устремен и изпълнен с решителност, тя го усещаше някак помръкнал, на крачка от отчаянието. Светлината на живота в очите му бе нещо, което Ничи ценеше високо. Не би допуснала тя да угасне.
Усилието да не изостава от него не и позволи да го попита как е минало при вещицата. По мълчанието на Кара Ничи прецени, че каквото и да е станало, нещата не са се развили според очакванията на Ричард. Това не я изненада. Нима една вещица, пък била тя и добронамерена, би могла да му помогне да намери жена, която съществува само във въображението му?
Ничи нямаше никаква представа какво е това „Лавинен огън“, но в гласа му усещаше — а и в напрегнатото му изражение, — че Ричард е нетърпелив да открие какво означава. Тъй като бе живяла с него доста дълго, Ничи познаваше настроенията и чувствата му, без да се налага той да казва нито дума. За нея беше очевидно, че той залага много на значението, скрито зад „Лавинен огън“.
Освен всичко друго, разбира се, Ничи бе силно притеснена за съдбата на меча му. Не можеше да проумее как така Ричард е без меча си. Притесненията и се задълбочиха от недвусмислената реакция на Кара, която директно сложи край на разговора по този въпрос, преди той въобще да е започнал. Що се отнася до Ричард, той изобщо не го спомена. Мечът на истината не беше нещо, което Ричард би забравил просто ей така.
По-високо в планината пътят потъваше сред гъста гора от внушителни смърчове, преди да излезе на тесен мост, прехвърлящ двата ръба на умопомрачителна пропаст. Ничи имаше чувството, че планината е прорязана до самото и ядро и двете и половини са раздалечени една от друга. Докато преминаваха един след друг по моста над зейналата бездна, тя хвърли поглед надолу и видя отвесни скални масиви от двете страни, между които се стелеха призрачни пухкави облаци. От замайващата гледка и се сви коремът.
По вървежа на Са’дин си личеше, че е на ръба на силите си. Ушите му бяха лениво клепнали настрани. От конете на Кара и Ричард излизаше пяна. Ничи знаеше, че Ричард е изключително грижовен и внимателен към животните, но специално към тези като че ли не проявяваше никаква милост. Явно смяташе, че в момента е по-належащо да се погрижи за далеч по-важни неща от живота на конете. Ничи знаеше какви са тези по-важни неща — човешкият живот. По-точно — животът на един човек.
Стените на Кулата, издигнати от сложно свързани един с друг черни гранитни блокове, се издигаха пред очите им като скала. След като слезе от моста и тръгна след Ричард и преди Кара, Ничи огледа сложния комплекс от насипи, бастиони, кули, висящи мостове, свързващи тунели. Мястото изглеждаше някак живо, като че ли ги наблюдаваше как приближават към зейналия сводест портал, където пътят се врязваше в долната част на външната стена.
Без капка колебание Ричард насочи коня си под масивния портик. Ако имаше избор, Ничи би проявила повече предпазливост на влизане в подобно място. Кожата и настръхна от силата, която се излъчваше отвътре. Никога досега не бе изпитвала толкова натрапчиво чувство за магическа сила, излъчваща се от конкретно място. Беше като да стоиш сам и незащитен насред голо поле, в очакване върху тебе да се стовари страховита буря с гръмотевици.
Усещането и даде известна представа за мащабите на щитовете, които охраняваха Магьосническата кула. Доколкото успя да прецени, щитовете в Двореца на пророците бяха детска игра в сравнение с тези тук. Пък и онези бяха издигнати предимно с помощта на Адитивна магия, защото пред двореца стояха съвсем различни цели. Тук субстрактивните щитове бяха използвани на равна нога с адитивните. Смъртоносната им сила изобщо не бе скрита — напротив, бе направено всичко възможно онзи, който разбира от тези неща, да разбере за какво става въпрос.
Бавно и някак неусетно по небето бяха изпълзели дъждовни облаци и го бяха боядисали в оловносиво. Слънчевият ден бе изместен от сумрачна привечер, от която Кулата изглеждаше още по-внушителна и отблъскваща, сякаш самата тя се бе погрижила да се обгради с оловносиви облаци, като един вид допълнителна защита в случай на нужда. Без да забави крачка, Ричард влезе директно в дългия тъмен тунел. Тропотът на конски копита отекна от влажния камък.
Щом излязоха от другата страна на тунела, се озоваха пред заградена ливада, избуяла във високи треви. Чакълестият път минаваше покрай стена вдясно, по продължение на която имаше редица врати. Първите врати, пред които се озоваха току зад портика, вероятно бяха входовете за посетители. Ничи предположи, че тези зад втората стена вероятно са сервизните входове към Кулата. Оградата на ливадата се затваряше от другата страна на пътя. По-нататък, вляво, тревата свършваше в стената на самата Кула. Някъде там се намираха и конюшните.
Без да каже нито дума, Ричард скочи от коня и отвори вратата в оградата около ливадата и пусна коня си вътре, но без да го разседлава. Объркани, но без да задават въпроси, Ничи и Кара последваха примера му и направиха точно същото, след което го последваха към входа, до който водеха десетина гранитни стъпала, вдлъбнати и излъскани до блясък от хилядолетна употреба. Озоваха се във фоайе, в дъното на което се виждаше масивна двойна порта, водеща към самата Кула, която започна да се отваря бавно.
Отвътре надникна старец с чуплива бяла коса, който имаше вид на изненадан от неканени гости домакин. Беше задъхан — явно бе претичал целия път до тук, след като бе установил, че приближава някой. Несъмнено за идването им го бяха известили магическите мрежи, които се активираха веднага, щом някой стъпи на пътя за насам. Вероятно в древни времена за посрещането на гостите се бяха грижили специални хора. Сега обаче старецът бе сам в Кулата. Явно при задействането на мрежите е бил в другия край на сградата, защото едва си поемаше дъх.
Въпреки силната почуда, изобразена на сбръчканото му лице, Ничи нямаше как да не разпознае чертите му. Беше сигурна, че пред нея стои дядото на Ричард — Зед. Беше висок, но тънък като вейка. Кафявите му очи се блещеха в почуда и някаква детинска превъзбуда, ако не невинност. Семплата му роба без никакви орнаменти беше сигурен знак, че пред нея стои велик магьосник. Носеше годините си с достойнство. Като гледаше Зед, Ничи бе сигурна, че годините няма да загрозят неговия внук Ричард.
Старецът разпери ръце и ги преметна през главата си.
— Ричард! — лицето му се разтегли в радостна усмивка. — Да му се не види, наистина ли си ти, момчето ми?
Зед прекрачи прага и се спусна по стъпалата.
Ричард изтича към дядо си и го вдигна в прегръдката си.
Стисна го толкова здраво, че окончателно остави без дъх и бездруго задъхания старец. И двамата избухнаха в смях, в който без съмнение си личеше близкото им родство.
— Зед! Нямаш представа колко се радвам да те видя!
— И аз, момчето ми. — В гласа му прозвучаха треперливи нотки. — Доста време мина. Ужасно много време. — Простря клечестата си ръка покрай Ричард и стисна Кара за рамото. — Как си, скъпа? Виждаш ми се доста омаломощена. Добре ли си?
— Аз съм Морещица — отвърна тя, леко възмутена. — Разбира се, че съм добре. Кога съм изглеждала по друг начин, освен в най-добра форма?
Зед се изкикоти и ръгна Ричард в ребрата.
— Ами сигурно никога. Като ви гледам, и двамата имате нужда да си полегнете и похапнете. Но иначе изглеждате добре и наистина се радвам да ви видя.
Сега вече и Кара не се сдържа и се усмихна.
— Липсваше ми, Зед.
— Не е много характерно за една Морещица да твърди, че и е липсвало едно старче — размаха пръст насреща и той. — Рика ще се изненада да го чуе.
— Рика ли? Рика е тук?
Зед махна с ръка към полуотворената порта.
— Някъде там е… сигурно патрулира. Така като я гледам, явно има две цели в живота си — да се заяжда с мен и да патрулира. Казвам ви, мира не ми дава тая жена. И най-ужасното е, че пипето и сече като бръснач. Добре поне, че в готвенето я бива.
— Рика готви? — сбърчи чело Кара.
Зед се сепна и си пое дъх през стиснати зъби.
— Да не се изпуснеш, че съм ти казал, че направо ще ме…
— Зед, имам проблем и ми е нужна помощта ти — прекъсна непринудения им разговор Ричард.
— Добре ли си? Нали не си болен? Май не си много на себе си, момчето ми. — Вдигна ръка на челото му. — Летните грипове са най-коварни, да ти кажа. Не стига, че отвънка жега, ами и отвътре, ти гори. Кофти
