Не и се мислеше как предците и бяха сторили същото и се бяха провалили.
— Как мислиш, много ли ще бъдат? — попита, внезапно притеснена от някогашния разгром.
— Много ли? — не я разбра той.
Минаваха покрай зид, който преди много години бе нападнат от пълзящи растения. Те се бяха вкопчили толкова здраво в него, че се бяха превърнали в част от структурата му.
— Имам предвид, дали ще са много за сънищата. Все пак аз съм сама — пък и нямам опит, нито пък съм на години и изобщо… Съвсем сама съм.
Той я потупа между лопатките на гърба с топлата си едра ръка.
— Няма никакво значение колко са. Той ще ти помогне да се сдобиеш с нужната сила. — Дядо и вдигна предупредително пръст. — И не забравяй, Джилиан, предсказанията предупреждават, че трябва да си му напълно отдадена. Той ще бъде твоят господар.
Тя кимна, щом влязоха в просторното гробище. В по-ниските части имаше само най-обикновени камъни вместо плочи. Колкото по-нависоко се изкачваха, колкото по-нататък отиваха покрай редиците гробове, постепенно виждаха по-големи и по-внушителни паметници. Някои представляваха статуи на хора във величествени пози. Върху някои беше издялан огънят на живота, символизиращ светлината на Създателя. Другаде се виждаха древни надписи, посветени на вечната любов. Върху няколко се виждаше само древният символ, който дядо и бе нарекъл Милост. Имаше и паметници с по едно име върху тях.
В дебрите на това царство на мъртвите, близо до най-високата му точка, където обветрените дървета бяха огромни и разкривени, най-сетне спряха пред величествен гроб, белязан с огромна паметна плоча с богата украса. Върху него бе поставена урна от напръскан сив гранит, в която се виждаха маслини, круши и други плодове, с грозде, преливащо от ръбовете. Всички те бяха изваяни от същия каменен блок. Дядо и, който неведнъж я бе водил при този паметник, за да и разказва легендите, и бе казвал, че урната символизира изобилието на живота, създадено от човека благодарение на творческите му усилия и тежкия труд.
Дядо и проследи с очи как тя се приближава до огромния надгробен камък, поставен в почит на отдавна умрял човек и издялан от един каменен блок в далечните времена, когато този древен град е кипял от живот. Питаше се какъв ли е бил този човек. Дали е бил нежен или жесток, млад или стар.
Локи кацна върху каменните гроздове и размърда криле, преди да ги прилепи към тялото си. Джилиан се радваше, че може да разчита на компанията на Локи на това самотно място.
Протегна ръка и плъзна пръсти по буквите, изписващи името на погребания тук човек.
— Мислиш ли, че легендите казват истината, дядо? Искам да кажа, можем ли да им вярваме за всичко?
— Поне така са ме учили.
— В такъв случай той ще се върне при нас от света на мъртвите? Така ли е, наистина ли ще възкръсне за живот?
Тя хвърли поглед през рамо. Дядо и, застанал близо до нея, се пресегна да докосне с благоговение гладкия камък. Кимна тържествено.
— Ще се върне.
— Тогава ще го чакам. Жрицата на костите ще бъде тук, за да го посрещне и да му служи, когато се завърне в живота.
Джилиан стрелна с очи уголемяващия се облак прах на хоризонта, после се обърна към гроба.
— Моля те, побързай. — Под погледа на дядо си внимателно плъзна малката си ръчичка по надписа. — Не мога да пращам сънища без теб — рече кротко тя на човека, чието име бе издялано върху камъка. — Моля те, Ричард Рал, побързай и се върни при живите.
Четирийсет и пета глава
ЩОМ СА’ДИН, КОНЯТ НА НИЧИ, ВЛЕЗЕ в пустия град, тропотът на копитата му по калдъръма отекна сред каньоните на запустелите сгради като самотен зов, останал без отговор. Цветните кепенци на някои от прозорците бяха затворени, другаде зееха отворени. От втория етаж на доста от къщите надничаха балкончета, надвиснали над пустите улички. Зад парапетите им се виждаха плътно спуснати пердета. Нямаше никакъв вятър, Ничи забеляза панталон, проснат да съхне на опънато между две сгради въже, който не помръдваше. Собственикът на дрехата отдавна бе заминал без нея.
Тишината бе толкова внушителна, че в нея като че имаше нещо застрашително. Усещането да се движиш из улиците на обезлюден град бе някак призрачно, все едно си попаднал в празна раковина, запазила формата си, но вече напълно безполезна. По нещо напомняше на труп — уж човекът е същият, а няма никакво съмнение в ужасната истина. Ако бъде оставен така, ако не бъде върнат от ледения ръб и изпълнен отново с живот, този град постепенно щеше да се потъне в забвение и разруха.
През пролуките между сградите Ничи мярна части от Магьосническата кула, врязана в скалистия склон високо в чутовната планина, бдяща над града. Обширният мрачен комплекс се извисяваше като озверял лешояд, готов всеки момент да се стрелне към останките от притихналия град. Кули, минарета и въздушни мостове задиряха облаците, понесли се плавно пред почти отвесната скална стена. Колосалната сграда представляваше най-зловещата гледка, която Ничи някога бе виждала. Въпреки този внушителен вид тя прекрасно знаеше, че мястото може да бъде не само страховито, и се радваше, че най-сетне пристига тук.
Пътуването от Стария свят до Ейдиндрил бе дълго и изтощително. На моменти се бе опасявала, че няма да успее да се измъкне от капаните на вражеските войници, пръснати навсякъде по пътя. Друг път се бе впускала в кръвожадни атаки и ги бе избивала със стотици. Те обаче бяха толкова много, че нямаше смисъл да таи никакви реалистични надежди да намали чувствително броя им. Вбесяваше я мисълта, че от тяхна гледна точка тя бе най-обикновен нищожен вредител. Въпреки всичко не забравяше, че крайната и цел е да достигне Ричард. Войските на Императорския орден бяха просто препятствия, които и се налагаше да преодолява по пътя си.
Благодарение на магическата връзка, която си бе изградила с Ричард, Ничи усещаше, че най-сетне е близо до него. Още не го бе зърнала, но беше убедена, че това ще стане съвсем скоро.
За известно време, преди да се отправи на път, бе започнала да си мисли, че никога повече няма да го види.
Битката за установяване контрол над Алтур’Ранг се оказа жестока. Войските, които нападнаха града, след първоначалната изненада и след като претърпяха доста сериозни жертви преди падането на нощта, бързо се окопитиха. Това бяха опитни и калени в битките войници, които знаеха как да обърнат нещата в своя полза.
Въпреки че знаеше едва ли не с подробности как ще реагира Джаганг в опита си да потуши бунта в родния си град, дори Ничи остана изненадана от всичко, което им се стовари на главите. За известно време, с помощта на неочаквано появилия се трети магьосник, нещата изглеждаха на провала, неопитните защитници постепенно губеха позициите си под натиска на вражеските орди. Имаше един мрачен безнадежден момент, когато изглеждаше, че усилията на местните хора да се защитят са напразни и са обречени на провал. Призракът на загубата, водещ след себе си кървавата картина на масовото клане, която всички вече започваха да си представят, започна да изглежда неизбежен и напълно реален. За известно време Ничи и хората от най-близкото и обкръжение бяха почти убедени, че няма да изкарат нощта.
Въпреки раните и изтощението Ничи се стегна и събра допълнителни сили да продължи, подтиквана от искреното си желание да помогне на хората, които вече чувстваше като свои близки, на всички тези невинни и безпомощни души, които при евентуална загуба щяха да бъдат безмилостно изклани. Но силите и дойдоха най-вече от мисълта, че ако Алтур’Ранг изгуби битката, тя никога повече няма да види Ричард. Този страх разпали в душата и мощен пожар от ярост, който можеше да бъде потушен само с кръвта на изпречилите се на пътя и врагове.
В ключов момент от битката, на фона на бушуващи отвсякъде огньове и опожарени сгради, докато третият вражески магьосник се бе възкачил на платформата насред един от градските площади и сееше смърт и разрушение, като в същото време подтикваше хората си да продължават да тъпчат и унищожават всичко по пътя си, Ничи изплува като дух отмъстител между вражеските редици и скочи на платформата.
