хълмистата местност и групичките дървета, които се виждаха на места, жегата продължаваше да ги следва. Нощем позахладняваше, но денем бе все още горещо, а от надвисналите над близките планини облаци ставаше и тягостно влажно.
Вдясно от тях гледката на назъбените планински хребети бе внушителна и страховита. От равни плата, затрупани до ръба с камънак, изпопадал от още по-високи плата и била, се спускаха отвесни скали; човек имаше чувството, че цялата верига се крепи на сипеи от готови да се сгромолясат скални късове. Под някои тераси зееха бездни от по триста метра, катеренето по чиито нестабилни ронливи стени бе невъзможно. Проходимите места по голите сипеи бяха малко и несъмнено щяха да се окажат трудни за изкачване.
Но вече започваха да се убеждават, че преминаването през суровите планини бе най-малкият им проблем.
Планинската верига, която се простираше от север на юг под палещите слънчеви лъчи по периферията на мъртвата пустош, скриваше земите отвъд — далеч по-страховита верига от заснежени върхове, които
