Всичко стана толкова внезапно и неочаквано, че всички приковаха погледи в странната сцена. В тази кратка секунда, когато погледите бяха приковани в почуда, когато всички вражески войници стояха като вцепенени, Ничи рязко разпори гръдния кош на слисания им магьосник и с голи ръце изтръгна туптящото му сърце. Надавайки дивашки вик на неутолима ярост, Ничи поднесе кървавия орган към войниците с обещание да направи същото и с тях.
В този момент Виктор Касела и доверените му хора се врязаха насред вражеската орда. Самият той ръководен от дива ярост, ковачът не можеше да понесе не само мисълта, че тези зверове ще избият и ограбят населението на Алтур’Ранг, ами и че ще му откраднат тъй трудно извоюваната свобода. Ако в този момент някой го бе дарил с магическа сила, Виктор със сигурност щеше да изпепели само с поглед вражеските орди. Но дори и без дарбата атаката му бе колкото неочаквана, дважди по-свирепа и кървава. Натрупването на тези събития пречупи увереността на врага. Никой от нападателите не смееше да се изправи срещу разярения ковач и да попадне под разгорещения му боздуган, нито пък имаха желание да попаднат в ръчичките на обезумялата вещица, която приличаше на отмъстителен дух, за да изтръгне живи сърцата им.
Елитните части на Ордена отстъпиха назад и се опитаха да се измъкнат от града, да избягат от разгневената тълпа.
Вместо да остави местните хора да се радват на победата, Ничи настоя врагът да бъде проследен и избит до крак.
Само тя разбираше колко изконно важно е никой от вражеските войници да не се спаси, за да разказва за покъртителната им загуба. Император Джаганг вероятно очакваше знак, че контролът върху родния му град е бил възвърнат, че местните бунтари са били изтезавани до смърт и че хората от града са паднали на колене, че кръвопролитията и кланетата са били толкова страшни, че дълго време да служат за предупреждение на другите.
Макар да очакваше победа, Ничи знаеше, че Джаганг би искал да получи сведения и за евентуална загуба. И друг път бе губил битки. За него това не беше проблем. От загубите научаваше повече за враговете си. Просто следващия път щеше да изпрати по-многобройна армия, която да свърши работата, при това толкова жестоко и кърваво, че не само да си осигури победа, ами да накаже с още по-голяма строгост всеки, осмелил се да изправи глава срещу императорската власт.
Ничи познаваше този човек. За него животът на войниците му не означаваше нищо — всъщност животът по принцип не означаваше нищо. Ако хората му се биеха за каузата на Императорския орден и изгубеха живота си, щяха да получат своята награда в другия живот. Сега бе ред на саможертвите.
Но да не получи никакви сведения от бойното поле — виж това е вече съвсем друго.
Ничи знаеше, че липсата на информация дразни Джаганг повече от всеки враг. Той не обичаше неизвестността. Ничи знаеше, че ако императорът изпрати елитни бойни части, при това придружавани от трима магьосници, и никога повече не чуе нищо за тях, той ще изпадне в бяс. Ще прехвърля мистерията отново и отново в главата си, както нервен човек прехвърля в ръцете си броеница.
В края на краищата липсата на всякакво свидетелство за изхода на битката за Алтур’Ранг би го изнервила повече от всяка загуба. Той не се боеше от загубата на хора — за него животът не струваше нищо. Той би приел загубата, но не и неизвестността. А още по-страшното беше, че армията му, състояща се предимно от суеверни хора, би приела подобно нещо като прокоба.
Ничи продължи да върви по тясната калдъръмена уличка, зави зад един ъгъл и пред нея, между сградите от двете страни, се разкри гледка, от която за малко да и секне дъхът. На един хълм в далечината, огрян от слънцето, разположен връз красиви тюркоазено зелени възвишения, се издигаше великолепен дворец от бял камък. Ничи никога не бе виждала по-изящна сграда. В осанката и се долавяше гордост, сила и безпогрешна женственост. Веднага разбра, че пред нея се простира Дворецът на Изповедниците.
Тази гледка — изтънчена, властна, изчистена — беше пълната противоположност на високите планини отвъд, над които се извисяваха мрачните и страховити стени на Магьосническата кула. За Ничи бе пределно ясно, че Дворецът на Изповедниците е предвиден да внушава величественост, подплатена от смътна заплаха.
В крайна сметка това бе сградата, от която Средната земя се ръководеше от хилядолетия. По-големите държави на Средната земя бяха издигнали свои дворци в града, където живееха посланиците им, членове на Централния съвет — обединения управителен орган на цялата Средна земя. Майката Изповедник стоеше начело не само на Изповедниците, но и на Централния съвет. Крале и кралици отговаряха пред нея за действията си, както и всеки владетел на всяка държава в пределите на Средната земя. От тясната уличка, по която бе вървяла досега, Ничи не можеше да види дворците, представляващи различните държави, но бе сигурна, че никой от тях няма да е толкова могъщ и величествен като Двореца на Изповедниците — особено при безмълвната подкрепа на Магьосническата кула на заден план.
През една пролука между сградите вдясно от нея Ничи мярна движение. Щом установи, че е облак прах, вдигнат в застиналия въздух, дръпна юздите на Са’дин и го отведе в близката странична уличка. Притисна пети в слабините му и го подкара в лек галоп. Без да се обърне назад, се отдалечи по прашната уличка. Между сградите продължаваше да следи прахоляка, който се вдигаше наблизо. Някой яздеше устремено към пътя, извеждащ нагоре към Магьосническата кула. Благодарение на магическата си връзка, тя знаеше кой би трябвало да е той.
Ничи се постара да елиминира заплахата, надвиснала над Алтур’Ранг, най-вече, за да може по-бързо да настигне Ричард. Не че не и беше мило за всичките онези хора, не че не искаше да изтреби до крак кръвожадните хищници на Джаганг. Просто повече от всичко това копнееше да срещне отново Ричард. Първият и импулс беше да препусне като вятъра и да настигне Кара и него колкото се може по-скоро. Скоро обаче стана ясно, че няма никакъв шанс това да се случи. Защото той се придвижваше много бързо. Когато Ричард постави цел пред себе си, той тръгва към нея с цялата си енергия и устрем.
Ничи осъзна, че единствената и надежда да го настигне бе не да върви след него, а да се опита да стигне първа там, накъдето смяташе, че той ще се отправи, и така да го засече. Знаеше, че вещицата Шота няма как да му помогне да намери жена, която не съществува, така че предположи, че следващата цел на Ричард ще бъде в северна посока — Магьосническата кула в Ейдиндрил. Там можеше да се надява да получи помощ от единствения магьосник, когото познаваше — от своя дядо, Зед. И понеже Ничи все още бе доста далече на юг, избра по-краткия път, спестявайки си доста голяма част от заобиколния маршрут, по който би минал той.
Щом напусна границите на града, сърцето и заби лудо. Най-после се увери, че е била права. Най-после видя Ричард.
Той и Кара се катереха по стръмния път, като вдигаха зад себе си дълга прашна опашка. Ничи си спомни, че напуснаха Алтур’Ранг с шест коня. Сега разполагаха само с три. Като ги гледаше как яздят, Ничи подозираше, че знае защо. Когато Ричард реши, че е важно да постигне определена цел, за него нямаше пречки. Вероятно бе уморил другите три коня до смърт.
Докато Ничи се спусна в силен галоп, за да ги настигне, Ричард я забеляза и забави ход. Са’дин препусна покрай хълмчета, поляни, конюшни, работилници, изоставени пазарни сергии, покрай една запусната ковачница и стопански дворове с обори в дъното. Покрай нея прелитаха борове и смърчове, над главата и се поклащаха едрите листа на дъбове, подредени като шпалир покрай пътя.
Ничи нямаше търпение да се срещне с Ричард. Животът и изведнъж придоби нов смисъл. Запита се как ли е успяла вещицата да го убеди, че онази жена не съществува, че е образ, роден от сънищата му и придобил плътност. Ничи дори хранеше искрица надежда, че Ричард се е отърсил от всичките си илюзии и пак си е същият, както преди. Облекчението, което изпита, щом го видя, яхнал коня си, не бе помрачено дори от тревогата какво ли го е накарало да се отправи към Магьосническата кула. Откакто той напусна Алтур’Ранг, Ничи прехвърли в главата си всичко случило се, опита се да изолира източника на заблудите му и постепенно си изгради плашеща теория. След като разсъждава над нея хиляди пъти, опитвайки се да запомни и най-незначителната подробност, Ничи стигна до извода, че в крайна сметка тя е причината за възникването на проблема.
Докато се опитваше да спаси живота му, бе принудена да действа трескаво и светкавично. Наоколо имаше и други хора, които допълнително я разсейваха. Беше притеснена да не би вражеските войници да открият запустялата къща и да ги нападнат, така че не смееше да изгуби нито секунда време. Още по- страшното беше, че правеше нещо, което не бе опитвала никога преди, за което дори не бе чувала да е
