неприязънта си.
Ричард и Кара внимателно, но доста бързо почистиха влажната пръст от предмета, който вече ясно се виждаше, че е ковчег. Щом свършиха, Зед им нареди да излязат от дупката.
Старият магьосник простря ръце над древния гроб и обърна дланите си нагоре. Ковчегът бавно започна да се издига. Зед отстъпи леко встрани и с помощта на дарбата си внимателно положи ковчега на тревата край отворения гроб.
Отвън бе богато украсен с красиви папратови листа, обковани в сребро. Всичко в този предмет внушаваше почит и скръб. Очите на Ричард вече бяха ококорени от ужас пред очертаващата се перспектива за съдържанието на ковчега.
— Отвори го — заповяда Зед.
Ричард се поколеба.
— Отвори го!
Накрая Ричард все пак коленичи пред обкования със сребро ковчег и с върха на лопатата си внимателно повдигна капака. Кара взе двата фенера, като подаде единия на Зед. Другият услужливо поднесе над рамото на Ричард, за да вижда той по-добре.
Като не му оставаше друго, Ричард повдигна още малко и плъзна капака встрани.
Светлината от фенера на Кара обля разложен труп, почти изцяло превърнат в скелет. Стабилният ковчег очевидно не бе позволил на влагата да проникне до тялото, поело дългия път към превръщането си в прах. Прекарали дълго време под земята, костите бяха на станали на петна. Дългата коса, по-голямата част, от която все още се крепеше за черепа, се спускаше над раменете. Беше останала съвсем малко плът, най- вече около връзките между пръстните кости. Дори толкова време след смъртта, тези пръсти продължаваха да стискат отдавна изронен букет цветя.
Трупът на Майката Изповедник бе облечен в изящна семпла бяла копринена рокля с четвъртито деколте, под което сега се виждаха оголени кости.
Букетът, който стискаха ръцете и, бе увит в осеяна с перли дантела и пристегнат с широка златна панделка. На панделката бяха извезани със сребърна нишка думите: „Обичаната Майка Изповедник, Калан Амнел. Винаги ще я носим в сърцата си.“ Вече не можеше да има никакво съмнение каква участ е сполетяла Майката Изповедник. Беше напълно ясно, че онова, което Ричард убедено вземаше за свои спомени, са просто заблуди, които сега се превръщаха в прах.
Ричард стоеше задъхан, сломен, втренчен в отворения ковчег и скелета, в бялата рокля и златната панделка около стърчащите черни останки от очевидно прекрасен някога букет цветя.
На Ничи и прилоша.
— Сега доволен ли си? — попита Зед с отмерен тон, под който кипеше буен гняв.
— Не разбирам — пророни Ричард, без да откъсва очи от потресаващата гледка.
— Не разбираш ли? На мене ми се вижда съвсем ясно — отвърна Зед.
— Но аз знам със сигурност, че тя не е погребана тук. Не мога да си обясня това. Не разбирам откъде произтича противоречието.
— Няма никакво противоречие и нищо за разбиране. Противоречия не съществуват.
— Да, но…
— Деветото правило на магьосника: противоречия не съществуват. Нито отчасти, нито изцяло. Да вярваш в противоречия, е все едно да престанеш да вярваш в съществуването на света около себе си и в природата на нещата в него, като вместо това се вкопчиш в първия хаотичен импулс, на който се натъкне въображението ти — да си представиш, че нещо е истинско, просто, защото така ти се ще.
Нещата са такива, каквито са, сами по себе си. Противоречия няма.
— Но, Зед, трябва да повярвам…
— О, ти вярваш. Искаш да кажеш, че съществуването на този ковчег и отдавна погребаното тяло на Майката Изповедник са ти разкрили нещо, което не си очаквал и не искаш да приемеш, затова предпочиташ да се скриеш в сляпата мъгла на вярата. Това ли се опитваш да ми кажеш?
— Ами, в този случай…
— Вярата е средство за самозаблуда, ловко движение, извършено с думи и емоции и основаващо се на ирационална идея, която би могла да бъде изфантазирана. Вярата е опит да се изкуши истината да се предаде на прищевките. С думи прости, това е опитът да се превърне животът в лъжа чрез заслепяване на действителността с красотата на желанията. Вярата е бягството на глупците, на невежите и на заблудените, а не на мислещите хора на разума. В реалния живот противоречия не съществуват. Да вярваш в противоречия означава да изоставиш най-ценното, което притежаваш — разума си. Облогът в тази сделка е животът ти. При всички положения ти си губещият.
Ричард прокара пръсти по влажната си коса.
— Зед, чуй ме, тука има нещо сбъркано. Нямам представа какво точно, само знам, че съм прав. Трябва да ми помогнеш.
— Точно това правя в момента. Позволих ти да ни покажеш доказателството, което сам избра. Ето го, в този ковчег. Признавам, че гледката не е приятна и че се разминава с очакванията, но в крайна сметка фактът си е факт. Нали това търсиш. Това е Калан Амнел, Майката Изповедник, точно както пише на паметната плоча.
Зед повдигна вежда и се надвеси към внука си.
— Освен, ако не ми докажеш, че тук има някакъв номер, че някой поради някаква причина е погребал това тяло като част от сложна мистификация, уж, за да изглежда все едно грешиш, а всички останали са прави. Доста безсмислен спор, мене, ако питаш. Опасявам се, че пред нас има красноречиви факти — доказателството, което търсеше. Няма никакво противоречие.
Ричард продължаваше да гледа отдавна мъртвото тяло пред себе си.
— Нещо не е наред. Не може да е истина. Просто е невъзможно.
Лицето на Зед се отпусна.
— Позволих ти недопустимо оскверняване, Ричард, въпреки че имах пълното право да ти забраня да го извършиш. А сега ми кажи защо мечът ти не е у теб. Къде е Мечът на истината?
Дъждът ромолеше по гъстите корони на дърветата над главите им. Зед чакаше отговор. Ричард не откъсваше очи от ковчега.
— Дадох меча на Шота в замяна на информация, която ми беше необходима.
— Какво си направил? — облещи се насреща му Зед.
— Трябваше — отвърна Ричард, без да поглежда дядо си.
— Трябвало е? Трябвало е!
— Да.
— В замяна на каква информация?
Ричард опря лакти в капака на ковчега и пое главата си между шепите.
— В замяна на нещо, което би могло да ми помогне да открия истината за това какво става. Нужни са ми отговори. Трябва да знам как да намеря Калан.
Зед яростно заби пръст в ковчега.
— Ето ти я Калан Амнел! Тук, в гроба, както е написано на паметната плоча. И каква неизмеримо ценна информация ти даде Шота, след като ти измъкна меча?
Ричард не направи опит да се оправдае и да обясни, че всъщност вещицата не му е измъкнала меча с хитрост.
— Лавинен огън. Каза ми израза „Лавинен огън“, но не знаеше какво означава. Каза още, че трябва да намеря мястото на костите в Необятната пустош.
— Необятната пустош — повтори подигравателно Зед. Погледна черното небе и си пое дъх. — Шота едва ли е могла да ти каже каква е тая Необятна пустош.
Ричард поклати глава, без да вдига поглед към дядо си.
— Каза още да се пазя от четириглавата змия.
Зед пак изфуча гневно.
— Не ми казвай, че нито тя, нито ти имате представа какво означава това.
Отговорът на Ричард пак се състоеше в поклащане на глава.
— Е, това ли е всичко? Това е великата цена, страшно ценната информация, която си получил в замяна
