— Тя е погребана тук, Ричард.
Светът внезапно се закова на едно място.
Истината се стовари върху Ничи като мълния.
Нещата се изясниха. Поведението на Зед имаше обяснение. Жената, за която говореше Зед, не бе Калан, Майката Изповедник от бляна на Ричард, не бе жената, която той си въобразяваше, че го обича и че се е омъжила за него.
Тя беше истинската Майка Изповедник.
Ничи бе предупредила Ричард, че в съня си е сторил нещо ужасно, като си е въобразил своята съпруга не просто като незнайна жена, а като реално съществуващ човек, за когото е чувал някъде. Като жена, позната добре в Средната земя. Явно ставаше въпрос за истинската Калан Амнел, за истинската Майка Изповедник, погребана в Двореца на Изповедниците. Не онази, която Ричард си бе представил като своя любима. Случи се точно това, от което Ничи се притесняваше и което се опасяваше, че ще разгроми света на Ричард.
Предупреди го, че няма как да избегне разгрома. Предупреди го, че един ден ще бъде изправен лице в лице с истината. Този момент, това, което се случваше сега, бе същото, което Ничи през цялото време се опитваше да предотврати.
Но тя не изпитваше радост от факта, че се е оказала права. Почувства се смазана от съчувствие към Ричард. Изобщо не би могла да осъзнае истинските мащаби на объркването и разочарованието му. За човек, здраво стъпил на земята, какъвто Ричард винаги е бил, цялото това мъчение вероятно е било непоносимо.
Той не можеше да помръдне.
— Ричард — рече най-накрая Зед и го стисна нежно за ръката. — Добре ли си? Какво става?
Ричард само примигна. Изглеждаше в състояние на пълен шок.
— Как така е погребана в Двореца на Изповедниците? — попита колебливо. — Кога се случи?
Зед облиза устни.
— Нямам представа кога е загинала. Когато дойдох тук… армията на Джаганг настъпваше към Ейдиндрил… видях надгробна плоча. Не съм я познавал лично. Просто видях гроба и, това е всичко. Изглежда доста внушителен. Няма как да не го види човек. Изповедниците бяха избити от четворките на Мрачния Рал. Явно тя е загинала след това. Ричард, няма как да си познавал тази жена. Тя явно е загинала и погребана далеч преди ние с теб да напуснем дома си в Западната земя… далеч преди падането на границата. Още по времето, когато ти все още беше горски водач в Еленовата гора.
Ричард притисна челото си с длани.
— Не, не, ти не разбираш. С теб става същото, каквото и с всички останали. Явно не говориш за нея. Ти познаваш Калан.
Зед вдигна ръка да погали внука си.
— Не е възможно, Ричард. Четворките избиха всички Изповедници.
— Да, Изповедниците бяха избити от онези убийци, но не и тя, не и Калан. — Ричард махна с ръка, за да разсее съмненията на дядо си. — Зед, нали тя дойде при теб да те моли да назначиш Търсач… нали затова напуснахме Западната земя. Ти познаваш Калан!
Зед смръщи чело.
— Какви ги говориш, да му се не види? Наложи се да избягаме, понеже Мрачният Рал беше по петите ни. Трябваше да спасяваме кожите!
— Отчасти — да. Но Калан дойде да те търси преди това. Тя ни каза, че Мрачният Рал е задействал кутиите на Орден. Той беше от другата страна на границата. Ако не беше Калан, откъде изобщо щяхме да разберем?
Зед се втренчи в Ричард, все едно внукът му бе сериозно болен.
— Ричард, когато кутиите на Орден бъдат задействани, избуява змийската лоза — пише го в „Книгата на преброените сенки“. И ти го знаеш по-добре от всеки друг. Не помниш ли, че веднъж бе ухапан от змийска лоза в Старата гора. Вдигна температура и дойде при мене за помощ. Така разбрахме, че кутиите на Орден са задействани. После се появи Мрачният Рал и ни нападна.
— Да, всичко това е вярно в известен смисъл, но именно, Калан ни каза какво става в Средната земя — потвърди информацията. — Ричард изпухтя възмутено. — Не става въпрос само за това, не говоря само за факта, че тя дойде да те помоли да избереш Търсач. Та ти я познаваш, Зед!
— Боя се, че грешиш, момчето ми.
— Добри духове, Зед, ти прекара последната зима с нея и Д’Харанската армия. Когато Ничи ме отведе в Стария свят, Калан беше там заедно с тебе и Кара. — Посочи настоятелно Кара, сякаш това би могло да докаже тезата му и да сложи край на кошмара. — Тя и Кара се сражаваха с всички вас цяла зима!
Зед погледна Морещицата. Тя, свита зад гърба на Ричард, разпери ръце и сви рамене, за да му покаже, че не знае повече, отколкото знае Зед.
— Като спомена, че съм те избрал за Търсач, къде ти е…?
Ричард щракна с пръсти, лицето му внезапно просветна.
— Това не е гробът на Калан.
— Напротив. Няма никакво съмнение. Изглежда доста внушително и съвсем ясно си спомням, че върху камъка е издълбано точно това име.
— Да, може да е името и, но това не е истинският и гроб. Чак сега разбирам какво ми говориш. — Ричард се разсмя с облекчение. — Казвам ти… не е нейният гроб.
На Зед не му прозвуча никак смешно.
— Ричард, видях името и върху камъка. Тя е — Майката Изповедник, Калан Амнел.
Ричард тръсна категорично глава.
— Не, не е тя. Това е номер…
— Номер ли? — Зед килна глава на една страна и сбърчи чело. — Какви ги говориш? Що за номер?
— Нали са я преследвали — Орденът е бил по петите на Калан, след като са превзели Ейдиндрил. Превзели са Съвета, осъдили са я на смърт и са хукнали по петите и. За да им попречиш да я открият, ти и направи смъртно заклинание…
— Какво! Смъртно заклинание ли? Имаш ли представа, Ричард, за колко мащабно нещо говориш?
— Разбира се, че имам. Но е вярно. Беше нужно да ги заблудиш, че е умряла, за да си мисли Орденът, че са успели, и да спрат да я преследват. И тя да се измъкне. Нима си забравил? Направи онзи камък или поне поръча да ти го направят. Дойдох да я търся тук, беше преди няколко години. Помислих си, че е умряла. Но тя не беше.
Объркването на Зед бе преминало и вече изглеждаше дълбоко притеснен.
— Нямам представа какво е станало с теб, Ричард, но това просто е…
— Двамата успяхте да се измъкнете, но ми оставихте бележка върху камъка. — Ричард заби пръст в гърдите на Зед. — Така разбрах, че тя е жива. Защото иначе щях да бъда съкрушен. Да зарежа всичко. И едва не го направих, но после се сетих.
В душата на Зед бушуваше смесица от чувства — объркване, нетърпение, загриженост. Ничи познаваше това състояние.
— Да му се не види, момчето ми, за какво съобщение говориш?
— За думите върху камъка. За надписа. Беше съобщение, предвидено за мен.
Зед заби юмруци в хълбоците си.
— Какви ги говориш? Какво съобщение? Какво пишеше вътре?
Ричард крачеше напред-назад, притиснал пръсти в слепоочията си, мърмореше си нещо нечленоразделно, явно се опитваше да си спомни точните думи.
Или, рече си Ничи, за пореден път се опитваше да се измъкне от неприятната за него истина, като намери задоволително решение, което да не противоречи на теорията му. Ничи беше убедена, че този път Ричард греши и че няма да има накъде да мърда. Действителността го притискаше отвсякъде, макар той все още да не го осъзнаваше. Скоро щеше да го разбере.
За Ничи тази двусмислена смесица от заблуда и истина бе ужасна. Колкото и да и се искаше Ричард да се оправи, да преодолее лъжливите спомени, които го измъчваха, се ужасяваше от болката, която знаеше, че ще изпита той, когато най-сетне се изправи срещу неумолимата истина. Още повече я беше страх от
