правено. В крайна сметка Субстрактивната магия се използваше да сее разруха, не да лекува. Нямаше как да е сигурна в положителния резултат от действията си. Но в същото време знаеше, че друга надежда няма, че няма избор.
Но се опасяваше, че в този опасен коктейл тя е единствената причина за отключването на проблема в съзнанието на Ричард. Ако бе така, никога нямаше да си го прости.
Ако е допуснала грешка в използването на Субстрактивната магия, ако е докоснала някаква частица от мозъка на Ричард, която, да речем, отговаря за взаимодействието между света на въображението и реалността, нямаше да може да възстанови подобна загуба. Унищожението на нещо посредством Субстрактивна магия бе необратимо като смъртта. Ако бе засегнала мозъка му, той никога повече нямаше да е същият, оттук до края на дните си щеше да обитава сумрачния свят на собственото си въображение, без да може да разпознае истината за света около себе си… И всичко това щеше да е по нейна вина.
Тази мисъл я докарваше до ръба на отчаянието.
Ричард и Кара бяха спрели край пътя, докато чакаха Ничи да ги настигне. В полите на гористите хълмове зад тях растяха буйни летни треви. Конете им се възползваха от възможността да попасат от избуялата край пътя зеленина.
Срещата с Ричард изпълваше сърцето на Ничи с лекота и радост. Косата му беше попораснала, изглеждаше прашен от ездата, но иначе си беше същият — изправен гордо на седлото, висок, красив, царствен, съсредоточен, целеустремен, вгледан във всяка мъничка подробност наоколо. Въпреки обикновените пътни дрехи, с които бе облечен, имаше вид на истинския Господар Рал.
Но в него имаше и нещо особено.
— Ричард! — провикна се тя отдалеч, нищо че и той, и Кара явно вече я бяха забелязали. Щом приближи, дръпна юздите на Са’дин. Ричард и Кара я чакаха сред облак прах. Внезапният и вик остави у тях впечатлението, че има да им казва нещо неотложно. Но всъщност той се дължеше единствено на огромната и радост от срещата.
— Толкова се радвам да видя, че и двамата сте добре.
Ричард изглеждаше спокоен, бе отпуснал двете си ръце върху рога на седлото. Конят му размахваше опашката си, за да прогони наглите мухи. Кара седеше на седлото, изопнала гръб, конят и бе малко по-назад от Ричард, тръскаше глава и пръхтеше, явно уморен от усилния галоп.
— И аз се радвам да те видя в добро здраве — отвърна на поздрава и Ричард. Топлата му усмивка потвърждаваше искреността на думите му. Ничи бе готова да избухне във весел смях, щастлива от тази реакция, но се въздържа и само се усмихна в отговор. — Как мина в Алтур’Ранг? Градът в безопасност ли е?
— Унищожихме нашествениците. — Ничи дръпна юздите, за да усмири разгорещения Са’дин. Потупа го приятелски по гривата. — Засега всичко е наред. Виктор и Айшак поръчаха да ти кажа, че са свободни и възнамеряват и за в бъдеще да е така.
— Значи и ти си добре, а? — попита той, след като кимна доволно. — Тревожех се за теб.
— Добре съм — отвърна тя, неспособна да сдържи широката усмивка, напъпила на устните и само при мисълта, че той се е тревожил за нея. Нямаше никакво намерение да му разказва за понесените наранявания, които и бездруго вече бяха зараснали. Важното беше, че отново го вижда.
Стори и се уморен, явно двамата с Кара не бяха спали много-много по време на пътешествието си на север. Като се има предвид огромното разстояние, което бяха изминали, явно не бяха си давали много време за почивка.
Ничи изведнъж разбра какво е различното в него.
Меча му го нямаше.
— Ричард… къде…
Кара се надвеси иззад него и я стрелна с многозначителен поглед, като в същото време прокара пръст през гърлото си в красноречив жест. — … къде са другите коне? — довърши въпроса си Ничи, променила внезапно посоката на интереса си. Все пак в кратката пауза бе успяла да се промъкне смътна, но застрашителна напрегнатост.
Ричард въздъхна, явно не се досети какво се бе канила да го попита всъщност.
— За жалост им давах прекалено много зор. Някои окуцяха, други не издържаха. По пътя се наложи да се снабдим с нови коне. Специално тези ги откраднахме от един лагер на Императорския орден край Галеа. Войските им са пръснати из цялата Средна земя. От време на време се възползвахме от конете, храната или други неща, които ни бяха нужни.
Кара се усмихна доволно, но си замълча.
Ничи се запита как ли е успял да свърши тези неща без меча си. Веднага след това осъзна цялата глупост на тази си мисъл — не мечът правеше от Ричард това, което той е.
— Ами звярът?
— Имахме още няколко сблъсъка — отвърна Ричард след бърз поглед към Кара.
Поради някаква причина Ничи долови в гласа му нещо притеснително — не бяха думите, no-скоро тонът, с който ги изрече.
— Няколко сблъсъка ли? Какви по-точно? Какво става тук? Нещо не е наред ли?
— Успяхме — това е важното. Ще говорим по-късно, когато имаме повече време.
По раздразнението в погледа му тя разбра, че в момента не му се говори по този въпрос. Той дръпна юздите на коня си и прекъсна закуската му.
— В момента обаче бързам да стигна до Кулата.
— Ами вещицата? — попита Ничи, като тръгна край него. — Какво разбра? Какво ти каза тя?
— Че това, което търся, е отдавна заровено — измърмори обезсърчен той почти на себе си. Отри с уморена ръка челото си, после се отърси от внезапно нападналите го мисли и я погледна с пронизителния си поглед. — Да ти говори нещо „Лавинен огън“? — Когато Ничи тръсна глава, той продължи: — А „Необятната пустош“?
— Необятната пустош ли? — Замисли се, след малко рече: — Не, какво е?
— Нямам никаква представа, но трябва да разбера. Надявам се Зед да може да ме осветли по някой от тези въпроси. Хайде да вървим.
След като каза това, той пришпори коня си. Ничи веднага подкани Са’дин да го последва.
Четирийсет и шеста глава
ПЪТЯТ НАГОРЕ КЪМ КУЛАТА предлагаше великолепна панорама към Ейдиндрил, който се простираше в долината, макар че в превалящия ден в планината се бяха прокраднали облаци и застиналият въздух се усещаше горещ и влажен. Ако не беше потисната от грижи, Ничи вероятно би установила, че гледката от високите части на пътя към Магьосническата кула се нарежда сред най-прекрасните в живота и — а възхищението от такива красоти бе сравнително ново за нея усещане, събудено в душата и благодарение на Ричард.
Сега обаче я бяха налегнали мрачни мисли, свързани с неизменното му упорство да намери онази несъществуваща жена Калан, която си беше втълпил, че помни. Откакто се бяха срещнали, изобщо не бе отворил дума за нея — вероятно защото вследствие на предишните им разногласия бе изгубил надежда, че може да я убеди в необходимостта да открие тази жена, която според Ничи категорично беше илюзия. Но макар Ричард да не я споменаваше, Ничи виждаше ясно, че той е не по-малко решен да открие Калан, отколкото на тръгване за дома на Шота. Надеждите и че когато го настигне след битката в Алтур’Ранг, той ще е по-добре, се изпариха. Удоволствието и от гледката помръкна.
Имаше обаче нещо, може би някакво пламъче в очите му, което и се струваше различно. Не можеше да определи точно какво е, нито какво би могло да означава. Той винаги се бе отличавал с пронизващ поглед, с умение да прониква надълбоко и безпощадно в душата на събеседника си. Сега обаче, щом погледите им се срещнеха, Ничи виждаше в неговия още повече острота и проницателност, сякаш директно разпорваше душата и и я претърсваше из основи. Ничи нямаше какво да крие от него — най-малко от него. Мислеше му само най-доброто, при това съвсем искрено. Не искаше нищо друго, освен той да бъде щастлив. И бе готова да му помогне по всякакъв начин, за да намери той своето щастие.
Може би именно поради тази причина настроението и помръкна; макар да изглеждаше все така
