към вратата.
— Да вървим, не искам Господарят Рал да ни изпревари много.
— Май ще трябва да се понамокрим — процеди през зъби Зед.
— Поне ще отмие малко от миризмата на кон от тялото ми — отбеляза Морещицата.
Четирийсет и осма глава
ЗАПОЧНА ДА РЪМИ още преди да стигнат до ливадата. Ричард вече беше тръгнал. Не беше ясно с колко ги е изпреварил. Кара понечи да избърза и да го настигне, но Зед и каза, че знаят точно накъде се е запътил и че няма смисъл да рискуват да счупят някой крак на уморените коне, защото в такъв случай ще се наложи да ходят пеша да града, а после, след като посетят гробището на Изповедниците, да извървят целия път обратно до Кулата.
— Пък и бездруго няма да успееш да го настигнеш — додаде накрая.
— Виж, тука си прав — рече Кара и забави ход. — Но не искам да остава сам по-дълго, отколкото се налага. Той разчита на моята закрила.
— Особено откакто е без меча си — промърмори Зед кисело.
Не им оставаше друго, освен да се поразбързат след Кара.
Докато слязоха от планината и стигнаха до града, дневната светлина бе започнала да гасне, а дъждът се беше усилил. Ничи си помисли, че докато свършат, ще са мокри до кости, но нямаше как. Добре поне, че не беше студено.
Тъй като знаеха къде отива Ричард, се отправиха към Двореца на Изповедниците, където веднага намериха коня му, вързан за една от халките, през които минаваха вериги, окачени между декоративни гранитни подпори. Във веригите нямаше отвор, така че явно служеха като един вид ограда на дворцовите площи. Тримата привързаха конете си до Ричардовия и последваха Зед, който прескочи веригата.
По всичко личеше, че външните лица не са добре дошли тук. Закътаният двор бе преграден с редица високи брястове и плътна стена от вечнозелени хвойни. Между кичестите клони на величествените дървета Ничи мярна белите стени на Двореца на Изповедниците, които се извисяваха в близост, за да закрилят и бдят над уединеното гробище.
Ничи не очакваше да се озоват в толкова обширен и голям парк — беше си го представяла no-скоро скромен, вероятно заради откъснатостта му. Дърветата бяха разположени така, че да преградят пространството на множество по-малки участъци, всеки от които достатъчно уединен. Горе-долу през средата минаваше алея, очертана от красива, потънала в зеленина колонада, която водеше право към двореца. Явно бе предвидено в гробището да се влиза само през елегантната двойна порта на двореца. На фона на гаснещия ден притихналият гробищен парк изглеждаше още по-призрачен.
Откриха Ричард на едно леко възвишение, обособено като отделно дворче. Стоеше под дъжда и се взираше в полирана надгробна плоча, пръстите му обхождаха буквите, издялани в гранита, които изписваха името КАЛАН.
Пътьом бе взел отнякъде лопати и кирки, които лежаха на земята по-встрани, готови да влязат в действие. Ничи огледа района и забеляза складови помещения, поприкрити зад жив плет край един от ъглите на двореца — явно инструментите бяха взети от там.
Още с приближаването си към него Ничи разбра, че Ричард е на ръба да извърши нещо потенциално опасно… за него. Тя застана зад него, скръстила ръце, готова, докато той продължаваше да гали името, изписано на плочата.
— Ричард, надявам се да помислиш над всичко, което ти казах — подхвана кротко тя, като несъзнателно заговори с почтителен тон, подходящ за подобно място. — И ако се окаже, че нещата не се развият според очакванията ти, искам да знаеш, че ще ти помогнем, с каквото и както можем.
Той отвърна поглед от името върху камъка.
— Не се тревожи за мене, Ничи. Този гроб е празен. Тя не е тук. Готов съм да ви го покажа, след което се надявам най-после да ми повярвате. И когато това стане, ще осъзнаете, че наистина има нещо ужасно не наред. Ще трябва да разберем какво всъщност става и да намерим Капан.
Той задържа погледа и в своя още известно време, за да види дали ще се осмели да му каже още нещо. После, без повече приказки, грабна една лопата и натисна силно с крак в меката тревиста почва пред каменната паметна плоча на мъртвата Майка Изповедник.
Зед стоеше и наблюдаваше безмълвно. Беше донесъл със себе си два фенера. Оставени на близката каменна пейка, те мъждукаха слабо, но постоянно. От земята се вдигаше пара. Въпреки че небето бе покрито с плътна пелена от оловносиви облаци, денят още не си бе отишъл и немощните слънчеви лъчи създадоха у Ничи илюзията, че е призори. Лунният сърп щеше да бъде съвсем тънък и нямаше да успее да освети нощта, която щеше да ги обгърне — тъмна и непрогледна.
Дори да не валеше и да не падаше мрак, моментът не беше подходящ да се изравят мъртъвци.
Ричард копаеше ритмично, воден от контролиран, ала съсредоточен гняв. Накрая Кара грабна друга лопата.
— Колкото по-бързо приключим с това, толкова по-добре.
Заби лопатата във влажната почва и се зае да помага на Ричард. Зед стоеше безмълвен и мрачен и само гледаше. Ничи също би помогнала, но повече от двама души нямаше да могат да копаят на толкова тясно пространство, без да си пречат. Би могла да използва магия, за да разтвори земята, но имаше смътното чувство, че Зед не би одобрил, че би предпочел внукът му сам да свърши работата, да положи усилия, да пролее пот.
Денят бавно си отиваше, а заедно с него Ричард и Кара потъваха все по-надълбоко в земята. Наложи се да използват кирката, за да прекъснат дебелите корени, плъзнали в гроба. По размерите и вида им можеше да се съди, че дупката е изкопана доста по-отдавна, отколкото си представя Ричард. Дори той да го забеляза, докато копаеше, не каза нищо. На Ничи и хрумна, че може би все пак е прав, че гробът не е истински, иначе как ще избуят в него толкова дебели корени. Ако е прав, то сред корените би трябвало да има изкопана малка яма, колкото да се положи в нея урната с тленните останки. За момента обаче Ничи не вярваше на тази версия. Копка след копка, купчината черна пръст край дупката нарастваше.
Макар Зед да не казваше нищо, по дълбоките бръчки на лицето му Ничи можеше да прецени, че гневът му нараства прогресивно и е все по-зле настроен към идеята за ексхумация на Майката Изповедник — пък дори ако това би решило въпроса. Имаше вид на човек, у когото напират потоци от думи. Ничи си каза, че той възнамерява да изчака Ричард да открие погребаната истина, но по мрачната извивка на устните му личеше, че оттам нататък нещата едва ли ще се развият по ведър и взаимноизгоден начин. Поведението на внука му е преминало границата.
Когато главите на Ричард и Кара, подгизнали от пот и дъжд, се изравниха с повърхността на земята, лопатата на Ричард удари в нещо твърдо.
Двамата спряха. Той изглеждаше озадачен и объркан. Според неговата версия в този гроб не би трябвало да има абсолютно нищо, освен може би малка урна с тленни останки, а урните обикновено не се заравяха толкова надълбоко.
— Сигурно е урна — каза все пак и стрелна с очи Зед. — Да, това ще да е. Не могат просто да пуснат пепелта в дупката. На погребението сигурно са използвали някакъв контейнер, за да сложат в него тленните останки, за които ти си ги убедил, че са на Калан.
Зед продължаваше да мълчи.
Кара погледна Ричард, после заби лопатата си в земята. Чу се същият силен звук. С опакото на ръката си тя отметна кичур руса коса от лицето син вдигна глава към Ничи.
— Е, май откри нещо — зловещият глас на Зед се прокрадна бавно през стелещата се ниско над земята мъгла. — Предлагам да видим какво е.
Ричард остана втренчен в дядо си, после продължи да копае. Не след дълго двамата с Кара разчистиха хоризонтална повърхност. Беше твърде тъмно и не се виждаше добре, но Ничи знаеше какво е.
Истината, която скоро щеше да бъде разкрита.
Краят на заблудата на Ричард.
— Не разбирам — пророни той, притеснен от размерите на това, което се показваше пред очите му.
— Разчистете хубаво цялата горна повърхност — заповяда Зед, почти, без да прави опит да сдържа
