— И това не ми е известно, но мога да ви докажа, че всичко, което казвам, е истина. Нека ви заведа при гроба. Хайде.
— Колко пъти да ти повтарям, че надписът е съвсем стандартен и обичаен, Ричард.
Ричард изгледа дядо си със свиреп поглед.
— Тогава ще разровя гроба, за да можем всички да видим, че е празен и че не съм луд.
Зед вдигна ръка към вратата, която още зееше отворена.
— Но скоро ще мръкне. Още по-неприятното е, че май всеки момент ще завали.
Ричард, който вече стоеше на прага, се извърна.
— Имаме кон и за тебе. Има време да слезем до града по светло. Ако се наложи, съм готов да копая и на тъмно. За мен това е по-важно — не ме е страх нито от дъжд, нито от липсата на светлина. Време е окончателно да приключим с този въпрос. Време е най-после да се захванем със съществения проблем и да намеря Калан, преди да е станало твърде късно. Хайде, тръгваме.
— Но това е… — заръкомаха разпалено Зед.
— Да направим, каквото иска — прекъсна го Ничи и привлече всички погледи върху себе си. — Вече изприказвахме достатъчно по въпроса. За него това е важно. Да му позволим да стори онова, което се чувства длъжен. Това е единственият шанс, който имаме, за да разрешим проблема.
Преди Зед да успее да и отговори, между две от червените колони в другия край на залата се появи Морещица. Русата и коса бе пристегната на плитка на гърба — досущ като прическата на Кара. Жената беше малко по-ниска, но изглеждаше също толкова внушително и се движеше със същия финес и достойнство. От цялото и същество се излъчваше решителност и липса на какъвто и да е страх.
— Какво става тук? Чух… — Спря по средата на изречението и облещи очи. — Кара? Ти ли си това?
— Рика! — рече Кара и кимна. — Радвам се да те видя.
Рика също кимна, след това обърна глава към Ричард.
Пристъпи напред.
— Господарю Рал! — възкликна тя и очите и се ококориха още по-широко. — Не съм те виждала, откакто…
— Откакто напуснах Народния дворец в Д’Хара — довърши той. Когато дойдох, за да затворя входа към отвъдния свят, ти беше сред Морещиците, които ми помогнаха в Градината на живота. Ти държа ризата на лявото ми рамо, докато ме превеждахте през двореца. Онази нощ една от посестримите ви пожертва живота си, за да мога да довърша своята мисия.
— Значи си спомняш — усмихна се тя изненадана. — Тогава всички ние бяхме облечени в червените си униформи.
Направо не е за вярване колко добра памет имаш, че да си ме спомняш — камо ли пък да се сетиш, че съм била от лявата ти страна! — Сведе дълбоко глава. — За нас е чест, че си спомняш жертвата на посестримата ни, загинала в бой.
— Вярно е, имам чудесна памет. — Изгледа мрачно първо Ничи, после и Зед. — Всичко това се случи точно преди да дойда в Ейдиндрил и да видя надгробната плоча с името на Калан отгоре. — Обърна се към Рика. — Ще останеш ли да надзираваш Кулата, Рика? Налага се да слезем до града.
— Разбира се, Господарю Рал! — непосредствената и близост до Ричард явно я изпълваше с гордост и дълбока радост.
Ричард плъзна свирепия си поглед върху останалите.
— Тръгваме!
Щом той прекрачи прага и се изгуби в мрака, Зед хвана Ничи за ръкава.
— Бил е ранен, нали? — След като тя забави отговора си, той продължи: — Чух те да споменаваш за делириум, получен вследствие на раняването.
— Уцелиха го със стрела. Беше на косъм.
— Ничи го излекува — намеси се шепнешком Кара. — Тя спаси живота на Господаря Рал.
— Излиза, че наистина е верен приятел — повдигна вежда Зед.
— Излекувах го, но бе по-трудно от всичко, което съм правила някога. Спасих му живота, но се опасявам, че не съм се справила особено успешно.
— Какво имаш предвид? — попита Зед.
— Мисля, че донякъде съм причината да страда от тези илюзии.
— Не е вярно — защити я Кара.
— Питам се дали не бих могла да сторя още нещо, или да пробвам нещо друго.
Преглътна буцата в гърлото си. Наистина вярваше, че тя е причина за сегашното състояние на Ричард, че всичко е по нейна вина, че не е реагирала достатъчно бързо или че е допуснала фатална грешка. Непрекъснато прехвърляше в главата си онази ужасна сутрин и решението, което взе тогава, да отведат Ричард на безопасно място, преди да се заеме с раните му. Тогава логиката и беше, че е възможно да бъдат атакувани, докато тя се опитва да го излекува, но сега се чудеше дали не е било по-правилно да се заеме веднага, още там, на бойното поле. Дали ако го бе направила, щеше да му спести всичко това и да го спаси от нападналите го призраци.
В крайна сметка второ нападение не последва, така че излизаше, че е взела погрешно решение, като го отведе в запуснатата къща. По онова време нямаше представа, че никой не възнамерява да ги напада отново, но може би, ако беше накарала хората на Виктор да отцепят района, вместо да губи време в път, щеше да започне да лекува Ричард доста no-навреме. Не го направи, защото се опасяваше, че ако се пръснат да патрулират, ще попаднат на вражески войници, в който случай така или иначе щеше да се наложи да местят Ричард, а тогава вече би било твърде късно.
При всички положения решенията бе взела тя и сега Ричард страдаше от ужасна заблуда. През онази нощ нещо се бе объркало — тежко и мащабно.
Нямаше човек на света, който да и е по-скъп от Ричард. Опасяваше се, че неволно се е превърнала в разрушителната сила, която сега бавно съсипваше живота му.
— И как точно пострада, ако мога да попитам? — извади я от мислите и Зед. — Къде го уцели стрелата?
— В гърдите, отляво. Стрелата не бе проникнала през цялото му тяло, не се показваше през гърба. Той бе успял да я отклони леко, така че не го бе улучила право в сърцето, но дробовете и гръдният му кош бързо се напълниха с кръв.
— И ти си успяла да извадиш стрелата и да го излекуваш? — повдигна вежда Зед.
— Да, тя спаси живота на Господаря Рал — отговори вместо нея Кара.
— Не знам… — Ничи се затрудняваше с обясненията. — Не бях с него известно време, срещнахме се тук. Сега, като го виждам отново, установявам, че е потънал толкова дълбоко в заблудата си, че изобщо е изгубил видимост към истината. Така че се съмнявам, че съм направила нещо добро за него. Как ще живее занапред, ако не може да види истината за околния свят? Вярно, тялото му е излекувано, но той е измъчван от бавна смърт, която бавно поразява ума му.
Зед я потупа по рамото. Ничи долови искрицата на живота в очите му. Същата, която блестеше и в очите на Ричард. Поне доскоро.
— Ще трябва да му помогнем да види истината.
— Ами ако тя нарани сърцето му?
Зед се усмихна. И усмивката му беше подобна на Ричардовата — усмивката, която толкова и липсваше сега.
— Ами тогава ще се наложи да излекуваме и сърцето му, не мислиш ли?
— И как ще стане това? — успя да пророни треперливо Ничи, но гласът и не бе по-силен от шепот.
Зед и се усмихна пак и я стисна по-здраво за ръката.
— Ще трябва да намерим начин. Първо ще му помогнем да види истината, а после ще се тревожим за това как да намерим начин за излекуването на сърцето му.
Ничи успя само да кимне. Не искаше да гледа как Ричард страда.
— А за какъв звяр спомена? Нещо, което е създал Джаганг ли?
— Това е оръжие, създадено от Джаганг и неговите Сестри на мрака. Идеята за него е заимствана от оръжията, създавани по време на Голямата война.
Зед изруга под мустак. Кара сякаш понечи да му каже нещо за този звяр, но после размисли и тръгна
