на Меча на истината?
— Има още едно нещо — додаде след известно колебание Ричард с глас, който едва се чуваше на фона на нежния ромон на дъжда. — Шота каза, че това, което търся, е отдавна заровено.
Зед беше извън себе си от ярост, имаше вид на човек, който ще се пръсне всеки миг.
— Ето го това, което търсиш — посочи той с пръст. — Калан Амнел, Майката Изповедник, отдавна заровена.
Ричард все така не вдигаше главата си.
— И ти даде меча си за това! Това безценно оръжие. Това оръжие, което въздейства не само на злите, ами и на добрите. Оръжие, което магьосниците от древни времена до днес са поверявали само на най- достойните. Оръжие, което аз поверих на теб. А ти го даде на една вещица. Имаш ли изобщо някаква представа през какво преминах, за да си върна Меча на истината от Шота последния път, когато тя успя да му сложи ръка.
Ричард поклати глава, забил поглед в пръстта до ковчега. Явно се опасяваше, че от устата му няма да излезе глас.
Ничи знаеше, че Ричард би могъл да изреди цяла поредица обяснения в своя защита, да се оправдае по много начини, но не го направи дори когато му бе дадена тази възможност. Докато дядо му беснееше като лятна буря, той коленичи в мълчание, увесил глава, край отворения ковчег, сякаш за да осъзнае края на своята фантазия.
— Поверих ти изключително ценна вещ. Мислех, че това опасно оръжие е в сигурни ръце у теб. Ти ме разочарова, Ричард — разочарова всички. И за какво? За да преследваш някакъв си блян? Е, добре, ето ти ги — отдавна заровените кости. Дано сделката ти се види справедлива. Аз обаче определено не смятам така.
Кара стоеше наблизо с фенера в ръка, бавният, но равномерен дъжд бе прилепил косата и плътно до главата. Сякаш и се искаше да защити Ричард, но не можеше да измисли как да го направи. Ничи също се страхуваше да се обади.
Тя съзнаваше, че каквото и да кажат в този момент, само ще влошат положението. В иначе притихналата мъглива нощ се чуваше само съсъкът на дъжда в листата.
— Съжалявам, Зед — пророни колебливо Ричард.
— Това, че съжаляваш, няма да изтръгне меча от лапите на Шота; няма да спаси онези, които ще покоси с него Самюъл. Ти си ми като син, обичам те, Ричард, и винаги ще те обичам, но никога досега не си ме разочаровал повече. Никога не бих повярвал, че може да направиш нещо толкова глупаво и безразсъдно.
Ричард кимна.
— Добре. Доволен съм, че поне това го разбираш. — Обърна се към Кара и Ничи, в погледа му се долавяше мрачната решителност на истински Първи магьосник. — Вие двете се връщате с мен в Кулата. Трябва да ми разкажете всичко за онзи звяр. До последната подробност.
— Трябва да остана и да охранявам Господаря Рал — възрази Кара.
— Не, идваш с мен, за да ми разкажеш случилото се при вещицата до най-малката подробност. Искам да чуя всяка дума, излязла от устата на Шота.
— Зед, не мога…
— Върви, Кара — тихо, но властно отрони Ричард. — Направи, каквото ти казва. Моля те.
Ничи видя колко безпомощен се чувства Ричард, принуден да търси оправдание на действията си пред Зед, независимо от категоричната си убеденост, че е направил онова, което е смятал за нужно. Разбираше го, понеже самата тя винаги се бе чувствала безпомощна в присъствието на майка си, когато получаваше укори, че не е постъпила както трябва. А това се бе случвало доста често. Майка и имаше удивителната способност да прави всички решения на Ничи да изглеждат егоистични и жалки. Макар вече отдавна да не беше дете, за тези, които я бяха отгледали, тя си оставаше такова. Дори след като Ничи бе прекарала дълги години в Двореца на пророците, майка и я караше да се чувства десетгодишна глупачка.
Тъй като Ричард обичаше и уважаваше дядо си, явно му бе още по-трудно, отколкото на Ничи. Въпреки всичко, което Ричард бе постигнал, въпреки цялата му сила, познания, способности той не можеше да оспорва фактите — бе разочаровал дядо си и понеже го обичаше и уважаваше, сега се чувстваше ужасно.
— Върви — каза Ничи на Кара, като леко постави длан на рамото и. — Послушай го. На Ричард и бездруго му е нужно малко време, докато се поокопити и осмисли случилото се.
Погледът на Кара премина от Ничи върху Ричард и обратно, накрая реши да се съгласи и кимна.
— Ти също — настоя Зед. — Майката Изповедник трябва да бъде върната на мястото си и Ричард ще се погрижи за това. Искам да ми разкажеш ти каква роля играеш във всичко това. Нужна ми е всяка незначителна подробност, за да се опитам да схвана картинката и да потърся начин за решаване не само на този проблем, ами и на стореното от Джаганг.
— Добре — отвърна Ничи. — Пригответе конете, аз идвам веднага.
Зед хвърли последен поглед към Ричард, който все още стоеше на колене край ковчега, после кимна към Ничи.
След като двамата с Кара се стопиха в мъглата, Ничи приклекна до Ричард и вдигна ръка на рамото му.
— Всичко ще се оправи, Ричард.
— Не знам, не съм сигурен дали изобщо някога ще бъде наред.
— Сега ти е трудно да повярваш, но наистина всичко ще бъде наред. Зед ще преодолее гнева си, ще осъзнае, че си направил каквото ти е било по силите, за да се справиш с конкретна ситуация. Знам, че те обича и не е искал да те нарани с думите си.
Ричард кимна, без да вдига глава и без да става от калта край ковчега с трупа на отдавна починалата Калан Амнел, жената, за която си бе мислил, че е негова любима.
— Би ли направила нещо за мен, Ничи? — попита той след малко толкова тихо, че шепотът му едва надви ромона на дъжда.
— Всичко ще направя, Ричард.
— За последен път… бъди Господарката на смъртта за мен.
Тя потърка рамото му, дъждовните капки по лицето и се смесиха със сълзите й. Успя да овладее емоциите си и да не позволи на гласа си да трепери.
— Не мога, Ричард. Ти ме научи да обичам живота.
Четирийсет и девета глава
МАСИВНАТА ВРАТА СЕ ОТКРЕХНА. Рика пъхна глава в тихата стая.
— Някой идва.
Ничи бутна назад мекия стол и отстъпи от лакираната библиотечна маса.
— В смисъл?
— Качва се към Кулата.
— Знаеш ли кой е?
Рика поклати глава.
— Зед току-що ми каза, че щитовете са го предупредили, че някой се катери нагоре по пътя. Реши, че е добре да знаеш. Да ти кажа, от всичките тия магически работи, с които е пълна Кулата, направо ми настръхва кожата.
— Ще отида да потърся Ричард.
Рика кимна и изчезна от прага. Ничи трескаво върна книгата, която изучаваше, на мястото и сред множеството махагонови лавици, които изпълваха притихналата библиотека. Книгата представляваше отегчителна сводка за дейностите, извършвани в Кулата, по време на Голямата война. Ничи се чувстваше странно да наднича в живота на хора, обитавали това място преди хиляди години. Историята изглеждаше някак разпокъсана, но Ничи непрекъснато си напомняше, че става въпрос за мястото, където се намира в момента. Помисли си как Магьосническата кула, за разлика от Двореца на пророците, е преливала от живот и деятелност. А тя бе значително по-огромна като размери. Е, сега двореца вече го нямаше, а Кулата
