комбинация.
— Да… не… такова, искам да кажа, не е там проблемът. Трябва да поговорим.
— Ами говори. Доста време мина. Направо непростимо. Чакай да помисля… май тази пролет станаха две години, ако не греша. — Зед се поотдръпна и огледа внука си от главата до петите. — Къде ти е мечът, Ричард?
— Виж, за това ще говорим после — отвърна Ричард раздразнен и се откъсна от хватката на Зед, за да сложи точка по въпроса.
— Каза, че искаш да поговорим. Ами говори и ми кажи къде ти е мечът. — Насочи широката си усмивка към Ничи. — И коя е тази прелестна магьосница, която водиш със себе си?
Ричард примигна насреща му, после погледна Ничи.
— О, извинявай, Зед, да ти представя Ничи. Ничи, това е…
— Ничи! — избухна Зед и отскочи две стъпала назад, все едно бе видял усойница. — Сестрата на мрака, която те отведе в Стария свят? Същата Ничи ли? Какво търси с теб това коварно създание? Как смееш да водиш тази жена в…
— Зед! — прекъсна го грубо Ричард. — Ничи е приятел.
— Приятел ли? Ти да не си откачил, Ричард? И как си представяш да…
— Зед, тя мина на наша страна. Също като Кара, като Рика. Нещата се променят. Преди всички те бяха… — Видя как го гледа дядо му и замлъкна. — Разбираш какво имам предвид. Готов съм да поверя на Кара живота си и тя неведнъж е оправдавала доверието ми. Същото е с Ничи. И на двете съм готов да поверя живота си.
Зед най-сетне го сграбчи за рамото и го разтърси сърдечно.
— Да, май те разбирам. Откакто ти дадох Меча на истината, ти промени доста неща към добро. Как да ти кажа, никога не съм си представял, че един ден ще си седя безгрижно на масата и ще похапвам вечеря, сготвена ми от Морещица. При това доста вкусна вечеря, държа да отбележа. — Млъкна и посочи с пръст Кара. — Само да и кажеш това, което чу току-що, жива ще те одера. И бездруго много си е навирила носа.
Кара само се усмихна.
Зед пак се обърна към Ничи. В очите му не личеше онзи толкова характерен хищнически поглед на Рал, но в цялото му излъчване имаше нещо не по-малко обезоръжаващо, наред с това с потенциала да бъде опасно и непростимо.
— Добре дошла, магьоснице. Щом Ричард твърди, че си приятел, значи е така. Съжалявам, че избухнах.
— Напълно разбираемо е — усмихна се Ничи. — Аз самата не се харесвам особено в онзи си период. Бях под влиянието на тъмни заблуди. Не случайно ме наричаха Господарката на смъртта. — Ничи потъна в сивите очи на Ричард. — Внукът ти ме измъкна оттам и ми разкри красотата на живота.
— Да, добре казано. Красотата на живота — усмихна се Зед.
— Именно за живот става въпрос — дръпна го нетърпеливо Ричард. — Зед, чуй ме, наистина…
— Да, добре, добре. — Зед махна с ръка, за да усмири нервния си внук. — Вечно искаш нещо. Още прага не е прекрачил, а все напира да пита, да пита. Доколкото си спомням, първата дума, която каза като малък, беше „защо“. Е, да влизаме тогава. Дълбоко ме интересува защо Мечът на истината не е с теб. Знам, че не би допуснал с него да се случи нещо, но искам да ми разкажеш всичко — от начало до край. Без да пропускаш и най-малката подробност. Хайде да вървим.
Като им направи знак с ръка да го последват, дядото на Ричард изкачи стъпалата към входа.
— Зед! Искам да…
— Да, да, момчето ми. Знам, че искаш нещо. Разбрах те още първия път. Бих казал, че е като дъжда. Няма смисъл да започваме, след като и бездруго ще се измокрим. Да вървим вътре и ще те изслушам. — Гласът на Зед отекна звънко в тъмнината отвъд прага. — Май като те гледам, нещо за хапване би ти дошло добре. Има ли и други гладни? Срещите винаги ми повдигат апетита.
Ричард отпусна ръце, дланите му се залюляха покрай хълбоците в знак на отчаяние. Въздъхна и изтича по стълбите да настигне дядо си. Ничи знаеше, че с всеки друг на мястото на Зед, Ричард би се държал различно. Не беше лесно да се оправяш с хора, които те обичат, които са те отгледали от ей такъв, които са те утешавали, когато си бил уплашен до сълзи от връхлетяла буря или от вълчи вой. И Ричард реагираше по същия начин. Любовта към дядо му му връзваше ръцете със здравите въжета на уважението.
Ничи никога не бе виждала Ричард в такава светлина. Стори и се ужасно мило. Пред нея стоеше Господарят Рал, владетелят на Д’Харанската империя, Търсачът на истината, човекът, способен да разтрепери почти всеки само с поглед, а ето че сега стоеше притихнал и се вслушваше в укорителните слова на дядо си. Ако конкретните проблеми не бяха толкова сериозни, Ничи едва ли би се удържала да не се усмихне на милата безпомощност на Ричард, обезоръжен от този толкова безобиден на вид старец.
В сумрака отекваше шум от вода. Зед небрежно погледна настрани и лампата на стената светна. При запалването и Ничи разпозна искрицата на силата, която я бележеше като ключова лампа. С последователност от съскащи звуци, които тръгнаха от двете страни на входа, околовръст започнаха да просветват стотици двойки лампи. Почти веднага след запалването на една двойка се активираше следващата, като в крайна сметка се получи плътен обръч от трептящи пламъчета. Ничи знаеше, че ефектът би бил същият дори ако ключовата лампа бе запалена с факла, а не с нишката на магията. Светлината плавно се усили и за броени секунди мрачното фоайе потъна в ярка светлина.
В центъра на облицования с плочки под се издигаше шадраван с формата на детелина. Водата от най- горната вана се изстрелваше високо към тавана, откъдето се спускаше по каскада от корита с все по-голям диаметър и фестонирани ръбове, които най-долу се спускаха през отвори, отстоящи на еднакво разстояние един от друг, за да се извият на дъга към основния басейн, чийто парапет бе изваян от светъл мрамор на пъстри петна, достатъчно широк, че да служи за пейка.
Околовръст овалното помещение се издигаха тъмночервени мраморни колони, които поддържаха кръгъл балкон, обикалящ покрай стената в пълен кръг — сякаш елитни гвардейци, застанали на стража. През прозорците на стъкления таван, отстоящ на трийсетина метра височина, се процеждаха тънки снопчета хладни привечерни лъчи, които се сливаха със сиянието на лампите в долната част на залата. Нощно време през този стъклен таван вероятно нахлуваше и студената лунна светлина, за да придаде на всичко наоколо особен призрачен вид. Но тази вечер беше новолуние, пък и при всичките тези облаци едва ли щеше да се прокрадне дори едничък лунен лъч. Доколкото можеше да мерне късчета небе между облаците, Ничи прецени, че Зед вероятно е прав — май наистина наближаваше дъжд.
В разрез с първоначалните впечатления от Магьосническата кула, залата представляваше красиво, топло преддверие на сграда със суров и враждебен вид. Тя отпращаше по един необясним начин към миналото на това място, изпълнено с живот и жизненост. Също като изоставения град в долината, тази празнота натъжи Ничи.
— Добре дошли в Магьосническата кула. Струва ми се най-удачно първо да…
— Зед! — изръмжа Ричард, като най-безцеремонно прекъсна дядо си. — Трябва да говоря с теб. Веднага. Важно е.
Любим дядо или не, Ничи усети, че Ричард е на ръба на търпението си. Побелелите му кокалчета, които стърчаха от стиснатите юмруци, контрастираха рязко с тъмния му загар и изпъкналите вени. По вида му личеше, че през последните дни почти не е спал, а едва ли и беше се хранил добре. Ничи не помнеше да го е виждала по-изтощен и изтормозен. Кара също явно бе на границата на издръжливостта, макар да го прикриваше добре. Морещиците бяха обучени да не обръщат внимание на физическия дискомфорт. Колкото и да бе превъзбуден от срещата с дядо си, обсебващото желание на Ричард да открие онази жена му пречеше да се наслади изцяло на момента.
Дивото препускане, превърнало се в начин на живот на Ричард, откакто го уцели стрелата и едва не умря, вече започваше да му се отразява фатално.
Зед примигна в най-искрена изненада.
— Добре, Ричард, разбира се. — Разпери ръце и заговори по-меко. — Знаеш, че винаги можеш да говориш с мен. За всичко, нали знаеш…
— Какво е „Лавинен огън“?
Това бе първото нещо, което попита и Ничи, щом се видяха.
